— Какво? — попита той подозрително.
— Нека да помисля за момент, Фурансу-сан. — След малко с напълно променен глас, топъл и мек, както в отминалите дни, когато й беше първият клиент и щедро бе черпил с вино и вечери цялата къща по повод отварянето й, тя каза:
— Откакто се срещнахме, много вода изтече под мостовете, много прекрасни мигове и смях имаше в нашия Свободен свят, но както става в живота — и тъга, и реки от сълзи, не по моя воля. Внезапно си спомних кога за последен път се пазарихме така — за договора на Хана.
Лицето му застина като маска.
— Да не говорим за Хана.
— О, толкова съжалявам, остави ме да ти кажа, моля; май реших загадката около смъртта й.
— Няма никакво решение — ядоса се той. — Няма лек. Хана е мъртва. Хана няма нищо общо с перлите!
— Наистина. Моля те, успокой се и слушай. Може би — започна тя кротко — ще ти намеря друга Хана, подобна, но някоя, която вече има китайската болест.
— Не е възможно — избухна Андре поразен. — Болестта е много лоша, много лоша, грозна.
— Да, когато наближи краят — отвърна търпеливо Райко. — Много често нищо не си личи години наред. Ти още не си грозен, нищо не ти личи, Фурансу-сан — може да минат години, докато се случи. Зависи от твоята карма. Да ти потърся ли такава?
Той понечи да каже нещо, спря се и поклати глава.
— Слушай, ако мога да ти намеря нова Хана и после ако…
— Не е възможно!
— … ако я одобриш и тя тебе, можете да бъдете заедно, докато… докато решиш… — Райко сви рамене. — Бъдещето няма значение, днес си е днес и това е правилото в нашия Свободен свят. Можеш да задържиш момичето тук. Ще ти построя нова къща, другата, естествено, я разрушихме, ще се отнасяш с нея като с Хана във всичко, същата договорна цена, същите пари на месец за дрехи и квартира, и тя ще е само за теб.
Очите й се впиха в него и той знаеше, че тя може да види душата му, да го види обезумял от луда, внезапна надежда и от страстното желание да приеме това, което щеше да го избави от терзанието — новината за неговата карма се бе разпространила със скоростта на светлината, сега всяка Къща бе залостена за него, учтиво, о, толкова учтиво, но все пак залостена за любене, само Пияният град му бе достъпен — вечният дамоклев меч щеше да виси над главата му доживотно. И дори още по-зле, сексуалните му потребности не само че не намаляваха, а се увеличаваха, мисълта за леглото ставаше по-натрапчива отпреди, веднъж вече го бе тласнала към лудостта с Анжелик преди две нощи, не че бе престанал да я желае, желаеше я повече от всякога и съзнаваше мъчително, че щеше да опита пак и да сполучи. „Пресвета майко, помогни ми — едва не се разплака. — Не искам да заразя и нея.“
— Има друга възможност — продължи Райко със странен поглед. — Можем да я обсъдим по-късно. Сега за Хана.
— Не говори за Хана!
— Налага се, Фурансу-сан. И тъй. Ти искаше да научиш как е умряла, нали? — Райко видя как погледът му се съсредоточи, а дишането му почти замря. — След като ти си избягал в нощта, тя разплакана ми разкри причината. Бях поразена също като теб и я изпъдих от Къщата, проклех я, макар да ми беше като собствена дъщеря. Естествено ти си бил прав и е трябвало да я убиеш, а не само да я удариш, преди да си тръгнеш; прав си и, разбира се, нейната мама-сан е трябвало да ме предупреди, а и тя е трябвало да ми разкаже за…
— Говори… говори бавно… по-бавно.
— Моля да ме извиниш, но е твърде трудно да говоря бавно, тя е трябвало да ми съобщи веднага, щом е разбрала. Аз побеснях и я оставих да те настигне, но тя не успя. Тогава една от прислужниците… беше Миеко, Миеко се втурна и ми рече, че Хана се опитала да си направи харакири…
Райко се изпоти. Това не беше първият опит за самоубийство, в който се бе забъркала. Имаше десетки през нейния четиридесет и пет годишен живот като чираче, куртизанка и мама-сан — беше се родила във Върбовия свят, майка й беше опитна куртизанка втора категория. Много от самоубийствата бяха успешни, само няколко с нож, повечето с отрова или удавяне, имаше и двойки самоубийци, между любовници, като мъжа — винаги поради бедност, дори и сред самураите. Но самоубийството на Хана бе най-отвратителното.
