Нощта бе започнала добре; съблечената, усмихната Шизука се притискаше в него, галеше го и го насърчаваше. Той също я бе докосват и галил, горд и изпълнен с желание. Нормалната поза му бе неудобна и болезнена, както и най-обикновеното движение, затова остана седнал и се опита да започне, но тъкмо тогава споменът за лицето и осанката на Анжелик го погълна неканено и ненадейно. Възбудата му изчезна. И колкото Шизука, пък и той самият да се стараеха, не се получи нищо.
Отдъхнаха си и опитаха отново, болката му нарасна ужасно, разпалена от неистов, безсилен гняв и от нуждата да се докаже. Последваха още докосвания и опити — момичето имаше опитни ръце, устни и тяло, но не сполучи да предизвика поне далечен намек за страст и потребност, камо ли за любов с нейната смътна загадка. Каквото и да правеха, не успяха да прогонят сянката на Анжелик. Нито да победят болката.
Накрая Шизука се отказа, младото й тяло блестеше от пот и тя се задъхваше от напрежението.
— Гомен-насай, тай-пан — не спираше да шепне извиненията си тя, но всъщност криеше гнева си и едва не плачеше заради неговата импотентност, тъй като никога досега не се бе проваляла; очакваше всеки момент той да извика прислужниците да я набият и изхвърлят навън, задето не можа да го възбуди, както би постъпил всеки цивилизован човек. А най-вече тръпнеше от страх как ще обясни на своята мама-сан некадърността си. „Буда ми е свидетел: този мъж се провали, а не аз!“
— Гомен-насай, гомен-насай — продължаваше да мълви.
— Заради раната е — измърмори Малкълм, презирайки се; разказа й за Токайдо и раните си, макар да знаеше, че момичето не разбира нито дума. Немощта бе разклатила нервите му. Когато избликът и сълзите му преминаха, я накара да легне до него, възпря я от нови опити и й даде да разбере, че ще получи двойно заплащане, ако запази всичко в тайна. — Тайна, уакаримасу ка? — умоляваше я той.
— Хай, тай-пан, уакаримасу — бе се съгласила Шизука щастливо, намери му лекарството, за което я помоли, и после го залюля в прегръдката си, за да заспи.
— Малкълм… — рече Анжелик.
— Да? — веднага се отзова Струан, съсредоточи се, сърцето му биеше и му напомняше, че бе изпил остатъка от приспивателното на Хоуг и че трябва да помоли А Ток да поднови сместа — само за ден-два. — И аз се радвам да те видя.
— Аз също. Харесваш ли новата ми рокля?
— Чудесна е — като теб — рече той.
— Мисля да вървя, тай-пан — намеси се Макфей, видя как грейна Струан, зарадва му се, макар все още да се потеше от притеснение. — Представителите на Чошу са долу — да продължа с тях, нали?
— Както решихме. Добре, още веднъж ти благодаря, Джейми. Съобщи ми как вървят преговорите.
— Малкълм — избърза Анжелик, — докато Джейми е тук… спомняш ли си, помоли ме да те подсетя, когато се съберем тримата, за моята… за малка издръжка.
— О, да, разбира се, Джейми — каза той сърдечно, когато тя взе ръката му; видимото й удоволствие хвърли изтеклата нощ в забвение. „Завинаги — помисли си той щастливо. — Тази нощ въобще не се е случвала!“ Впиши разходите на моята годеница в сметката ми — нареди той на Макфей, думата „годеница“ предизвика у него прилив на щастие. — Анжел, само подписвай сметките, каквото и да искаш; Джейми ще се погрижи за тях.
— Благодаря ти, cheri, това е чудесно, но, моля те, мога ли да получа малко пари?
Струан се засмя и Джейми също се усмихна.
— Не се нуждаеш от пари тук, няма нужда от пари в брой — никой от нас не носи.
— Но, Малкълм, аз ис…
— Анжелик — прекъсна я той по-твърдо. — По сметка се разплащаме за всичко, в клуба и във всички магазини в Колонията, всички правят така, дори в Хонконг, не си ли спомняш. Така търговците не могат да те мамят, а ти имаш постоянен опис.
— Но аз винаги съм носила пари, cheri, свои пари, за да плащам собствените си сметки — заяви Анжелик с показна честност, — а тъй като баща ми има… ами, ти разбираш.
