Сърцето на Тайърър биеше и му се гадеше от страх.
— Слушай, трябва да решим това заедно, бързо. Когато Сър Уилям чуе за случилото се, може да те изхвърли от Колонията! Ти и аз трябва да решим проблема, разбираш ли!
— Айяе. Какво е „реша“, моля?
Тайърър бе благодарен да чуе поне любезното „моля“ и сдържа уплахата си. „Този човек очевидно е също толкова опасен, сприхав и луда глава като всички самураи в Япония. Слава Богу, че не е въоръжен.“
— „Реши“ означава да стигнем до разбирателство. Ние, ти и аз, трябва да решим как да живееш тук безопасно. Разбираш ли?
— Хай. Со десу ка! Уакаримасу. Тайра-сан, аз, ние решим проблем. — Хирага овладя гнева си. — Моля, какво предлага? Документ не добър за войник. Мъже, които ме види, мрази. Как решим това?
— Първо… първо има стар хубав английски обичай. Когато трябва да решим сериозен проблем, пием чай.
Хирага го изгледа озадачен. Тайърър позвъни и поръча чай на Чен, главния прислужник, той пък изгледа Хирага с подозрение, зад гърба си криеше грозен сатър.
Докато чакаха, Тайърър седна на стола си и със сериозен израз загледа през прозореца; отчаяно желаеше другият да му разкаже за Фуджико, но беше твърде възпитан, за да попита направо. „По дяволите тоя тип — мислеше си той, — трябва сам да си предложи услугите да ми разкаже всичко, знае, че се тревожа — защо ме кара да чакам. Ще го науча на английските нрави, да не избухва за щяло и нещяло, войниците са съвсем прави. Ще го направя джентълмен. Но как? При това и тоя Джейми, дето е дяволски умен.“
След обяда Тайърър бе отишъл в кабинета на Макфей, видя се принуден да пийне малко бренди и след минути, без да се усети, му разказа всичко.
— О, Филип, ти си великолепен — възкликна Макфей с искрен ентусиазъм. — Хлапето ще бъде същинска златна мина, ако му задаваш въпросите правилно. Каза ли откъде е?
— От Чошу. Мисля, че така каза.
— Искам да говоря с него — насаме.
— Ако говориш с него, другите сигурно ще разберат и тогава новината ще… ще плъзне навсякъде.
— Ако знам аз, знае и Норбърт, а се обзалагам, че и Бакуфу ще научат — те не са глупаци. Съжалявам, но тук няма тайни, колко пъти да ти напомням?
— Добре. Ще го попитам. Но при условие, че ще присъствам и аз, когато се срещнеш с него.
— Е, съвсем не е необходимо, Филип, имаш толкова работа. — Не ми се иска да ти губя времето.
— Да или не!
— Макфей въздъхна.
— Упорит човек си ти, Филип. Добре.
— Искам също да прочета последната глава, без да плащам, да речем, утре. Ще го уредиш с Нетълсмит.
Макфей рече остро:
— Ако ще плащам смайващата сума от осем долара, и ти ще участваш.
— Никаква среща тогава и ще информирам Сър Уилям. — Тайърър се усмихна, като си спомни киселото изражение на Макфей.
— Чай, госп’дар, много бърже, бърже — прекъсна мислите му прислужникът и го върна към Накама. Чен остави подноса, вече не носеше сатъра, но му беше подръка, вън до вратата.
Тайърър важно наля на себе си и на Накама, добави мляко и захар и сръбна от врялата, черна като мастило отвара с облекчение.
— Така е по-добре.
Хирага повтори действията му. Събра цялата си воля, за да не извика от горещината и да не изплюе най-отвратителната на вкус течност, която някога бе опитвал.
— Хубав е, нали? — попита Тайърър сияещ, щом довърши чашата си. — Още малко?
— Не, не, благодаря. Английски обичай, а?
— Английски и американски, не и френски. Французите — Тайърър сви рамене — нямат вкус.
— А, со ка? — Хирага забеляза леката подигравка.
— Французи не като англичаните, нали? — попита той с престорена невинност, прикри яда си за по-късно.
— Слава Богу, не, изобщо не сме като тях. Те живеят на континента, ние подобно на вас сме островна нация. Различни обичаи, различна храна, правителство, всичко е различно, и, разбира се, Франция е по-слаба в сравнение с Британия. — Тайърър разбърка нова лъжичка захар, доволен от себе си, задето бе разсеял гнева на японеца. — Съвсем различни сме.
— О, така ли? Англичани и французи воюват?
— Тайърър се засмя.