Когато тя се втурна в стаята, Райко завари момичето да агонизира, хлипащо и безпомощно, шията му бе нарязана няколко пъти, но без прерязана артерия или вена, само трахеята бе засегната. Мехури въздух бълбукаха от разреза, който кървеше лошо, но не чак толкова. Тя се бе свила на футоните с ножа до себе си, но ръката й не можеше да го сграбчи и всеки път, щом се опиташе да го вдигне, той се изплъзваше от пръстите й; през цялото време хлипаше, душеше се и й се повдигаше, молеше за прошка и викаше: „Помощ… Помощ… Помощ…“
— Тя нямаше желание да живее, Фурансу-сан — каза тъжно Райко. — Виждала съм множество и зная. Ако бе оживяла, щеше да опита отново и отново, непрестанно. На този свят, във всеки случай в нашия, настъпва време, когато е по-добре и по-разумно да си идеш. Ние избавяме животните от страдания — правилно е да дадеш същото облекчение и на човек. И така, ние й помогнахме. Успокоихме я, измихме я и я сложихме да седне, остана й време да каже Наму Амида Буцу, тогава аз поставих ножа до гърлото й и Хана кротко се наниза на него. Ето така умря.
— Ти… ти си я… убила… отчасти… — отчасти си я убила?
— Това бе мое задължение като нейна мама-сан — отвърна простичко Райко. Отново се поколеба, въздъхна. „Няма нужда от повече сълзи. Толкова сълзи съм проляла преди време, не са ми останали вече. Колко пъти на нейните години мразех живота си и начина, по който си изкарвах ориза, не обмислях ли и аз същото избавление, веднъж дори си срязах вените, но моята мама-сан ме подкрепи и спаси, а щом се оправих, ме наби безмилостно. Но тя беше права, моята мама-сан, както и аз бях права. Тя знаеше, че при мен нещата не бяха сериозни, както при Хана. Сега дори не мога да си спомня лицето на момчето, с което тя ми бе забранила да се срещам, спомням си само, че беше поет.“
— Преди да умре, Хана ме помоли да я извиня отново пред теб. Да помоля за твоята прошка.
— Ти… нима ти… да простя… да простя?
„Какъв странен въпрос“ — помисли си Райко стреснато.
— Тази Хана беше последното годишно черешово цветче, отнесено от вятъра, няма какво да се прощава. Само едно венчелистче от Върбовия свят. Тя съществуваше, но вече я няма. Разбираш ли?
Смутен, Андре кимна, не схващаше всички думи, но разбираше какво бе сторила и защо. Мразеше я и я благославяше, чувстваше се облекчен и тъжен, гибелен и изпълнен с надежда.
— Трима мъже… тримата мъже преди мен. Кои са?
— Не зная нищо, толкова съжалявам, освен че са японци. Наистина — каза му тя с ясен поглед, имената им бяха скътани в най-тайното кътче на сърцето й, за да ги използва, ако стане необходимо, за или против Бакуфу. — За тези — тя разтвори ръка. Перлите съблазнително блестяха на светлината от петролната лампа. — Нека се уговорим така: ще ти дам една трета от продажната цена плюс цялото лекарство и всичко необходимо. Една трета ще бъде… — Тя млъкна, тъй като приятелят от Пияния град изведнъж й се изясни кой е.
„Лекарството е за жената, която ще се омъжва за тай-пана — каза си тя възбудено. — Нали тя си бе загубила някакво украшение вчера, аз не обърнах внимание. Сигурно е тя, перлите го потвърждават… А ако е тя, ийе, абортът й е без неговото одобрение и знание, инак Джейми-сан щеше да е посредник, а не Фурансу-сан.“
— Една трета ще е справедливо — каза тя и й се искаше да добави самодоволно: „за младата жена гай-джин, която ще се омъжва за тай-пана“, но забеляза как Фурансу-сан се е загледал навъсено в чашата си и реши, че още няма нужда да разкрива, че се е досетила за кого е лекарството.