Чаят беше хубав. Бе примесен с истинско мляко, с много захар и тъй като беше първият за деня, в него бе сипана малка глътка ром, традиция, започната от Дърк Струан, бе му казал баща му.
— Чен, извади ми дебелите панталони и вълнената фланелка, ще си сложа връхно палто.
Чен се стъписа.
— Чух, че пътуването се отлага, тай-пан.
— В името на всички богове, кога чу това?
— Снощи, тай-пан. Петият братовчед в къщата на Главния чуждоземски дявол го чул да разговаря със Смачкания като гъба нос от големия кораб, който казал: „Никакво пътуване.“
Стомахът на Малкълм се сви и той се добра пипнешком до прозореца. За негово потресение катерът затъваше на двеста метра от брега. Носът му не се поклащаше. Тъкмо понечи да изпсува раздразнено, и видя, че от димохода излезе пушек и че носът се издига, когато катерът набра скорост. Бинокълът му обхвана палубата, но съзря само боцманът да крещи, гребците бяха на палубата в случай на нова повреда. При тази скорост катерът щеше да е на техния док за по-малко от десет минути.
С помощта на Чен Малкълм се облече. Бързата проверка показа, че катерът е почти на брега. Той отвори прозореца и проточи шия навън, докато боцманът се изкачи на пристана и затича толкова бързо, колкото големият му корем позволяваше.
— Насам, боцмане!
Прошареният мъж се бе задъхал, докато стигне до прозореца.
— Поздрави от капитан Марлоу — изпъхтя той, — моля, вие и… и дамата ще се качите ли на борда?
Струан нададе радостен вик. Той изпрати за А Со, нареди й да събуди и бързо да облече Анжелик. После тихо каза:
— Слушай, Чен, и не ме прекъсвай или ще избухна като фишек… — и му даде инструкции какво да опакова той самият и какво — А Со и да донесе сандъците на борда на „Буйният облак“ при залез-слънце. — Госпожицата и аз ще вечеряме и ще спим на борда, вие двамата също ще останете на кораба и ще се върнете с нас в Хонконг…
Чен засия от радост.
— Хонконг! Аййиая, тай-пан…
— … И да си държите устите по-здраво затворени и от миши гъз, или ще помоля Чжан от Търговската къща да махне имената ви от семейната книга. — Малкълм забеляза, че Чен посиня. Никога досега не бе използвал тази заплаха. Семейната книга беше връзката на всеки китаец с безсмъртието, с неговите деди от загадъчното минало и с далечните потомци, на които той самият щеше да се разглежда като далечен праотец. Където и да се родеше китаец по света, той се вписваше в селските регистри на прадедите. Без тях все едно не съществуваше.
— Слушам, господарю. Но А Ток?
— Аз ще се справя с нея. Доведи я.
Чен тръгна към вратата. Тя стоеше отвън. Той побягна. А Ток прекрачи вътре. Струан каза, че е решил тя да тръгне след него със следващия кораб, и толкова.
— О ко, синко. — Гласът й бе меден. — Това, което решаваш за старата си майка, не е онова, което старата ти майка решава, че е най-доброто за нея и нейния син. Ще си идем у дома. Ще си мълчим. Никой от смрадливите чуждоземски дяволи няма да научи. Разбира се, всички цивилизовани хора ще се интересуват от заговора. Ще си идем у дома заедно. Ще вземеш ли твоята блудница с теб? — Тя изтърпя острия му като камшик език, с който той й нареждаше никога да не използва отново тази или някоя подобна дума.
— Аййиая — измърмори тя, докато излизаше от стаята, а думите й заглъхваха постепенно, — твоята стара майка няма отново да нарече блудница твоята кучка, но всички богове ще свидетелстват, ако не с блудница как още да я наричам? Кучка е точната дума? Моят син да не е малоумен…
Малкълм видя Анжелик и гневът му се изпари.
— Господи!
Тя бе облечена с дрехи за езда: ботуши, дълга, пристегната в талията пола, жилетка, шалче, палто и шапка със зелено перо, ръкавици, но не държеше камшик.
— Сметнах това за най-подходящо, скъпи, при плаване с кораб — заяви Анжелик с божествена усмивка.
— Добре дошли на борда. — Марлоу стоеше най-горе на мостчето. Изглеждаше прекрасен в униформата си.
Преди да стъпи на палубата, Малкълм несръчно се облегна с лявата си ръка на Анжелик, държаща бастуните му, и официално повдигна цилиндъра си.
— Разрешете да се качим на борда?
Марлоу отдаде чест и се ухили.
