— Разбира се, Отами-сама. Прислужникът ми ще ти покаже склада. Избери каквито дрехи искаш. Колкото до мечовете за продажба — Риоши вдигна рамене, — единствените, които имам, са дреболии за гай-джин и едва ли си струва да се занимаваш с тях, но можеш да ги видиш все пак. Ще се опитам да получа истински за теб. Сега ще ти покажа стаята и твоя личен вход и изход — има охрана тук, денем и нощем.
Хирага го последва. Нито веднъж Риоши не обели дума за голотата и натъртванията му и не го попита нищо.
— Ти си добре дошъл и оказваш чест на моя беден дом — заключи той и го остави.
Като си спомни начина, по който му каза това, Хирага настръхна — толкова учтиво и сериозно, но в същността си толкова ужасно. „Отвратително — помисли си, — отвратително е, че безчестните даймио, шогуни и Бакуфу държат нас, самураите, в бедност и сме принудени да вземаме заеми от тези дзайбацу от ниска класа, които не са нищо друго, освен противни търговци, трупащи пари, а те се държат така, сякаш парите им дават власт над нас. В името на всички богове, когато Императорът си възвърне властта, ще има разчистване на сметките, търговците и дзайбацу ще си платят.“ В този момент усети, че пръстите й спряха.
— Какво има, господарю? — попита изплашена масажистката.
— Нищо, нищо, моля, продължи.
Пръстите й се подчиниха, но сега допирът им беше различен и в стаята се усещаше напрежение.
Беше помещение с осем постелки, футоните бяха напълнени с пух, татамите от добро качество и шоджи с наскоро сменена пергаментова хартия. В нишата такояма стоеше петролна лампа, икебана и малка рисунка на обширен пейзаж, чиято единствена къща беше мъничка колибка в бамбуков храсталак, с още по-мъничка жена, застанала отчаяна на вратата, загледана в далечината, а до нея — любовно стихотворение.
Толкова самотна, пълна с неимоверна надежда, че мъжът й ще се върне.
Хирага се унасяше в сън, когато вратата се плъзна.
— Извини ме, господарю. — Прислужникът коленичи и тревожно съобщи: — Толкова съжалявам, има един човек от низшата класа отвън, който твърди, че те познава, моли да те види, толкова съжалявам, че те безпокоя, но той е много настоятелен…
— Кой е? Как се казва?
— Той… не пожела да си каже името и не попита за теб по име, господарю, но непрекъснато повтаря: Предай на самурая: Тодо е брат на Джун.
Хирага скочи тутакси. Докато намъкваше юкатата, помоли масажистката да дойде утре по същото време и я отпрати, премести се по-близо до двата меча, които бе заел, докато шоя му намери по-добри, и коленичи в позиция за защита и нападение с лице към вратата.
— Изпрати го тук и не пускай никого.
Слабият, мръсен млад селянин с дрипаво кимоно пропълзя през входа и стигна така на колене чак до вратата.
— Благодаря ти, господарю, благодаря ти, че ме приемаш — мърмореше младежът, после вдигна поглед и се ухили глупаво, предният му зъб липсваше. — Благодаря ти, господарю.
Хирага го изгледа кръвнишки, миг след това зяпна от изненада.
— Ори? Но… но това е невъзможно! — Погледна го по-отблизо и видя, че зъбът му е просто почернен и в светлината илюзията бе идеална. Нямаше грешка, Ори вече не изглеждаше като самурай: главата му бе избръсната и цялата коса отзад и отстрани грубо бе изравнена с дължината на косата, пораснала по темето му. — Защо? — запита безпомощно.
Ори се ухили и седна близо до него.
— Бакуфу търсят ронин, а? — прошепна с нисък глас, тъй като и стените имаха уши. — Не съм по-малко самурай, но сега мога да мина през всяка бариера, нали?
Хирага изсъска от възхищение.
— Прав си. Блестящо: соно-джой не зависи от прическата. Толкова е просто — никога не бих се сетил за това.
— Дойде ми наум снощи. Мислех за твоя проблем, Хирага и…
— Полека. Казвам се Накама Отами.
— А, така ли! Добре. — Ори се усмихна. — Не знаех какво име да използвам, така че подадох код.
— Намерили ли са Тодо и другите?
