— Прекрасно — бе се отзовал Акеда.
Йоши влезе във външната й стая. Беше празна, а вратата към съседната бе затворена.
— Койко? — повика я той и се настани на една от двете възглавници. Шоджи се плъзна. Сумомо, която я придържаше, за да мине Койко, бе коленичила, с поглед, забит в земята, косата й бе сресана като на господарката й, веждите й бяха оскубани и устните й бяха леко начервени.
„Желателен напредък“ — помисли си Йоши.
Щом го зърна, Койко коленичи и двете се поклониха едновременно. Той забеляза, че Сумомо се кланя съвършено, по примера и с изяществото на Койко, и това също го зарадва. Нямаше признаци, че тежката езда се е отразила на момичето по някакъв начин. Той отвърна на приветствието им. Леглото от футони вече бе застлано.
Койко влезе усмихната при него, а Сумомо плъзна шоджи зад гърба й.
— И тъй, Тора-чан, как се чувстваш? Говореше сладкогласно както обикновено, както обикновено прическата й бе съвършена, но никога досега не се бе появявала с кимоното от предишната вечер.
Притеснен, Йоши забеляза, че тя приседна малко неловко.
— Ездата май е тежка за теб?
— О, не, първите няколко дни винаги са свързани с трудности, но скоро ще съм издръжлива като… — в очите й проблесна весело пламъче — като Дому Годзен.
Йоши се усмихна със съзнанието, че е преценил грешно силите й. Вчера бяха оставили след себе си три пътни спирки, както и днес, но и през двата дни той не бе изминал разстоянието, което всъщност се надяваше да измине. Ездата я изтощаваше.
Направих грешка, която не биваше да допускам. Тя няма да се оплаче за нищо на света и ще насили себе си, може дори да си навреди.
Трябва ли да бързам? Да. Койко ще бъде ли в безопасност в паланкин с охрана от десет войници? Да. А разумно ли е да сведа личната си охрана до такъв малък брой? Не. Мога да изпратя някого тази нощ да доведе още войници от Йедо, но ще загубя пет-шест дни. Инстинктът ми подсказва да бързам: гай-джин са непредсказуеми, същото се отнася и за Анджо, а и за Огама — нали той ме заплаши: „Ако ти не се разправиш с тях, ще го сторя аз.“
— Койко-чан, хайде да си лягаме. И утре е ден.
През нощта Сумомо лежеше на топлите футони под завивките във външната стая с ръка под главата, сънлива, но без да усеща умора, и спокойна. От вътрешната стая до нея достигаше равномерното дишане на Йоши, а диханието на Койко едва се долавяше. Отвън долитаха нощни шумове: нейде лаеше куче, в шоджи се блъскаха нощни насекоми, вятър шумолеше в листака, от време на време някой часови измърморваше нещо на друг, откъм кухнята се чуваше потракване на гърнета и тигани.
Беше спала чудесно. Два дни на движение, усилени масажи и свобода, и тя усети, че пращи от здраве. Бе доволна и от похвалата на Койко — тази вечер се бе вчесала, както я бе научила Теко, и бе начервила устните си.
Всичко се развиваше по-добре, отколкото бе мечтала. Бе постигнала непосредствената си цел. Бяха я приели. Пътуваха към Йедо. Към Хирага. Бе станала част от свитата на Йоши, бе се задържала. Кацумата й бе казал: „Не действай прибързано. В никакъв случай не се излагай на опасност, ако нямаш възможност да избягаш. Близо до Йоши ти ставаш безценна. Не проваляй тази сполука и не забъркван Койко.“
— Тя нали не знае за мен?
— Само онова, което й казах. Ти знаеш какво.
— Значи вече е замесена, не е ли така? Толкова съжалявам, искам да кажа, че Йоши ще ме приеме заради нея.
— Той ще вземе решението, а не тя. Не, Сумомо, тя не е наш съучастник. Ако разкрие истинските ти връзки, особено с Хирага, и вероятните ти намерения, ще откаже — длъжна е да откаже.
— Вероятните ми намерения? Моля, какво е основното ми задължение?
— Да бъдеш нащрек. По-добре изчакваща сабя, отколкото труп.
