— Мога ли да те прегледам?
— Да… да, разбира се.
Хоуг го прегледа с голямо внимание, сложи ухо на гърдите му, за да чуе сърцето, погледна в устата му, премери му пулса, надникна в раната и я помириса. Пръстите му опипаха корема — търсеше органите отдолу, степента на поражението:
— Не боли ли така… а така… по-добре ли е тук? И най-лекото докосване караше Малкълм да стене.
След малко Хоуг спря.
Струан наруши тишината:
— Е, как е?
— Бабкот е свършил доста добра работа с тази рана; тя може да убие всеки човек. — Думите на Хоуг бяха премерени и пълни с увереност. — Сега ще направим един опит. — Той внимателно хвана краката на Струан и му помогна да седне отстрани на леглото. После го прегърна, пое част от тежестта му и му помогна да се изправи. — Внимателно!
Струан не можеше да стои изправен сам, но се впечатли, че се е изправил, и това го окуражи. След миг или два Хоуг го настани на леглото. Сърцето на Струан биеше до пръсване от болката, но иначе беше много доволен.
— Благодаря.
Лекарят седна във фотьойла и си пое дъх. После рече:
— Сега ще те оставя сам, трябва да се наредя. Искам да си починеш. След като се видя с Бабкот, ще се върна. Може да дойдем и двамата. Тогава ще поговорим. Става ли?
— Да… И… благодаря, Роналд.
Вместо отговор Хоуг само го потупа по ръката, взе си чантата и излезе.
Щом остана сам, сълзите потекоха по бузите му и тези щастливи сълзи го приспаха. Когато се събуди, се почувства отпочинал, за първи път освежен и лежеше, без да помръдва, радостен, че се е изправил — с чужда помощ, но стана на крака, — правеше го за първи път, а сега имаше и съюзник.
Оттам, където лежеше, леко обърнат на лявата си страна, можеше да гледа през прозореца към морето. Той обичаше и мразеше морето, никога не му беше лесно с него, страхуваше се от него, защото беше неуправляемо и непредсказуемо, както през слънчевия ден, когато близнаците и боцманът загребаха навътре, дойде вълна, преобърна лодката и течението ги отнесе, всичките бяха плувци, близнаците плуваха като риби, но морето пощади само матроса. Шокът го съсипа й едва не уби баща му. Майка му изпадна в нещо като кома наяве и все повтаряше:
— Такава е Божията воля. Ние трябва да продължим.
„Да не мисля за братята си и за Дърк Струан — каза си Малкълм, радостен, че е на сигурно място на брега. Но нашето минало е свързано с морето неумолимо, както и бъдещето ни. Клиперите и параходите не са ли главната ни сила — и Китай, разбира се?
Япония е малък пазар, интересен, но малък, никога не може да се сравни с Китай. В състояние сме да направим пари тук със сигурност — с подбрани оръжия и кораби и с британските умения ще натрупаме купища пари. Ще кажа на Джейми да вземе решение по поръчката на Чошу. Нека се избиват едни други, и колкото по-бързо, толкова по-добре. А и оня слабохарактерен пипкав Сър Уилям, дето чака одобрение от Лондон за война, е глупак. Ако зависеше от мен, щях да им наредя да заловят убийците и да платят веднага, или на следващия ден ще започна война и първата ми работа ще е да смажа Йедо. Никога… никога няма да им простя на тези кучи синове!“
Хоризонтът го зовеше. „Скоро ще трябва да се върна в Хонконг, за да поема ръководството. След седмица или малко повече. Няма да бързам. Има достатъчно време.
Колко ли е часът сега?“
Не бе нужно да се обръща и да поглежда часовника, по слънцето се познаваше, че наближава пладне, и той си помисли, че по това време си поръчваше любимото печено говеждо и йоркширски пудинг с богат сос и печени картофи, паница или две с нарязано на дребно печено пиле с пържен ориз и смесени зеленчуци, както и други китайски ястия, които А Ток можеше да приготвя, обичаше ги, въпреки че майка му, братята и сестрите му ги обявяваха за безвкусни, за нехранителни, може би дори отровни и годни само за езичниците…
Мислите му прекъсна слаб шум, Анжелик се беше свила във фотьойла, изглеждаше съвсем мъничка в него и толкова нещастна — никога не бе я виждал такава.
— Господи, какво става?
— Аз… аз съм разорена. — Сълзите й рукнаха.
— За Бога, за какво говориш?
— Ами… в днешната поща… — Тя се изправи и му подаде писмото, опита се да каже нещо, но не успя.
Внезапното движение, с което пое плика, му причини болка и той едва се овладя, да не извика.