— По вина на принцесата ли?
— Не, не, господарю. Тя е енергична, а нейната женственост е толкова обилна и сочна, че ще задоволи и най-придирчивия вкус.
Йоши грижливо бе разпитал лекаря. Нобусада нито бе фехтовач, нито ловец, нито любител на чистия въздух като баща си и братята си. Предпочиташе по-леките спортове — лов със соколи и стрелба с лък, а най-често — поетичните състезания и съревнованията по краснопис. Но в това нямаше нищо лошо.
— Баща му е все още як като старо седло, а семейството му се слави с дълголетие. Нямате причини за тревога, докторе. Дайте му от вашите лекове, погрижете се да яде повече риба, а не пречистения ориз и екзотичните лакомства, които се услаждат на принцесата.
Самата тя бе присъствала на единствената беседа, която повереникът му проведе с него преди няколко дни. Разговорът потръгна зле. Нобусада отказа да обмисли завръщането си в Йедо, отказа дори да обсъдят вероятната дата, отказваше всичките му съвети и му се присмиваше заради Огама:
— Чошу контролират улиците, войниците на Огама громят омразните шиши, братовчеде. Аз не съм в безопасност дори заобиколен от нашите бойци. Единствено тук, под защитата на Императора, съм на сигурно място!
— Говориш небивалици. Ти си на сигурно място единствено в замъка в Йедо.
— Толкова съжалявам, господарю Йоши — бе се обадила сладникаво и мазно принцесата, — но в Йедо е много влажно, не може да става и сравнение с климата в Киото, а кашлицата на моя съпруг изисква предпазни мерки.
— Така е, Язу-чан, а и тук ми харесва, братовчеде. За пръв път в живота си съм свободен, а не заточеник в оня ужасен замък! Тук имам свободата да скитам, да пея, да свиря и се чувствам в безопасност. Тук сме в безопасност. Бих останал завинаги! Защо не? Йедо е вонящ и слузест. Ще бъде великолепно да управлявам оттук.
Йоши положи всички усилия да ги разубеди, но безрезултатно. После Нобусада изтърси:
— Ако се нуждая от нещо, братовчеде, докато стана пълнолетен, а пълнолетието не е далеч, ако имам нужда от нещо, това е силен водач, тайро. Нори Анджо е най-подходящият.
— Той ще е много лош както за теб, така и за шогуната — възрази Йоши и отново се зае търпеливо да му разяснява; нищо не се промени. — Неразумно е да пра…
— Не съм съгласен с теб, братовчеде. Анджо ме слуша, слуша мен, а ти никога не го правиш. Казах, че искам да се поклоня на Божествения, на зет си, и той се съгласи. Ето, аз съм тук, а ти бе против! Той ме слуша! Мен! Шогунът! Винаги съм знаел, че всеки друг ще е по-добър от теб. Никога няма да станеш тайро, никога!
И той си бе тръгнал, сподирян от подигравателния, вбесяващ кикот на Нобусада, без дори за миг да допусне, че Анджо наистина ще стане тайро.
„Но ето че се случи“ — помисли си Йоши унило; съзнаваше как го наблюдава Уакура. Неочаквано взе решение:
— Ще напусна Киото за няколко дни.
— Но ти прекара тук съвсем малко време, господарю. — Уакура се поздрави наум. — Нима ти оказахме толкова ужасен прием?
— Не, не беше ужасен. И тъй, носиш ли ми и други скръбни вести?
— Нищо подобно, господарю. Толкова съжалявам, че ти разправих неща, които те разгневиха. — Уакура позвъни с едно звънче. Тутакси изникна гримиран паж с чай и чиния с фурми. Зъбите му бяха почернени. — Благодаря, Оми. — Момчето му се усмихна и излезе. — Това са най-сладките фурми, които някога съм ял. От Сацума са.
Бяха огромни, медени и сушени на слънце. Йоши присви очи. Взе си една. Не бе случайно съвпадение, че са от Сацума.
— Отлични са.
— Да, така е. Жалко, дето даймио Санджиро не е приятен като храната и плодовете, които отглеждат неговите войни земеделци. Любопитно, че в Сацума самураят може да е и едното, и другото, без да изгуби кастата си.
Йоши си избра още една.
— Любопитно ли? Това просто е древен обичай у тях. Лош обичай. По-добре хората ти да са или войници, или земеделци, едно от двете — според Завещанието.
