Навън в двора Хирага, пак преоблечен като градинар, също се развълнува, още повече, че Йоши Торанага не беше сред властите. Това означаваше, че така внимателно обмисленият план за нападение, да изненадат Йоши близо до портите на замъка, трябваше да се провали. Опита се да се измъкне веднага, но един самурай раздразнено му заповяда да се върне на работа. Безропотно му се подчини, очаквайки възможност за бягство.
— Закъсняхте с два часа и половина — ледено заяви Сър Уилям, като откри срещата. — В цивилизованите страни дипломатическите срещи започват навреме, а не със закъснение.
Последва незабавно извинение. После — обичайните задължителни представяния и сладникавите комплименти, и отвратителната учтивост. Така измина повече от час, исканията съвсем спокойно се отклоняваха, посочваха се аргументи за забавяне на изпълнението им. Изразяваше се учудване, че някой не е разбрал въпросите, които трябваше да се повтарят, в цялата тази бъркотия изчезваха фактите, истинското отношение към нещата, обясненията, предположения, извинения, поднесени, разбира се, многословно.
Сър Уилям бе готов да избухне, когато старейшината Адачи измъкна най-тържествено един свитък, подаде го на техния преводач, който пък го даде на Йохан.
Умората на Йохан изчезна.
— Gott im Himmel! Той е с печата на роджу.
— Е?
— Съветът на старейшините. Мога да позная този печат навсякъде — същият е, който получи и посланик Харис. По-добре вие, сър Уилям, го приемете официално, после аз ще го прочета на глас, ако е на холандски, в което се съмнявам. — Преводачът прикри нервно прозявката си. — Може би това е следващата стъпка за протакане.
Сър Уилям направи така, както му каза Йохан, мразеше да е с вързани ръце и да разчита на чуждестранни наети преводачи.
Йохан разчупи печата и прегледа документа. Учудването му беше явно.
— Та той е на холандски, за Бога! Прескачам всички титли. В него пише:
„Съветът на старейшините, след като разбра за оплакването, се извинява за държанието на своя поданик и желае да покани уважаемия посланик на Британия и другите акредитирани посланици на среща със Съвета след трийсет дни в Йедо, когато официално ще се разгледа оплакването, ще се обсъди въпросът, както и обезщетението.
Със свръхусилие сър Уилям се удържа да не избухне. С крайчето на очите си забеляза, че Тайърър широко се усмихва. Без да се обръща към него, той изсъска:
— Спри да се усмихваш, идиот такъв! — и същевременно добави остро: — Йохан, кажи им, че ще получат моя отговор след три дни. Междувременно искам обезщетение в злато след три дни — десет хиляди лири стерлинги — за семействата на сержанта и ефрейтора, убити в тази Легация миналата година, което искаме вече четири пъти!
След превода той видя ужас върху лицето на по-възрастния мъж. Последва дълъг разговор между него и чиновника на Бакуфу.
Йохан уморено докладва:
— Старият се измъква както обикновено и казва, че убийството не е грешка на Бакуфу. Извършителят си е направил после сепуку — самоубил се е.
Обзет от не по-малка умора, Сър Уилям заяви:
— Отвърни им както обикновено, за Бога: че те ни посочиха и настояваха да вземем на работа този японец, така че те са отговорни и че той се е самоубил само защото е бил лошо ранен при опита за убийство на моя предшественик и е щял незабавно да бъде заловен! — Като се опита да прогони част от умората, посланикът загледа как двамата японци разговаряха със своя преводач, а третият мъж слушаше, както през целия следобед. Може би той е истинската власт? Какво ли се е случило с другия, от вчера, по-младия — онзи, към когото Андре Понсен се обърна, когато си тръгнаха. Какво му влиза в работата на тоя дяволски кучи син Сьоратар?
Освежаващ порив на вятъра влезе през полуотворените капаци и ги блъсна срещу прозореца. Един от часовите се наведе над перваза и ги закачи обратно. Недалеч от брега беше флотата, морето — тъмносиво и сега с бели вълни. Сър Уилям забеляза застрашителната линия на бурята. Тревогата му за корабите нарасна.