— Бакуфу се вманиачават в преследването на нашите храбри шиши.
Хирага кимна, но не каза нищо, изчакваше.
Шоя разсеяно погали котката и тя тихо измърка.
— Говори се, че господарят Йоши проводил пратеник да преговаря с главния гай-джин за пушки. Няма съмнение, че господар с неговия сан ще предложи по-високи цени от пратениците на Чошу — добави той деликатно. — Гай-джин ще продадат на този, който даде повече.
Хирага бе чул от Райко за самураи от Чошу, посетили Търговската къща — почти всички в Йошивара бяха осведомени за преговорите. Беше сигурен, че ако научи истинските им имена, със сигурност ще разпознае мъжете и техните семейства. Само преди година и нещо един негов природен брат от същото английско училище в Шимоносеки беше член от групата, изпратена да закупи първите сто пушки. Любопитно — помисли си Хирага, — че е от същата компания на този тай-пан, когото скоро ще убием, и него, и жена му, както и цялата помийна яма на злото.
— Гай-джин нямат чест.
— Отвратително. — Шоя пак отпи от чая. — В замъка в Йедо ври и кипи. Казват, че шогунът и императорската принцеса възнамеряват да отидат в Киото след седмица-две.
— Защо им е притрябвало? — запита Хирага, като се преструваше, че му е безразлично, но това не заблуди шоя.
Той се подсмихна:
— Не зная, Отами-сан, но е много странно, дето шогунът ще напусне леговището си и ще пропътува толкова опасно разстояние, за да посети бърлогата на много врагове, след като още от самото начало винаги е пращал ласкатели. — Котката се изпъна и той потупа коремчето й, като добави замислено: — Роджу увеличават данъците във всички земи на Торанага, за да купят колкото се може повече оръдия и оръжие — с изключение на Сацума, Тоса и Чошу.
Хирага усети скрития гняв на шоя, макар той да не бе го показал наяве, както и своето собствено учудване: „За какво са селяните и търговците, ако не, за да плащат данъци?“
— Докато Синът на небето, не може да използва своята дадена му от небето мощ, Бакуфу отново ще хвърлят Нипон в безкрайна гражданска война.
— Съгласен съм.
Хирага си рече: „Чудя се доколко наистина си съгласен, старче.“ Отложи за по-късно размишленията как да отклони Бакуфу и Йоши Торанага от политиката им. „Акимото трябва незабавно да иде в Йедо и в Къщата на глициния, нямаме вест от Койко, нито от нейната мама-сан дни наред — може би трябва да идем заед…“
— И накрая, изглежда, твоят приятел шиши, Ори-сан, не е тръгнал за Киото, както бяхте намислили — словоохотливо сподели шоя.
Очите на Хирага се изцъклиха почти като на влечуго. Шоя потисна ужаса си. Усетила моментално, котката се изправи с плавно движение, като ги наблюдаваше внимателно. Хирага наруши мълчанието:
— Къде е той?
— В онази част на Колонията, където низшата класа гай-джин живее, пие и спи с жени.
Около полунощ Андре Понсен почука в Къщата на трите шарана. Пазачът веднага го прие. Райко го поздрави и скоро вече пиеха саке, обсъждаха последните новини от Йошивара и Колонията — тя беше ценен източник на сведения за него, както и той за нея, докато си бъбреха на своята смесица от японски и английски.
— … и наказателните патрули претърсиха всички къщи, Фурансу-сан! Като че ли ние ще вземем да крием престъпници! Това е против правилата на Йошивара. Ние знаем как да пазим нашата купичка с ориз пълна: поддържаме спокойствието и избягваме неприятностите. Наказателните патрули са все още на централната порта и кръвнишки оглеждат всеки минувач. — Райко си вееше с ветрилото и си спомняше как едва избяга и съжаляваше, че бе оказала гостоприемство на шиши в къщата си. „Време е всички те да се махнат някъде — помисли си тя — и наказателните патрули, и шиши, колкото да ми се нрави Хирага. — Ще ми се вече да ги няма.“
— Какви престъпници търсят? — запита Андре.
— Предатели, обикновено ронини. Но всеки, който е против тях, е предател. Обикновено ронините стават жертви.
— На Бакуфу ли? Могат ли Бакуфу да бъдат отхвърлени? С бунт?
Тя тихо се засмя, изпразни бутилката и започна нова.
— Бакуфу приличат на въшки в затвора — човек убива хиляда, но само прави място за нови сто хиляди. Не, Бакуфу и шогунатът са Нипон и винаги ще властват над нас.
