— Иска ми се да надзърна. Може ли?
— Разбира се, а ти, Малкълм?
— Не, благодаря — вие двамата вървете — рече Малкълм. Той бе слизал в моторното на собствените им параходи още като момче, а двигателите въобще не го интересуваха, само тяхното полезно действие, разход и количеството въглища, което поглъщаха.
Преди да напусне мостика, Марлоу провери положението на своя кораб и вятъра. Бяха на три четвърти миля от брега, доста далеч от флота и от търговските кораби.
— Помощник-капитане, поеми управлението на кораба. Щом се изравним с флагмана, спри подаването на пара и вдигни всички платна, курс на изток.
— Да, да, сър.
Малкълм наблюдаваше как Марлоу поведе Анжелик към средния пасарел на кораба, прониза го остра завист към леката му стъпка, в същото време развеселен от заразителното обаяние, с което капитанът обсипваше Анжелик. Той се отпусна на стола. Морето, небето, вятърът и ширинето бяха отнесли мрачното му настроение. Беше чудесно да е на вода, великолепно — да се чувства част от такъв експедитивен, добре поддържан, внушителен боен кораб, знаменито — да му е удобно и да е в безопасност в морския стол и разумът да му поднася различни планове, с които да излезе на глава утре или в следващите дни.
„Джос. Няма да се безпокоя за нищо — обеща си Струан. — Помни своята клетва и че в живота ти започва нов период!“
След като Горнт пристигна в Йокохама като Божи дар, Малкълм бе благодарил на Бога за облекчението и се бе заклел, че ако сведенията на Горнт се окажат верни, винаги ще прави най-доброто, на което е способен, и ще се чувства удовлетворен от това. Нямаше съмнение, че ако смаже Брокови, майка му бързо ще мине на негова страна. Само Анжелик и тай-панството бяха от значение, но да бъде тай-пан не само на думи.
Още същата вечер след срещата си с Горнт нещо го подтикна да се види в огледалото. Налагаше се. Някаква сила го караше да се разгледа внимателно за пръв път от години насам, да проучи себе си истински и задълбочено, а не само лицето си.
Накрая си помисли: „Ти си това, което си; все още си ранен тежко, не можеш да се изправяш много добре, краката не ти служат, както трябва, но можеш да стоиш, да вървиш и ще се оправиш. Тялото ти служи, а и мозъкът ти. Приеми се такъв. Помни какво ти повтаряха непрекъснато майка ти и баща ти още от дете. «Приеми своята джос» — така казваше Дърк винаги. Дърк бе загубил половината си прострелян крак и това не го спря. Дърк бе стрелян и намушкван десетки пъти, едва не са го убили при Трафалгар като юнга, носещ барута за оръдията; на няколко пъти Тайлър Брок едва не го разори; приеми своята джос. Бъди като китаец — такъв беше съветът на Дърк. Направи най-доброто, на което си способен, а тежко им на неудачниците!“
Сърцето му учестено заби. „Дърк… Дърк… Дърк. По дяволите Дърк Струан! Ти мразиш да ти го навират в лицето, цял живот си се ужасявал, че никога няма да се изравниш с него. Признай си!“
Образът в огледалото не му отговори. Той си отговори сам:
— Неговата кръв тече в жилите ми, аз ще ръководя неговата Търговска къща. Аз съм тай-панът, правя каквото мога, но никога не ще мога да се меря с него, признавам. Господ да го убие, това е вярно! Такава е моята джос.
„Добре — сякаш му отвърна неговото отражение. — Но защо го мразиш? Той не те мрази. Защо го мразеше цял живот — мразил си го през целия си живот, нали?“
— Истина е. Ненавиждам го и винаги съм го ненавиждал!
Изрече това на глас и се стресна. Но то беше истина, а цялата обич и уважение — само преструвка. Да, мразеше го, но внезапно тук, пред огледалото, усети, че вече не е така. Защо ли?