— Десетки пъти през вековете, а са били и съюзници в някои войни, бяхме съюзници при последния конфликт.
— Тайърър му разказа накратко за Кримската война, после за Наполеон Бонапарт, за Френската революция и за сегашния император Луи Наполеон. — Той е племенник на Бонапарт, абсолютен шут. Бонапарт не беше такъв, но пък беше един от най-злите мъже, които някога са се раждали, виновен е за смъртта на стотици хиляди хора. Но ако не бяха Уелингтън, Нелсън и нашите войски, щеше да управлява света. Разбираш ли всичко това?
Хирага кимна.
— Не цял свят, но разбирам. — Все пак той бе уловил същността и му се зави свят, макар да не схвана защо считат великия генерал за бедствие. — Моля, продължи, Тайра-сан.
Тайърър продължи още малко, после приключи урока по история и промени темата.
— Сега за твоя проблем. Когато напусна Йошивара, охраната създаде ли ти трудности?
— Не, престорих нося зеленчуци.
— Добре, о, между другото, видя ли Райко-сан?
— Да. Фуджико не свободна утре.
— О! Е, няма значение. — Тайърър сви рамене и падна духом.
Но Хирага забеляза огромното му разочарование и изпита наслада. „Соно-джой“ — помисли си мрачно. Трябваше да откупи услугите на Фуджико за себе си, но какво от това. Райко му бе казала: „Като плащаш добре, макар да не е цената на гай-джин, съгласна съм. Но той трябва да спи с Фуджико вдругиден. Не искам да си намери друга…“
Тайърър му говореше:
— Накама-сан, единственият начин да останеш в безопасност тук, е никога да не излизаш. Вече няма да те изпращам в Йошивара. Трябва да стоиш вътре в Легацията.
— По-добре, Тайра-сан, отседна в селото, намеря безопасна къща. Вътре зад ограда по-безопасно. Всеки ден идвам на изгрев или когато ти иска, аз те уча, ти мен учиш. Ти много добър сенсей. Това решава проблем, да?
Тайърър се поколеба, не искаше да го изпусне, но и не искаше да е твърде близо до него.
— Да, ако ми покажеш точно мястото и не се местиш, без да ме предупредиш.
Хирага кимна и рече:
— Съгласен. Моля да каже на войници, че е добре мен стоя тук и в село?
— Да, ще го направя. Сигурен съм, че Сър Уилям ще се съгласи.
— Благодаря, Тайра-сан. Кажи на войници също, че мен нападат отново, взема катана.
— По-добре е да не го правиш! Забранявам ти. Сър Уилям е забранил! Никакви оръжия, никакви мечове!
— Моля, кажи войници не нападат, моля.
— Да, ще им кажа, но ако носиш мечове тук, ще те убият, ще те застрелят!
— Моля, никакво нападане! Уаката?
Хирага сви рамене. Тайърър не отговори. Уаката беше заповедна форма от уакаримасу ка: разбираш ли.
— Домо. — Със сдържана ярост, която Тайърър можеше почти да подуши, Накама му благодари отново; обеща, че ще се върне призори, за да го заведе до безопасната къща, и ще отговори на всички въпроси, които Тайърър иска да му зададе. Поклони се вдървено. Тайърър направи същото. Японецът излезе. И едва тогава Тайърър видя тежките контузии по гърба и краката му.
През нощта вятърът се промени, морето се развълнува.
Навън флотата пусна котва и се готвеше да спи, първият пост застъпи в осем вечерта. Вече бяха по местата си. Над петдесет мъже лежаха в различни клетки и за различни простъпки, обладани в различна степен от страх, шестима прилежно увиваха своите камшици от девет ремъка; с тях призори трябваше да им ударят петдесет удара за неизпълнение на заповед и нарушение на военната дисциплина: един бе заплашил да счупи врата на педераста боцман, трима за сбивания, един за кражба на порция ром, а друг за псуване на офицер. За призори бяха запланувани девет погребения. Всички корабни лазарети бяха претъпкани с болни от дизентерия, диария, круп, магарешка кашлица, треска, морбили, венерически болести, счупени крайници, хернии и други обичайни заболявания, с изключение на онези опасни четиринайсет души с едра шарка на борда на флагмана. Пускането на кръв и пиенето на очистителни се препоръчваше като лечение на повечето — болшинството от лекарите бяха също и бръснари. Кръвопускането не се прилагаше на малкото късметлии, които получаваха тинктурата на д-р Колис; той я бе измислил по време на Кримската война и по този начин бе намалил смъртността от дизентерия с три четвърти: шест капки от тъмната течност на основа на опиума, и вътрешностите на човека започваха да се успокояват.