— Добре дошли, и двамата сте добре дошли на борда. Разрешете — хвана ръката на Анжелик, омекнал от усмивката й и от кройката на сакото, което подчертаваше фигурата й, и я поведе към мостика, надалеч от димохода. Изчака, докато Малкълм се разположи в стола. — Освободете котвата, господин Лойд — каза той на своя заместник Дейвид Лойд. — Кърмовата напред и уравновесете, щом тръгнем.
„Пърл“ охлаби съоръженията си за акостиране.
— Само да напуснем пристанището, и ще наберем скорост — рече той. — Адмиралът ни нареди да провеждаме парните изпитания, така че да се виждаме от флагмана.
Щастието на Струан се изпари.
— Така ли? Няма ли да излезем в открито море, далеч от сушата?
Марлоу се засмя.
— Май иска да държи „децата си“ на къса каишка. Ще бъде забавно, обещавам ви.
„Значи сме на борда, но не поради истинската причина — мислеше си Струан, — негодникът е садист!“ И ако адмиралът беше на кораба, сигурно щеше да го убие с чиста съвест. „Ами, не наистина, но ми се иска да се справя с тоя мръсник. Щеше да поиска да ми помогне. Когато се върнем, ще обърна всичко наопаки и ще му бъда като трън в очите, та никога да не ме забрави.
Междувременно какво да правя сега?“
Ставаха толкова много интересни неща, че Марлоу и Анжелик не забелязаха отчаянието, което Малкълм се мъчеше да прикрие. Фрегатата си проправяше път през флота, немалко моряци и офицери от другите кораби забелязаха Анжелик, а някои от тях — по какъв великолепен начин бе изведена „Пърл“. На борда на френския флагман, витловия параход с двайсет оръдия, покрай който минаха съвсем наблизо, един моряк подсвирна и махна за ужас на британските офицери.
„Господи Боже мой — помисли си Марлоу. — Ама че лоши обноски! И каква ужасна дисциплина!“ Въпреки това благосклонно наблюдаваше как Анжелик също им махна в отговор, което бе посрещнато с хор от подсвирквания и дюдюкане.
За да отвлече вниманието й, Марлоу каза:
— Ще направим изпитания на скоростта, Анжелик, първо с пара и после с платна. Трябва да издигнем новата мачта, да я изпробваме; ти не си спомняш, но ние загубихме главната си мачта в бурята. Виждаш… — Той продължи да бъбри, обяснявайки едно-друго, отговаряйки на всеки въпрос, който тя се чувстваше задължена да зададе.
Анжелик се преструваше, че се интересува от всичко, а в действителност искаше само да я оставят на спокойствие, да усеща как морският вятър роши косата й сега, когато бе свалила шапката си, и да се радва на новата свобода, искаше вятърът да намете вечната смрад на Йокохама, която представляваше огромна част от тукашния начин на живот, както и в Хонконг, едва доловима сега, да гледа напред и да мечтае за Ламанша и сините морета, за прекрасното родно крайбрежие, за връщането у дома. „Ние французите толкова жадуваме за страната си, докато англичаните, изглежда, могат да си създадат дом навсякъде и не се нуждаят истински от Англия, както ние се нуждаем от Франция…“
— Ще легнем на дрейф по пладне — говореше Марлоу, безкрайно доволен, че е капитан на „Пърл“, — уредил съм лек обяд в моята кабина, а има и койка, ако желаеш да си отдъхнеш…
Сутринта мина приятно. На всеки половин час корабната камбана известяваше промяната в курса и дори Малкълм се освободи от отчаянието си, докато корабът плаваше от единия до другия край на залива, извиваше се, обръщаше и се втурваше напред, а после поемаше назад.
— След малко ще спрем подаването на пара, и готово: ще вдигнем всички платна! — рече Марлоу.
— Наистина предпочитам платната — рече Анжелик, — шумът на мотора е толкова ужасен. Плаването с платна е много по-приятно, съгласен ли си, Малкълм, cheri.
— Да, наистина — отвърна със задоволство Малкълм, бе я прегърнал през талията, като я придържаше срещу наклона на палубата.
Марлоу се обади:
— Аз също съм съгласен, както и почти всички в Британския военноморски флот. Разбира се, все още през повечето време плаваме с платна — не можем да носим много гориво, а и въглищата са толкова мръсни! Но в някоя отвратителна нощ, когато безопасното пристанище е току пред нас, а ние сме в зъбите на морската буря или врагът е двойно повече от нас с двойно повече оръдия, но той е на платноходи, а ти — на параход, започваш да благославяш стария Стивънсън и британските инженери, задето са ти дарили щастието да се движиш срещу вятъра. Ще ви заведа долу, но както казах, навсякъде има въглищен прах и е шумно.