— Защо смяташ, че ще се съгласят наново отлагане? — попита Анджо, доволен, че не се налага да застане лице в лице с гай-джин, не се доверяваше на Йоши и се чудеше какъв ли номер е скроил.
— Кучетата са доказали, че предпочитат да преговарят, а не да се бият, те са страхливци — продължи Йоши. — Макар че могат лесно да ни надвият, очевидно не им стиска.
— Ами ако не се съгласят и тази безочлива английска маймуна осъществи заплахата си и тръгне за Киото? Какво ще стане? Не можем да го допуснем при никакви обстоятелства!
— Съгласен съм — категорично заяви Йоши и всички се напрегнаха. — Това означава война… война, която в крайна сметка ще загубим.
Тояма тутакси се обади:
— По-добре да се бием като мъже, отколкото да станем роби като китайците, индийците и всички останали варварски племена. — Старецът хвърли поглед към Йоши. — Ако слязат на сушата, ще гласуваш ли за война?
— Незабавно! Всеки опит за насилствено слизане на сушата — където и да е — ще бъде предотвратен.
— Добре тогава. Надявам се, че ще дебаркират. — Тояма бе удовлетворен.
— Войната ще бъде катастрофа. Надявам се да преговарят и с ловкост да ги откажем от тази лудост. — Йоши продължи по-рязко: — Ще сполучим, ако сме достатъчно хитри. Междувременно да се съсредоточим върху по-важни въпроси: Киото и възвръщането на контрола над нашите „Порти“, враждебно настроените даймио, как да намерим достатъчно злато, за да закупим оръжия, да модернизираме и екипираме войските си — както и тези на преданите ни съюзници — и да не позволим Чошу, Тоса и Сацума да се въоръжават под предлог, че ще ни подкрепят просто за да ни нападнат по-бързо.
— Трябва да поставим предателя Огама извън закона — предложи Тояма. — Защо не го обявим за престъпник и не си възвърнем „Портите“?
— Да го нападнем сега ще бъде бака — каза кисело Анджо! — Така само ще натикаме Суцума и Тоса в ръцете му наред с останалите неутрални. — Той се отмести неловко, стомахът го болеше, главата също, новият китайски лекар, с когото се бе консултирал тайно за постоянните си болки, не му бе донесъл облекчение. — Да решим така: Йоши-доно, моля, изготви чернова на отговора до гай-джин, та утре да го одобрим.
— Разбира се. Но искам да разбера кой им издава нашите тайни. Кой е съгледвачът на гай-джин? За първи път те споменават „младия“ шогун и го наричат по име, а също и Императора. Някой ни предава.
— Ще пуснем всички наши шпиони по петите му! Добре. Ще се съберем утре сутринта, както обикновено, да обмислим черновата на нашия отговор и да обсъдим какво ще правим. — Очите на Анджо се свиха още повече. — И да приключим с последните приготовления по заминаването на шогуна Нобусада за Киото.
Кръвта се смъкна от лицето на Йоши.
— Обсъждали сме го няколко пъти. На последното ни събиране…
— Посещението му ще се осъществи! Той ще пътува по северния път, а не по Токайдо, по крайбрежието. По-безопасно е.
— Като настойник аз съм против това посещение по причини, които вече съм излагал многократно — по който и да било път!
Тояма се намеси:
— За моя син е по-добре да е в Киото. Скоро ще започне война. Не можем вече да възпираме нашите воини.
— Никаква война и никакво посещение. Или това ще ни унищожи — ядоса се Йоши. — В момента, в който някой шогун прояви раболепие, както ще постъпи Нобусада, нашите позиции пропадат завинаги. Завещанието гласи, че…
Анджо се намеси:
— Завещанието няма да ни ръководи в това.
— Завещанието на Торанага е единствената ни опора и не може да бъде…
— Не съм съгласен!
Йоши преглътна яда си, понечи да стане, но гласът на Анджо го спря:
— Има един последен въпрос за решаване днес: незабавно да назначим нов старейшина на мястото на Утани.
