Джеймс Клавел
Гай-джин
Част III
34.
Двамата се вторачиха във връзката писма, обзети от смут и изгарящи от страх. Задушаваха се в тясната кабина. Малкълм не отвърна нищо, само наблюдаваше мълчаливия Джейми. Чувстваха се останали без капка сила. Макфей се реши и с разтреперани пръсти се опита да разкъса връвта. Жестът му съживи Малкълм, той взе някакво решение, пресегна се, сграбчи връзката и го спри.
— Не, Джейми, недей. Не бива.
— Това е… единственият начин, тай-пан.
— Не, не е. — Малкълм оправи връвта, с облекчение установи, че печатът не е счупен, после приглади писмата и ги върна върху другата купчина. Допирът им му се стори ненавистен. — Чисто и просто не е редно. — Гласът му трепереше, както и коленете му. Презираше се за своята слабост — но слабост ли бе това? — Никога не бих си простил, ако ти… ако те хванат и… и… абе не ми стиска… Независимо от всичко, не е редно.
По лицето на Джейми се стичаше пот.
— Редно или не, все едно никой няма да научи. Няма друг изход, налага се да го сторим. Може пък да намерим капитан — дори от Броковите, следващата седмица пристига техен кораб.
Малкълм поклати глава объркан. Една вълна люшна катера към купчините товар, въжените фендери издадоха пронизителен звук. Насили се да се съсредоточи. През целия си живот, щом изпаднеше в затруднено положение, се запитваше какво би направил тай-панът Дърк Струан — но така и не му идваше наум истинският отговор.
Най-сетне отмаляло заговори:
— Как би постъпил той, Джейми? Дърк Струан?
В паметта на Джейми тутакси изникна безразсъдният гигант. Бе го виждал само няколко пъти и само за по няколко минути. Самият Макфей тогава бе тъй млад и току-що бе пристигнал.
— Щеше… — След миг на лицето му се загатна усмивка. — Той… Дърк щеше… да, това е то. Мисля, че щеше да нареди ние заедно с боцмана да слезем на брега. После щеше да откара лодката навътре сам, „за да я изпробвам, че май нещо не е наред“, и… и щом навлезе в дълбоки води, спокойно щеше да отвори задбордните клапи. Докато тя се пълни с вода, щеше да се увери, че цялата поща е достатъчно тежка, та да не изплува на повърхността. След това щеше да иде на кърмата, да си запали пура, да изчака, докато катерът потъне, а той самият да доплава до брега. Бърникал ли е писмата? „Далеч съм от подобна мисъл, момко.“ — Джейми засия в ангелска усмивка: — И защо не?
Преди произшествието на Токайдо Малкълм плуваше великолепно. Сега обаче знаеше, че ще потъне като котва.
— Няма да се добера до брега.
— Но аз мога, и то много лесно, тай-пан.
— Да, но това е моя грижа, Джейми, пък и да го сторя, ще спечеля само една-две седмици — безполезно е. Джос. Не можем да бърникаме кралската поща. Нека забравим, че се е случило, а? — Малкълм протегна ръка: — Ти си истински приятел, най-добрият ми приятел. Прости ми, че бях лош с теб.
Джейми топло стисна ръката му.
— Не е така, заслужавах си го. Нищо страшно не се е случило. Тай-пан… моля те, ще стане много лесно.
— Благодаря ти, не. — За десетхиляден път Малкълм установяваше, че не е като Дърк Струан и не е в състояние да извърши онова, което би сторил тай-панът — в дадения случай или нахално да си вземе писмата, или да ги потопи. „Преди Токайдо навярно щях да се реша, но сега… сега е петдесет пъти по-лошо. Токайдо, винаги Токайдо“ — мислеше си той. Думата се врязваше в съзнанието му и от безсилие му идеше да изкрещи. — Трябва сам да се справя с проблема си.
Докуцука на брега и се запъти към покоите си. Шишенцето бе пълно, но Малкълм не се докосна до лекарството, а решително го прибра в чекмеджето. С усилие завлече стола си до прозореца и потъна в него с облекчение.
„Ще спечеля — обеща си момъкът. — Господи, моля те, помогни ми. Не зная как, но ще спечеля Анжелик, ще надвия болката, опиума, Токайдо, Тес, ще спечеля…“
Потъна в дълбок, освежителен сън. Събуди се и видя Анжелик да седи до него и да се усмихва.
— Добър ден, любими. Ама как хубаво се наспа. Май стана време да се обличаш за приема! — Очите й блестяха. Момичето отиде при него, целуна го и коленичи до стола му. — Как си?
— Толкова съм щастлив, когато си при мен. — Гласът му бе преизпълнен с любов, но не прикриваше вътрешната му тревога.
Ето защо Анжелик се реши. Важно бе да го изтръгне от обичайната му сериозност, та да се наслаждава на днешния прием — нали бе обещал да го превърне в празник.
— Имам изненада за теб — палаво му съобщи тя.
— Каква?
Девойката бързо се изправи и се завъртя, сякаш танцуваше. Роклята й засвистя. Неочаквано се разкиска и извика:
— Гледай!
Повдигна полите и фустите си, откри дългите си, съвършени крака, подчертани от копринените чорапи, прихванати с елегантни жартиери под коленете, колана и надиплените си гащички с воали. Той очакваше да види традиционните, скриващи всичко женски панталони. От гледката му спря дъхът.