— Да плащаш собствените си сметки? Ама че ужасна мисъл! Това е нещо нечувано в доброто общество. Сега не се безпокой — усмихна й се той, — това е мъжка работа. Разплащането по сметка е най-доброто решение.
— Може би французите са различни, но винаги имаме дребни и…
— И ние в Англия и навсякъде другаде, но в Азия всички подписваме сметки. Купувай си каквото искаш, просто се подпиши — дори още по-добре е да ти направим твой личен печат, ще подберем най-подходящото китайско име за теб. — Ставаше дума за малък печат, обикновено с правоъгълна форма, от слонова кост или кокал с изгравирани декоративно китайски йероглифи, които наподобяваха името на собственика. Когато го натиснеш в мастилен тампон, а после върху хартия, се получаваше неповторим отпечатък, който трудно се подправяше. — Джейми ще го уреди.
— Благодаря, Малкълм. Но тогава, ами, мога ли да имам собствена сметка, cheri. Много добре се оправям със сметките.
— Сигурен съм, но не напрягай красивата си главица; когато се оженим, ще го уредя, но тук не е необходимо.
Анжелик сама не се чуваше как забавлява Струан с клюки от Френската легация, с прочетеното във вестниците, с писмото на приятелката си от Париж за една великолепна резиденция — наречена „хотел“ — на Шанз-Елизе, собственост на някаква графиня, която скоро ще бъде отворена и е толкова евтина; Анжелик сееше семената на прекрасното бъдеще, разсмиваше го, очакваше да му се приспи, та да тръгне за обяда с френските офицери в клуба, после поязди с тях и с някои офицери от английската флота на хиподрума, следобед да си отдъхне, да се приготви за соарето на Сър Уилям — няма никаква причина да не отиде, но първо ще се върне да пожелае лека нощ на своя бъдещ съпруг.
Всичко бе великолепно и ужасно; мисълта й повече бе заета с новата дилема как да получи пари в брой. „Каква да правя? Трябват ми пари в брой, за да платя за лекарството, тази свиня Андре Понсен няма да предплати за мен, сигурна съм. Проклет да е и проклет да е и баща ми, задето ми открадна парите! И проклет да е оня от Токайдо, вечно да гори в ада дано!
Стига! Помисли. Помни, че си сама и няма кой да ти решава проблемите!
Единствената ми скъпоценност е годежният ми пръстен, а не мога да го продам, просто не мога. О, Боже, всичко вървеше толкова добре. Сгодена съм официално, Малкълм се оправя, Андре ми помага, но лекарството е толкова скъпо, а нямам никакви пари, пари на ръка. О, Боже… Боже, какво ще правя!“
Сълзи рукнаха от очите й.
— Господи, Анжелик, какво има?
— Толкова… Толкова съм нещастна — изхлипа тя и зарови глава в завивките, — толкова съм нещастна заради… заради Токайдо и че си ранен и аз… аз също съм ранена — не е честно!
Катерът на Сър Уилям, движен от десет гребла, бързаше през вълнението право към флагмана, закотвен на рейд край Йокохама, носът му тежко пореше вълните.
Сър Уилям беше сам в кабината, прав — лесно понасяше вълнението, — по редингот и с цилиндър. Морето светлееше, светлината избледняваше на запад, събираха се тъмни облаци, но без видима заплаха от буря. Когато катерът се люшна край кораба, всички гребла се вдигнаха вертикално, посланикът скочи на моста и забърза към главната палуба, където бе тържествено посрещнат.
— Добър ден, сър — енергично отдаде чест лейтенант Марлоу. — Оттук, моля. — Минаха покрай проблясващите оръдия на квартердека — главната палуба, — край мравуняка от хора, които покриваха оръдията, покрай навити корабни въжета, край проверените корабни платна, покрай димящия комин, изкачиха се по стълбичка, спуснаха се по друга към втората палуба с топовете и покрай моряците, които ковяха летви и подреждаха корабните принадлежности, и се запътиха към кабината на адмирала в кърмовата част. Часовият отдаде чест, когато Марлоу почука:
— Сър Уилям, сър.
— Отворете широко вратата, Марлоу, за Бога.
Марлоу задържа вратата за Сър Уилям и понечи да я затвори.
— Марлоу, останете тук! — разпореди се адмиралът.