Двете момичета отново се поклониха.
— Хей, тай-пан — поде Неми, напълно овладяна, беше й приятно да се запознае с него и беше уверена в избора си. — Шизука моя сестра, добра мусуме, хей? — Тя кимна енергично и леко побутна Шизука. Момичето се приближи до него колебливо, коленичи и пак се поклони.
— Ще бъда в апартамента си, ако ти дотрябвам.
— Благодаря, Джейми.
Макфей тихо затвори вратата и продължи по коридора. Неговите покои бяха подредени спартански, но уютни. Три стаи, гостна, спалня, допълнителна спалня, във всички имаше камина и баня. Върху бюфета бяха наредени студено нарязано месо, пресен хляб и нейният любим току-що изпечен сладкиш с ябълки — внос от Шанхай, — саке в съд с гореща вода и уиски „Лох Вей“ от собствената спиртоварна на Струан, което тя обожаваше.
Щом той залости вратата, момичето се вдигна на пръсти и го целуна жадно.
— Не те вижда шест дни, първо в легло, после баня! — рече тя, нарушавайки обичайния ред. Сърцето му подскочи, макар да не бързаше.
Неми го хвана за ръка, поведе го към спалнята и леко го бутна върху леглото, коленичи, за да свали ботушите му и започна да го разсъблича; през цялото време бъбреше на нейния полуразбираем пиджин, че Йошивара ври и кипи от работа, Свободният свят процъфтява, той да не се безпокои за Шизука, тя е скъпа, но превъзходна, и какво чуват — щяло да има война, ама, моля: те не искат война, само работа; тя си имала ново кимоно с шаран за късмет на него, което излязло… е, малко скъпо.
— … Но ичибан, Джами-сан, ти много харесаш. В легло?
Той покорно се качи на леглото с балдахин. Нощта беше великолепна, нито гореща, нито хладна. Тя развърза своето оби, остави кимоното да се свлече, после долните си дрехи и комбинезона. Съвсем гола, без свян или вина за голотата си, както всички мусуме — една от многото особености, с която се отличаваха и която Макфей и всички гай-джин намираха за толкова удивителна и завидна, — свали иглите от косата си, разтърси я и я остави да се спусне до кръста, после тържествено се запъти към банята и към първото удоволствие на вечерта.
Седна на тоалетната чиния, протегна ръка към веригата на клозета и я дръпна. Водата избуча надолу в порцелановото гърне и както винаги тя запляска весело с ръце.
Когато за първи път го видя, не повярва на очите си.
— Къде върви вода? — попита подозрително.
Той й бе обяснил и начертал картинки, но тя все още отказваше да му повярва, та се наложи да й покаже тръбите и да я заведе в градината при капака на септичния резервоар — всички тръби, водни резервоари, бойлери, тоалетни чинии, мивки за ръце, умивалници, кранове и три вани, внесени от Англия, Хонконг и Шанхай. Там вече се произвеждаха много предмети за необятните пазари в Индия и Азия.
Тя го помоли за разрешение да ги покаже на приятелите си. Макфей прие с гордост — това беше първата подобна инсталация в цяла Япония, предизвикала огорчение у Сър Уилям и ярост у Норбърт Грейфорт, и модел за дузина и повече действащи и недействащи копия, макар не всички да бяха с топла и студена вода: чисто и просто най-доброто и най-модерното и следователно британско беше за Струан.
Така организираните посещения на неколцина привилегировани японци в хигиеничното помещение на Джами-сан стана една от най-търсените забележителности на гай-джин в Йокохама, бъбрещите мусуме като екзотични птички се кланяха, сдържаха дъха си и дърпаха веригата, което предизвикваше учудени ахкания и ръкопляскане.
Неми си изми ръцете. С въздишка на задоволство се плъзна под чаршафите до него.
Филип Тайърър беше изтощен и почти заспал. Фуджико понасяше тежестта му спокойно, после започна да се измъква.
— Аийе мацу. Не, не мърдай… чакай — измърмори Филип.
— Искам да донеса кърпа, Тайра-сан. Кърпа, разбираш?
— Аха, да. Разбирам, кърпа. Ти стой, аз ще взема…
— О, не, ще ме обидиш, това е мое задължение. Нека да ида, моля… хайде, бъди послушен и не създавай мъчнотии.
Тя се подсмихна, когато той се сгуши в нея и я задържа, но беше ловка, добре си познаваше занаята и изчака. Сега в малката стая царуваше покой. Нощта беше ясна. Вятърът шумолеше в дърветата и храстите. Откъм плъзгащите се прозорци полъхна топло и приятно. Петролната лампа мъждукаше.
