„Дали ще ме уволнят? — запита се той, стомахът му се сви при мисълта да се върне у дома опозорен, злополучен, провален, изгонен от славното на Нейно величество Министерство на външните работи, представител на най-великата империя, която светът някога е виждал. Какво ще си помисли за мен сър Уилям? Ами тя? Анжелик? Слава Богу, че избяга в Йокохама — дали ще ми проговори отново, когато научи?“
— О, Господи, какво ще правя?
Малкълм Струан също беше буден. Някакво шесто чувство за опасност, някакъв шум отвън го бе събудил само преди минута, макар да му се струваше, че е буден от часове. Лежеше на походно легло, осъзнал настъпването на деня, операцията и че е сериозно ранен, и че нямаше изгледи да оживее. Всяко вдишване му причиняваше остра разкъсваща болка. Дори и най-малкото движение.
„Но няма да мисля за болката, само за Анжелик и че тя ме обича и… Ами какви са тези лоши сънища? Че тя ме мрази и бяга? Мразя сънищата и мразя, когато не мога да се владея, мразя да лежа тук, ненавиждам да съм слаб, след като винаги съм бил силен, винаги възпитаван в сянката на моя герой, великия Дърк Струан, Зеленоокия дявол. О, колко жалко, че нямам зелени очи и не мога да съм толкова силен. Той е моята пътеводна звезда и аз ще бъда като него, ще бъда.
Както винаги, врагът Тайлър Брок ни дебне. Баща ми и майка ми се опитваха да скрият повечето факти от мен, но аз, разбира се, чувах слуховете и зная повече, отколкото те си мислят. Старата А Ток, която ми бе по-истинска майка от майка ми: нали тя ме гледаше, докато стана двегодишен, и ме учеше на кантонски и на нещата от живота, и пак тя ми намери първото момиче. Търговската къща се клати.
Няма значение, ще се справим с тях. Аз ще се справя. За това съм се подготвял и съм работил цял живот.“
Струан отметна одеялото и вдигна крака, за да стане, но болката го спря. Отново опита и пак не успя. „Няма значение — каза си изтощено. — Спокойно, ще опитам по-късно.“
— Още яйца, Сетри? — попита Марлоу; той беше висок колкото драгунския офицер, но не толкова широкоплещест. И двамата бяха аристократи, синове на служещи висши офицери, с правилни обветрени лица; това на Марлоу бе малко по-загоряло.
— Не, благодаря — отвърна Сетри Палидар. — Две са ми достатъчно. Трябва да си призная, че според мен кухнята тук е отвратителна, казах на прислугата, че обичам яйцата твърдо сварени, а не рохки, но главите им са пълни с бръмбари. Всъщност проклет да съм, ако мога да ям яйца, освен с препечена филийка от хубав английски хляб. Те просто си губят вкуса. Какво ще стане заради Кентърбъри?
Марлоу се поколеба. Намираха се в столовата на Легацията, край огромната дъбова маса за двайсет души, докарана от Англия точно за тази цел. Ъгловата стая беше просторна и приятна, с отворени към градината и изгрева прозорци. Обслужваха ги трима китайски прислужници в ливреи. Беше сервирано за шестима. Пържени яйца и бекон в сребърни подноси, затоплени на свещи, печено пиле, студена солена шунка и баница с гъби, престояло говеждо, каменни бисквити, изсъхнал ябълков сладкиш. Светла и черна бира и чай.
— Посланикът трябва да изиска обезщетение, а убийците да бъдат предадени незабавно, а при неизбежното закъснение да нареди на флотата да тръгне срещу Йедо.
— По-добре да настъпим по суша — имаме достатъчно войски — и да окупираме столицата им, да свалим техния крал, как му беше името? — а, да, шогун — да назначим наш собствен местен владетел и да превърнем Япония в протекторат. Дори е по-добре за тях да ги направим част от Империята. — Палидар се чувстваше много уморен, бе останал на крак почти през цялата нощ. Униформата му беше разкопчана, но иначе се беше сресал и избръснал. Той махна към един от прислужниците:
— Чай, моля.
Спретнато облеченият млад китаец го разбра отлично, ала го зяпаше умишлено глуповато — за забавление на останалите прислужници.
— Хей, госп’дарю? Чай, а? За к’ъв чай, а, вие говори, е? Иска китайски, хей?