— Не, все още ги няма. Сигурно са мъртви. Чухме, че Джун бил екзекутиран като обикновен престъпник, но все още не зная как са го хванали.
— Защо дойде тук, Ори? Твърде опасно е.
— Не е, не и през нощта, не и в тоя вид, а и ми се искаше да проверя новия Ори и да те видя. — Той гнусливо прекара ръка по наболата си коса, лицето му беше свежо избръснато. — Струва ми се ужасна и мръсна, някак отвратителна, но няма значение. Сега мога безопасно да стигна до Киото. Ще тръгна след два дни.
Хирага загледа главата му очарован, все още зашеметен от удивителната промяна.
— Щом нещо спомага за безопасността ти, добре, но сега самураите ще те вземат за обикновен човек. Как ще носиш мечове?
— Когато са ми нужни мечове, ще нося шапка. Когато съм маскиран, нося това — Ори плъзна ръка в ръкава си и измъкна малък двуцевен пистолет.
Лицето на Хирага отново засия.
— Ийе, идеално! Откъде го взе?
— От Фуджико. Тя ми го продаде с кутия куршуми. Един клиент й го подарил, когато си тръгвал от Йокохама. Представи си! Долнопробна курва с такова богатство.
Хирага го взе внимателно, претегли го в ръката си, прицели се, после го вдигна и огледа двата патрона.
— Сигурно ако си притиснат, можеш да убиеш двама, преди да те убият, стига да си близо до тях.
— Един е достатъчен, за да спечелиш време, да избягаш и да грабнеш някакви мечове. — Ори се усмихна и се вгледа в Хирага. — Чухме за войниците. Исках да видя дали си наред. Бака! Ще идем до Киото и ще изоставим това кучешко място, докато можем, да се върнем със значителни подкрепления.
Хирага поклати глава и му каза какво всъщност се бе случило, после за Тайърър и за враждебността между французи и англичани; накрая добави развълнуван:
— Това е един от клиновете, които можем да забием между тях. Ще ги накараме да се бият помежду си, ще ги оставим да се избият един друг вместо нас, а? Трябва да остана, Ори. Това е само началото. Трябва да научим всичко, което знаят, за да можем да мислим като тях, и после ще ги унищожим.
Ори се намръщи, мислеше за плюсовете и минусите — обаче не бе простил на Хирага, че го унижи и махна нейния кръст, но все пак щеше да защитава соно-джой.
— В такъв случай, щом ще бъдеш нашият шпионин, ще трябва във всичко да си като тях и да проникнеш в обществото им като дървеница, външно да се сприятелиш с тях, дори да носиш техните дрехи. — И в отговор на смутения поглед на Хирага той добави: — Защо не? Това ще те предпази и ще бъде по-лесно за гай-джин да те приемат, нали?
— Но защо трябва да ме приемат?
— Не би следвало, ала те са глупаци. Тайра ще бъде твоето прикритие. Той може да го уреди, да заповяда. Ще настоява.
— И защо ще го прави?
— В замяна ще му дадеш Фуджико.
— А?
— Райко ни даде ключа към загадката: гай-джин са различни. Те предпочитат да спят с една и съща жена. Помогни на Райко да го омотае в тяхната мрежа и той ще се превърне в твоето ловджийско куче, защото ти ще станеш неговият крайно необходим посредник. Утре му кажи, че войниците са те разкрили, но вината не е негова. С голяма трудност си се промъкнал до Йошивара и си му уредил Фуджико за вечерта, и „толкова съжалявам, Тайра-сама, ще бъде по-просто за мен да уговарям тези срещи, ако нося истински европейски дрехи, за да минавам през бариерите“, и т.н. Остави му я на разположение, пусни му я и го омотай. А?
Хирага тихо се разсмя.
— По-добре стой тук, а не ходи в Киото, твоят съвет е много ценен.
— Кацумата трябва да бъде предупреден. Сега какво разбра за жената гай-джин?
— Утре ще науча къде е точно.
— Добре. — Вдигна се вятър и повеят премина през къщата, хартията в рамките изплющя и пламъкът на петролната лампа затанцува. Ори се загледа в него.
— Виждал ли си я?
— Не още. Прислужниците на Тайра, отвратителна тълпа китайци, не говорят никой от езиците, които разбирам. Така че ми е трудно да науча от тях, но най-голямата сграда в Колонията принадлежи на мъжа, за когото тя ще се омъжи.