След миг Фуджико се измъкна, без да наруши спокойствието му, и отиде в малката баня с висока дървена вана, напълни я до ръба с гореща вода; ваната беше поставена върху дървена решетка — така водата изтичаше, щом се измъкне чепът. Там имаше ароматичен сапун, гърне и чисти кърпи. Тя бързо се подсуши с влажна кърпа.
На връщане донесе гореща кърпа, изтри го, после го избърса. През това време Тайърър здраво стискаше очи и почти стенеше от удоволствие, едновременно смутен, че тя се грижи за него, а не той за нея.
— Ах, Фуджико-чан, ти си чудесна!
— Не, удоволствието е мое — отвърна тя, отдавна преодоляла учудването и объркването си от странните навици на чужденците: рядко се къпеха, бяха изпълнени със срам и чувство за грях пред креватните удоволствия, отнасяха се поразително собственически към жените и обикновено побесняваха, че тя приема и други клиенти — глупаци, та те не бяха нищо повече от клиенти, — или се извръщаха изчервени, когато се събличаше за тяхно удоволствие, или се прикриваха още несъблечени, предпочитаха да се любят на тъмно, а всеки знае, че най-вълнуващото е да виждаш, оглеждаш и наблюдаваш, или се — изчервяваха до смърт, когато тя опитваше обикновени пози, за да ги предпази от скуката и да подсили Миговете с Боговете — времето на Облаците и дъжда.
„Не, гай-джин не са като нас. Те обичат главно позата «Първа позиция» с неотложност, от време на време позата «Примамване на кокошката» или позата «Времето на черешовия цвят» и не ми дават никаква възможност да демонстрирам своите умения; когато пък на светло се наглася да играя с Еднооката маймуна различните игри за възбуждане — като «Близо и Далеч», «Над дракона», «Пролетно засаждане», «Открадване на меда», които дори най-неопитният младеж желае и оценява, гай-джин рязко се отдръпват, здраво, но нежно ме издърпват до себе си, целуват шията ми, притискат ме плътно до себе си и мърморят неразбрано.“ Тя прошепна:
— Сега ще те масажирам, за да заспиш.
— Не разбирам. Мъсардж?
— Масаж, Тайра-сан. Ето така.
— А, сега разбирам. Масаж, благодаря ти.
Пръстите й бяха нежни и великолепни, той се унесе, не можеше да повярва на щастието си, гордееше се от представянето си и от това, че тя свърши три пъти в екстаз от един негов опит — и нямаше значение съобщението на Райко, че утре Фуджико трябва да посети селото си край Йедо, за да види своя болен дядо… „Но само за няколко дни, Тайра-сан.“
— О, толкова съжалявам, Райко-сан. Колко дни отсъства?
— Колко дни ще отсъства ли? Само три.
— О, благодаря, колко дни ще отсъства? — Тайърър бе помолил и Райко, и Фуджико винаги да го поправят.
„Три дни. Ще имам време да се възстановя. Господи, днес беше върхът. Чудя се какво ще стане, когато роджу получи нашето съобщение. Сигурен съм, че съветът ми беше правилен и че Накама ми казва истината — Господи, трябва добре да си помисля за него, Сър Уилям просто сияеше, а що се отнася до Фуджико…“
Приспано от докосването й, съзнанието му скачаше ту към Накама, ту към нея и живота в Япония, всичко беше толкова различно, а пък този японски — непрестанен поток от думи и фрази — безпорядъчно се завъртя в главата му. Футоните бяха твърди и трудно се свикваше с тях, но се чувстваше удобно, легнал по корем, наслаждаваше се от близостта на Фуджико. „Господи, колко съм изморен. Не мога да понеса мисълта за «други клиенти» — помисли си Филип. — Трябва да я направя моя, само мря. Утре ще помоля Андре да ми помогне.“
Без да се обръща, Тайърър се пресегна и сложи ръка върху бедрото й. Прекрасна копринена кожа.
„Докъде бях стигнал? О, да, роджу. Ще им дадем да разберат на негодниците. Дяволски зле е, че са обстрелвали пощенския кораб — трябва да разчистим Шимоносеки и ако проклетите Бакуфу не го направят, значи ние ще отстраним тези батареи. Да не забравя — по-предпазливо с Накама, и той е от Чошу. Дали ще мога да го използвам като посредник? А ако роджу не пожелаят да се разправят с тези дяволи от Сацума, ще се наложи сами да ги разбием. Проклет безочлив даймио — да твърди, че не можел да открие убийците на Кентърбъри, та нали тия мръсници излязоха от собствените му редове, за Бога. Видях как отсичат ръката на Кентърбъри и кръвта рукна…“