„Не зная. Може би заради Едуард Горнт, може би той е добрият дух, който ме освободи от миналото ми, както и той иска аз да го освободя от неговото минало. Морган не е ли отровил живота му и живота на майка му и баща му? Дърк не отрови моя, но неговият призрак се намести между майка ми и баща ми и отрови техния. Такава беше тяхната джос — татко умря, мразейки го. В сърцето си тя го ненавижда, задето не се е оженил за нея.“
На мостика на фрегатата Малкълм си спомни, че тогава бе прогизнал от студена пот, после бе изпил малко уиски, но не и от опиата; тогава и там бе скъсал с натрапчивата мисъл за лекарството, но изведнъж бе осъзнал другата истина: копнееше за опиата и бе привикнал към него.
Пред твърде много истини се бе изправил. „Не е лесно да застанеш с лице към тях: най-трудната и най-опасна задача в живота на човека, но трябва поне веднъж да го сториш, за да си спокоен. Направих го независимо дали ми харесва.“
— Помощник-капитане — рече младият сигналист на лейтенант Лойд, докато далекогледът му бе насочен към далечината, — съобщение от флагмана, сър.
Две палуби по-надолу моторното представляваше жарка и шумна тъмница, прашна, мрачна и смрадна, пронизвана от квадратите на пламтящите пещи, когато полуголите огняри отваряха вратите им под огромните котли, за да хвърлят вътре още въглища или за да изгребат пепелта, та отново да напъхат вътре още въглища и после пак.
Анжелик и Марлоу стояха върху една от горните железни скари, въздухът се издигаше, пълен с мирис на кокс, огън, горящо масло, пот и пара. Телата отдолу лъщяха от потта, мъжете бяха с големи кореми и яки мускули, острите им като нож лопати проскърцваха по желязната платформа в сандъците за въглища, вадеха ги пълни, ловко ги мятаха в пещта и въглищата се пръсваха на равномерен пласт, а мъжете отново пълнеха лопатите.
В кърмовата част туптящият мотор блестеше от грижи и смазване, мъже с масльонки пръскаха масло в свръзките, други лъскаха с кълчища, трети обслужваха скалите, помпите и клапаните, когато моторът задвижи витловия вал срещу натиска на морето. От клапаните излизаха струйки пара, масло, почистваха се и постоянно се наблюдаваха буталата, лостовете, зъбците, хвърляха се още въглища. Анжелик намери всичко това за много вълнуващо. Хората под тях не им обръщаха внимание.
Марлоу гордо сочеше и обясняваше, надвиквайки шума, а тя отговаряше с кимване и с усмивка от време на време, държеше леко ръката му за устойчивост, не чуваше нищо, нито й се искаше да чуе; бе завладяна от моторното, което й изглеждаше като един мъжки Валхала, в който машините бяха венчани за мъжете, а те се бяха превърнали в част от тях, примитивен, но и футуристичен — слугите се грижеха за господарите, а не обратното.
Сигналистът се приближи незабелязано до тях и отдаде чест. Тъй като не го чуха, мина отпред, отново отдаде чест и наруши магията. Той подаде на Марлоу писменото съобщение. Марлоу го прочете бързо, после кимна и изкрещя на мъжа:
— Отговори на сигнала им! Наведе се към Анжелик:
— Съжалявам, вече трябва да вървим.
В този момент се дочуха сигналните камбани от мостика. Офицерът машинист потвърди заповедта. Мъжете се втурнаха да затварят крановете и да отварят други, избутваха лостовете и проверяваха скалите. Когато мощността на парата излезе по огромния задвижващ вал и моторът забави ход, шумът намаля и огнярите се подпряха с благодарност на лопатите си, поеха въздуха, наситен с въглищен прах, и изстискаха кърпите на шиите си. Един се обърна към бункера и изруга, все още замаян от шума, разкопча панталоните и се изпика върху въглищата със силна струя, която се превърна в пара за смях на останалите. Марлоу бързешком хвана Анжелик за ръка и я поведе нагоре към изхода. Един огняр я забеляза, после втори и преди тя да си отиде, всички вторачено гледаха отдалечаващата се фигура в пълно мълчание. Когато я изгубиха от погледа си, един от тях направи неприлично движение. То предизвика още повече смях, който се смеси с внезапна тъжна тишина.
На палубата от мигновената липса на шум и полъха на морския въздух Анжелик се почувства доста замаяна, така че се задържа за Марлоу.