„Нямам сабя — мислеше си тя. — Навярно ще мога да измъкна една от някой часови, стига да го изненадам. Имам три шурикена с отровни шипове, скрити във вързопа до главата ми, и, разбира се, винаги нося ножа си в моя оби. Повече от достатъчно, ако ме изненадат. Ийе, странно нещо е животът. Странно, че предпочитам да действам самостоятелно по своя собствена задача. Това е толкова чуждо за нашия начин на живот, където винаги си част от подразделение, мислите като един човек, решавате като един — там цари пълно единодушие. Харесваше ми да съм в подразделението на шиши и все пак…
И все пак, честно казано, бъди винаги честна пред себе си, Сумомо — бе й повтарял баща й непрекъснато — това е твоят път към бъдещето ти на водач… Честно казано, трудно ми е да обуздая подтика си да ги ръководя, дори и шиши, и да ги насочвам по правилния път на действие и мислене.
Това ли е кармата ми — да бъда водач? Или пък да умра неосъществена, защото наистина е глупаво за жена в света на Нипон да желае да стане водач? Странно е да мечтаеш за невъзможното. Защо съм такава? Защо не съм като останалите жени? Дали защото баща ми нямаше синове и се отнасяше с нас, с дъщерите си, като със синове: учеше ни да сме силни и издръжливи и никога да не се страхуваме? Дори ми разреши по съвета на майка да последвам Хирага и неговата също невъзможна звезда.“
Тя седна и разроши косата си, за да проясни мислите си и да предпази разума си от толкова многобройни, нови и волни разсъждения, после отново си легна. Но сънят не идваше. В съзнанието й се смесваха образите на Хирага и Койко, и Йоши, и Кацумата с нейния собствен.
„Странна работа с Йоши: Трябва да убием него и шогуна — бе повтарял Кацумата години наред, — а също и Хирага, и то не заради тях самите, а заради всичко, на което са представители. Докато са живи. Императорът никога няма да си възвърне властта. Затова се налага да умрат и най-вече Йоши — той е лепилото, което споява шогуната. Соно-джой е пътеводната ни светлина и за да го постигнем, са нужни жертви!“
Жалко, ако убият господаря Торанага. Още по-жалко, защото е добър човек и не е противен като Анджо. Пък може и Анджо да е мил човек и всички слухове за него да са най-обикновени лъжи на завистливи глупаци.
За толкова кратко време видях Йоши такъв, какъвто е: енергичен, мил, силен, мъдър и пламенен. Ами Койко? Прекрасна е, но е тъжно, тъй тъжно, че е обречена.
Спомни си какво каза тя: „Проклятието на нашия свят е, че колкото и да се задължаваш и опитваш по всякакъв начин да останеш твърда и непоколебима и да се отнасяш с клиента си просто като с клиент, току-виж, се появил някой, който превръща мозъка ти в пихтия, решителността и съпротивата ти в празни приказки, а слабините ти в огнена топка. Случи ли се, то е и страшно, и весело. Загубена си, Сумомо. Ако боговете са благосклонни, умирате заедно. Или пък жената умира, когато той си иде. Или остава жива, но все едно е мъртва.“
— Аз няма да допусна да ми се случи такова нещо, когато порасна — бе се обадила тогава Теко, тъй като ги бе подслушала. — Аз не. А ти ставала ли си на пихтия, господарке?
Койко се бе засмяла:
— Множество пъти, дете, а ти си забравила един от най-важните уроци: да си запушваш ушите, докато другите разговарят. Хайде бързо в леглото.
Ставала ли е главата на Койко на пихтия наистина?
Да.
Като жена тя смята господаря Йоши за много повече от клиент, както и да се опитва да го скрие. И как ли ще свърши? Тъжно, много тъжно. Тя никога няма да му стане законна съпруга.
Ами аз? И с мен ли ще бъде същото? Да, струва ми се. Казах истината на господаря Йоши: не ще имам друг съпруг, освен Хирага.
— Вярно е… — прошепна Сумомо на глас и се измъкна от тоя омагьосан кръг. — Стига — промърмори девойката, като си спомни как в детството майка й все й натякваше: „Мисли само за хубави неща, малката ми, че скоро ще навлезеш в Света на сълзите. Помислиш ли за нещо лошо, ще се озовеш в черната яма на отчаянието, преди да успееш да мигнеш. Мисли за хубави неща…“
Девойката се насили и си рече: „Животът има смисъл само с Хирага.“
И изведнъж я побиха тръпки — с разтърсваща сила я връхлетя нова представа за действителността: „Каква глупост е това соно-джой Само някакъв си възглас. Като че ли ще промени нещо. Ще се сменят неколцина водачи, и толкоз. А новите ще бъдат ли по-добри? Не, освен ако Хирага не стане един от тях и, да, може би ако Кацумата също стане водач. Но, ах, толкова съжалявам, те няма да го доживеят.