Помежду им възникна внезапно напрежение. От убийството на Утани и след ужасната му смърт — стаята, в която той и младежът бяха пронизани, не бе изцяло разрушена от пожара, — и след неуспеха на безчислените съгледвачи и войници да задържат убийците старейшините не спяха спокойно. Особено Анджо, все още потресен, задето едва не го убиха. С изключение на Йоши, когото Утани при случай подкрепяше, никой от останалите не съжаляваше за смъртта му, нито за начина на убийството, най-малко пък Анджо, потресен от самоличността на любовника на Утани, когото намрази още повече, задето тайно му бе откраднал момчето, с което самият той се забавляваше от време на време.
— Тогава да гласуваме.
— Такъв важен въпрос трябва да почака до утре.
— Толкова съжалявам, Йоши-сама. Сега му е времето.
Адачи кимна.
— Докато Съветът не е в пълен състав, не можем да вземаме важни решения. Кого предлагаш?
— Официално предлагам Зукумура от Гай.
Макар да се владееше, Йоши ахна — даймио беше простоват родственик и открит съюзник на Анджо.
— Вече изразих своето неодобрение за неговата кандидатура — има десетки по-добри от него — отвърна той веднага. — Уговорихме се за Ген Тайра.
— Аз не се съгласих. — Анджо се усмихна само с устни. — Само споменах, че ще размисля внимателно. Прецених го. Зукумура е по-подходящ. Сега ще гласуваме.
— Не мисля, че гласуването сега е разумно и препор…
— Гласувайте! Като главен съветник мое право е да подложа въпроса на гласуване! Гласувайте!
— Аз гласувам против! — заяви Йоши и изгледа другите двама.
Адачи не отвърна на погледа му, само каза:
— Гай са съюзници на Мито от Секигахара насам.
— Да.
Тояма сви рамене.
— Когото искаш.
Йоши замахна рязко към двамата си противници с дървения меч. Потта се лееше от лицето му, после отстъпи назад, извъртя се и отново атакува. И двамата изкусни фехтовачи, отстъпиха встрани и предприеха собствена атака. Бяха наети да го надвият, в случай на неуспех щяха да ги лишат от право да напускат един месец казармите и от тримесечна заплата.
Единият ловко направи финт, за да даде възможност на другия, но Йоши бе подготвен, приведе се бързо, за да се предпази, и удари мъжа през гърдите, мечът се строши от силата на замаха му — ако острието беше истинско, щеше да разсече боеца на две. Така единият отпадна от борбата.
Другият веднага се втурна самонадеяно да го убие, но не завари Йоши там, където очакваше, снишен почти до пода, той го срита с карате хватка. Мъжът изстена — твърдото като желязо ходило на Йоши го улучи в тестисите и той се сгърчи от болката. Все още замаян от гняв и с повишен адреналин, Йоши скочи към проснатия мъж със сцепения меч, издигнат за удар, готов да го забие в гърлото му за смъртоносния удар. Но се спря на косъм от врата на мъжа, сърцето му туптеше, изпаднал във възторг от майсторството, самоконтрола и от успеха си този път; победата не означаваше нищо. Бе се разтоварил от насъбрания гняв.
Удовлетворен, захвърли счупената дръжка и започна да се развързва, стаята за упражнения бе празна и спартанска, както и целият замък. Всички се бяха задъхали от усилие, проснатият мъж все още се гърчеше и въртеше от болка. Леко ръкопляскане изненада Йоши. Обърна се разгневено — нямаше обичай да кани свидетели на упражненията си, та да преценят храбростта му, да отсъдят за слабостите му и да пресметнат колко е жесток — но и този път гневът му се стопи.
— Хосаки! Кога пристигна? — възкликна той, като се опитваше да възстанови дишането си. — Защо не изпрати вестоносец да ме предупреди, че си идваш? — Усмивката му изчезна. — Неприятности ли имаш?
— Не, господарю — отвърна щастливо жена му, коленичила до вратата. — Никакви неприятности, просто ми е изключително приятно да те видя. — Тя се поклони ниско, беше с пола и жакет за езда от здрава плътна зелена коприна, скромни и със следи от пътуването, както и с подплатена наметка и широка шапка, завързана под брадичката, и с къс меч в своя оби. — Моля да ме извиниш, че се промъкнах така, непоканена и непреоблечена, но… едва дочаках да те видя — и сега ми е още по-приятно, че го направих, защото разбирам, че сега си по-добър фехтовач откогато и да било.