— О, няма значение, за Бога! — Палидар се надигна тежко, отиде до бюфета с чашата си и си наля сам, докато китайците се хилеха широко, но мълчаливо на своеобразното унижение на нахалния чуждоземец и продължаваха внимателно да слушат разговора.
— Това е въпрос на военна мощ, старче. И да ти кажа честно, генералът ще бъде дяволски разстроен от загубата на гренадира заради някакъв сифилитик убиец, облечен като Али Баба. Той ще поиска — а и всички ние ще искаме — отмъщение, за Бога.
— Не зная какво да кажа за десант… военноморските сили могат, разбира се, да проправят пътека за вас, но ние нямаме представа колко самураи има там, нито знаем нещо за тяхната численост.
— Боже Господи, колкото ще да са и каквато и сила да имат, можем да се справим с тях, те са само сбирщина от изостанали туземци. Разбира се, че ще се справим с тях. Точно както в Китай. Не мога да разбера защо не присъединихме Китай и не го довършихме.
Всички слуги чуха това и го разбраха, и всички се заклеха, че когато Небесното кралство се сдобие с пушки и кораби като пушките и корабите на варварите, ще натрият носовете на варварите в собствените им лайна и ще има изнесат урок, който да им държи топло за още хиляда поколения. Прислужниците бяха подбрани от Чжан, Гордън Чжан, компрадора на Търговската къща.
— Вие иска едно пърче много хубав яце, госп’дарю? — каза най куражлията от тях и зъбите му засияха в усмивка; иначе държеше все още съзнателно недоварените яйца под носа на Палидар. — Ного добро.
Палидар бутна подноса с отвращение.
— Не, благодаря. Слушай, Марлоу, мисля… — Той млъкна, когато вратата се отвори и влезе Тайърър. — О, здравейте, вие трябва да сте Филип Тайърър от Легацията. — Офицерът представи себе си и Марлоу и продължи шумно: — Много съжалявам за вашия лош късмет вчера, но съм горд да ви стисна ръката. И господин Струан, и госпожица Ришо са казали на Бабкот, че без вас и двамата са щели да загинат.
— Така ли? О! — Тайърър не вярваше на ушите си. — Случи се толкова… толкова набързо. В един момент всичко беше нормално, в следващия си плюхме на петите. Уплаших се до смърт. — Сега, след като си призна на глас, му олекна, а още повече, когато офицерите подминаха думите му като проява на скромност, издърпаха стол за него и наредиха на прислугата да му донесе храна.
Марлоу обясни:
— Когато проверих при вас нощес, вие спяхте като заклан; знаем, че Бабкот ви е упоил, така че не очаквам да сте чули за нашия убиец.
Стомахът на Тайърър се сви. Разказаха му. И за Анжелик.
Тя тук ли е?
— Да, храбра дама! — За момент мисълта за нея завладя Марлоу. Той си нямаше любима нито у дома, нито някъде другаде, само няколко подходящи братовчедки, но нищо по-специално и за първи път това го направи щастлив. „Може би Анжелик ще остане и тогава… и тогава ще видим.“
Вълнението му нарасна. Точно преди да потегли от дома си в Плимут преди година, баща му капитан Ричард Марлоу от Кралските военноморски сили му каза: „Ти си на двайсет и седем, момко, вече имаш свой собствен кораб — макар и корито, — най-големият си и е време да се ожениш. Когато се върнеш от обиколката до Далечния изток, ще минаваш трийсетте. С повече късмет дотогава ще съм вицеадмирал и ще… е, мога да ти отпускам някоя и друга допълнителна гвинея, но, за Бога, не казвай на майка си… или на братята и сестрите си. Време е да се решиш! Какво ще кажеш за братовчедка ти Делфи? Нейният баща е военен, макар и само в индийската армия.“
Марлоу бе обещал, че като се върне, ще реши. Сега може би нямаше да му се налага да избира за коя любима да се ожени — за втората, за третата или четвъртата.
— Г-ца Анжелик вдигна тревога в Колонията, после настоя да дойде тук снощи — г-н Струан пожела да я види спешно. Той май не е много добре, раната му всъщност с доста лоша, така че я доведох. Тя е истинска дама.
— Да.
Настъпи странно мълчание, всеки знаеше за какво мислят другите. Филип Тайърър го наруши пръв:
— Защо ли е идвал убиец тук?
Събеседниците доловиха страха му.
— От лошотия, предполагам — рече Палидар. — Няма нищо страшно, заловихме негодника. Посетихте ли г-н Струан тази сутрин?