— Добре, господине.
— Единият от тях не идва ли миналия път?
— Моля, господине?
— Младият самурай, който говореше малко английски?
— Аз не участвах в разговора, господине. Тогава заминах за Португалия.
— А, да, спомням си.
Приемната беше просторна, край дъбовата маса имаше място за четирийсет и двама души. Макфей измъкна от един от шкафовете колан с кобур и пистолетът. Закопча го около кръста си, провери дали е зареден пистолетът. Винаги го правеше, когато се срещаше със самураи — беше въоръжен, както и те.
— Въпрос на престиж — казваше той на подчинените си, — а освен това е и безопасно.
Варгас се върна с тримата мъже. Единият беше на средна възраст, вторият бе млад, а третият — около четирийсетте. Двамата бяха ниски, с груби черти и въоръжени както обикновено.
Те се поклониха учтиво, Макфей забеляза, че се вгледаха в пушката, която той нарочно бе подпрял до стола си. Отвърна на поклона им любезно.
— Охайо — рече. — Добро утро. — После — додзо — моля, — като посочи насрещните столове, останали на безопасно разстояние.
— Добро утро — отвърна без усмивка по-младият.
— А, вие говорите английски? Отлично. Моля, седнете.
— Говори — рече младежът. За кратък момент той заговори на Варгас на общия им китайски диалект; после самураите се представиха — изпращаше ги кралят на Чошу Огама.
— Аз съм Джейми Макфей, управител на „Струан и компания“ в Нипон и имам честта да ви приема. — Варгас преведе.
Джейми търпеливо издържа задължителните петнайсет минути с въпроси за здравето на техния даймио, собственото им здраве, неговото здраве и това на кралицата, няколко думи за Чошу, за Англия. Чаят бе сервиран и похвален. Най-после младият самурай стигна до същността.
Варгас с огромно усилие сдържа вълнението си.
— Искат да купят хиляда пушки със задно пълнене с хиляда бронзови патрона. Трябва да им кажем цената и да им ги доставим до три месеца. Ако стане за два, ще ни платят премия от двайсет процента.
Макфей запази спокойствие, поне външно.
— Това ли е всичко, което искат да купят?
Варгас ги попита.
— Да, господине, искат хиляда патрона за пушките. И един малък по размер параход.
Макфей пресмяташе възможната огромна печалба, но си спомни разговора в Грейфорт, добре познатата враждебност на адмирала и генерала, подкрепяни от Сър Уилям относно всякаква продажба на оръжие. Спомни си различните убийства и съсечения на парчета Кентърбъри. Той самият не одобряваше продажбата на оръжия, освен ако не ставаше дума за нещо безопасно. Дали щеше да е безопасно и сега с тези хора, които обичаха да воюват?
— Моля те, кажи им, че ще им отговоря до три седмици. — Макфей видя, че приятната усмивка на по-младия изчезна от лицето му.
— Отговори… сега. Не три седмици.
— Тук нямаме пушки — започна бавно Макфей. — Трябва да пиша до Хонконг, до главната кантора, девет дни натам, девет дни обратно. Там има малко пушки със задно пълнене. Останалите са в Америка. Четири или пет месеца минимум.
— Не разбира.
Варгас преведе. После двамата самураи заговориха, а търговецът им отвръщаше някак смирено. Последваха въпроси към Варгас; отговорът бе възможно най-учтивият.
— Той казва, че са съгласни, търговецът или чиновниците от Чошу ще се върнат след двайсет и девет дни. Сделката обаче трябва да се запази в тайна.
— Разбира се. — Макфей погледна младежа. — Тайна.
— Хай. Тайна.
— Попитай го как е другият самурай, Сайто. — Макфей видя, че те се намръщиха, но не можа да прочете по лицата им нищо.
— Не го познават лично, господине.
Пак поклони и после Джейми остана сам. Потънал в мисли, свали колана и го прибра в кутията. „Ако аз не им продам пушките, Норбърт ще го направи — и къде е моралът?“
Варгас се върна много доволен.
— Отлична възможност, господине, голяма печалба.
— Да. Чудя се, какво ще кажат в главната кантора сега?
— Лесно ще го разберете, господине. Не трябва да чакате осемнайсет дни, главната квартира не е ли на горния етаж?
Макфей го загледа.
— Проклет да съм, забравих! Трудно е да мислиш за младия Малкълм като за тай-пан, който взима крайните решения. Прав си.
Чуха се бързи стъпки, вратата се отвори.