— Ах, да. Завещанието. Но, от друга страна, шогунът Торанага разреши на семействата им да си запазят владенията и главите след Секигахара, въпреки че се биха срещу него. Навярно и той е харесвал фурмите им. Интересно, нали?
— Сигурно е останал удовлетворен, задето склониха глави в прахоляка пред краката му, смирено му повериха властта над Сацума, смирено му се заклеха във вечна вярност и още по-смирено му благодариха, когато им отреди Сацума за феодално владение.
— Той бе мъдър управник, много мъдър. Но днес сацумци под ръководството на Санджиро не са толкова смирени.
— Това се отнася и за други — тихо вметна Йоши.
— Както казах, живеем в особени времена. — Уакура бавно подбираше нова фурма. — Носят се слухове, че подготвял отрядите и земите си за война.
— Сацума винаги е била на военна нога. Още един древен обичай. Защо не ми кажеш името на снабдителя си? Говоря за фурмите. Ще го използваме в Йедо.
— С удоволствие — отзова се Уакура, като съзнаваше, че никога няма да преодолее мрежата му от съгледвачи, никога. — Някои мъдри съветници допускат, че този път Санджиро наистина ще докара война.
— Война срещу кого, управителю?
— Навярно срещу онези, които смята за свои врагове.
— И кои са те? — търпеливо запита Йоши, за да принуди Уакура да си свали картите.
— Носи се слух, че е шогунатът, толкова съжалявам.
— Той ще има да съжалява, ако се опита да воюва срещу законните власти, дворцов управителю. Ако мъдрите съветници, за които спомена, са наистина толкова мъдри, нека бързичко го разубедят да не върши глупости. И съветниците могат да бъдат изключително глупави, нали?
— Съгласен съм с теб. — Уакура се усмихна само с устни.
— Санджиро наистина е войнствен, но не е глупав. Същото се отнася и за Огама от Чошу. И за Йодо от Тоса. Всички независими князе са войнствени и плетат интриги — винаги е било така. Също както и някои заблудени, извънредно честолюбиви дворцови чиновници.
— Дори да си прав, какво могат да сторят шепа придворни срещу великия шогунат, господарю, след като целият Двор не притежава нито оръжие, нито земя, нито коку и всички зависят от щедростта на шогуната? Този път и Йоши се усмихна безрадостно.
— Те разпространяват недоволство сред честолюбивите даймио… о, да, ето че покрай това си спомних нещо — Йоши реши, че Уакура е отишъл твърде далеч и трябва да му посвие юздите, — може в този прекрасен анклав все още да не знаете, ала през тази и през следващата година ще настане глад из цял Нипон, дори и в моето Куанто. Носят се слухове, че възнагражденията на Двора ще бъдат орязани наполовина, така ми се струва. — С удоволствие забеляза, че Уакура едва не стана разноглед. — Толкова съжалявам.
— Да, толкова съжалявам, ще настъпят жалки времена. Те и без друго са тежки. — Уакура сподави порива си да крещи и заплашва, опитваше се да прецени доколко Йоши притежава власт да започне и прокара подобни съкращения. „Той не е единственият, който ги желае, даймио вечно се оплакват, а и, разбира се. Съветът на старейшините ще се съгласи. Но тайро Анджо ще надделее над тях, нали затова е там — да изпълнява повелите ни. Ами Огама? Това нагло куче ще одобри орязването, същото ще направи и Санджиро, пък и всички останали! Анджо е длъжен да вземе връх!“
Уакура изписа на лицето си своята най-любезна усмивка.
— Принцът съветник те моли писмено да изложиш възгледите си за Сацума, Чошу и Тоса, в частност относно опасността, която представлява Сацума, и как за в бъдеще Дворът да помага на шогуната, та да се избягват недоразуменията.
— С удоволствие — оживи се Йоши. Това му откриваше прекрасни възможности.
— И накрая удостоен съм с честта да ти съобщя, че Божественият те кани като Негов личен гост заедно с шогуна Нобусада, неколцина даймио и с князете на Тоса, Чошу и Сацума на Празника на Зимното слънцестоене. Поканите за Тоса и Сацума вече потеглиха, а твоята и на господаря Огама ще ви бъдат поднесени утре с подобаваща тържественост, но аз предпочетох удоволствието пръв да те уведомя.