— Тази вечер Тайра-сан тук ли е?
Тя поклати глава.
— Момичето, което той искаше, не е свободно. Предложих му друго, но той отказа и си тръгна. Любопитно, а? Странен младеж в много отношения, вероятно и добър клиент. Благодаря ти, че го представи на моята бедна къща.
— А този японски сенсей, учителя, самурая, когото Тайра е намерил — кой е той, Райко?
— Не зная, толкова съжалявам, но чух, че бил от Йедо и че живее в Колонията, в селото.
— Тайра-сан говорил ли е за него на Фуджико?
— Никога не е споменавала, пък и аз не съм я питала. Следващия път може би, следващия път ще зная, Фурансу-сан.
Андре не й повярва, но „няма значение — помисли си той. — Когато реши, ще ми каже.“
— А лекарството? Готово ли е?
— Разбира се, моята цел в живота е да правя всичко според силите си за любим клиент.
Французинът извади чифт перлени обици и ги постави на масата. Очите й светнаха. Тя не се помръдна да ги вземе, но Андре бе сигурен, че моментално ги е претеглила наум, преценява качествата им, стойността им и колко ще вземе при евентуална препродажба.
— Помолих да ти подарят тези обици — каза той мило, а тя се усмихна приятно, уж поразена, макар вече разбрала, че заплащането ще бъде в бижута, които не могат да се предложат за продажба в Йокохама. Пресегна се с треперещи пръсти. Той я изпревари, взе ги и се престори, че ги разглежда внимателно.
Планът му за Анжелик бе минал безпогрешно, прислужниците от Търговската къща бяха претършували улиците без никаква полза. Тревогата и сълзите на Анжелик бяха искрени и му прошепна на четири очи:
— О, Андре, правилно, ли постъпих? Малкълм наистина се разстрои много… нямах представа, че са толкова скъпи.
— Но той ти каза просто да подпишеш за всичко, което желаеш, нали? Не си виновна, че не си попитала за цената — той хареса бутанелите си, нали?
— Да, Андре, но…
— Ще останат достатъчно пари в случай на нужда — за черни дни, Анжелик.
Андре се усмихна вътрешно и насочи цялото си внимание към Райко.
— Стойността им е многократно по-голяма от цената на лекарството.
— Продажната цена, разбира се. Но трябва да ги изпратя в Йедо или Нагасаки. Трудничко ще ги продам, но, моля те, не се безпокой, ще ти помогна да се избавиш от нежеланото дете.
— Не е мое — сряза я Андре.
— Ах, извини ме, моля да ме извиниш. — Райко му повярва. „Добре, боях се, че е негово — рече си тя с огромно облекчение. — Не искам повече никакви усложнения с този човек.“ — Не е моя работа.
— Само помагам на приятелка на един приятел. В Пияния град.
— Моля да ме извиниш, толкова съжалявам. Понсен се усмихна без настроение.
— Ти разбираш от перли. Тези струват петдесет пъти повече от цената на лекарството.
Тя остана привидно усмихната и макар вътрешно раздразнена. Отговори с гукащ глас:
— Ще ги дам за оценка. Разбира се, че струват повече от лекарството.
— Разбира се. — Той й ги поднесе на дланта си и тя ги взе. Перлите бяха почти черни. Перли от Морския остров. Докосна ги, опря ги в зъбите си, за да усети дали са студени, и внимателно ги захапа, но те не се повредиха. Доволна, че са истински и великолепни, Райко се разнежи:
— Цената, стари приятелю?
— Цената е: цялото лекарство дори ако първия път не успее. Всичко необходимо, ако лекарството не помогне, разбираш ли? Каквото е необходимо… каквото е необходимо, за да се махне детето. Нали?
— Да — съгласи се тя щастливо, сделката беше великолепна. — Гарантирано… премахване, прекратяване.
— Плюс двайсет златни обана — добави той и със задоволство забеляза как лицето й се сгърчи от истински ужас, макар че той искаше по-малко от една трета от цената, която тя щеше да изстиска от продажбата — обковът имаше малка стойност, но Андре се бе уверил, че китайският бижутер е използвал само най-отбрани перли. Райко изпъшка, изруга и те се споразумяха най-подробно, и двамата доволни от размяната, и двамата бяха наясно, че действителната цена на лекарството и на медицинския съвет едва ли бяха от значение за мама-сан на публичен дом. Тъкмо да сключат сделката, и внезапно настроението на Райко се промени, тя се втренчи някак особено в Андре, харесваше го, жал й бе за него. Помисли си: „Трябва ли да се меся в карма?“