— Ако го направиш, ще се опозориш пред него завинаги. Ако искаше да го сториш, щеше да ти каже.
Марлоу се вторачи в него. Препрочете точната формулировка на адмирала и изпъшка. Струан беше нрав. Бъдещето му бе поставено на карта. „Всемогъщи Боже, защо ги поканих на борда?“ Първото, което бе запомнил в живота си, бяха бащините му думи: „Във флота ти ръководиш кораба си според правилника и устава и според проклетия дневник, освен ако не си проклетият Нелсън, а той е един-единствен!“
— Съжалявам, старче, не.
— Ти си нашата последна надежда. Сега си единствената ни надежда.
— Съжалявам, не.
Струан въздъхна, отпусна рамене и изигра своя коз:
— Анжел! — извика той. Тя го чу, върна се с лейтенант Лойд и застана до него. — Анжел, би ли искала да се оженим още днес, още сега? — попита я Малкълм; толкова я обичаше. — Джон Марлоу може да извърши церемонията, стига да поиска. Какво ще кажеш?
Анжелик остана поразена и не чу как Марлоу понечи да каже, че толкова съжалява, но не може. Страстната й прегръдка и целувка го спря. Тя прегърна и целуна и Струан, и отново Марлоу.
— О, да… о, да… Джон, чудесно, ти, нали ще го сториш, о, благодаря ти… благодаря ти, чудесно, моля те… моля те… моля те. — Последва нова покоряваща прегръдка и Марлоу се чу да казва:
— Да, разбира се, защо не, ще се радвам. — Изрече съдбоносните за него думи колкото се може по-сдържано, макар че се чувстваше по-възбуден от всякога и все още смяташе да каже „не“.
Кормчията реши въпроса с радостен възглас:
— Три пъти ура за капитан Марлоу, сватба на борда!
Обядът се превърна в оживен предсватбен празник, пиха само по две-три чаши вино, за да проверят и опитат редкия му вкус, хапнаха малко; останалата храна бе оставена за по-късно, тъй като всички бяха твърде развълнувани и горяха от нетърпение да започнат. След като веднъж бе взел решение, Марлоу нареди корабът да излезе в открито море с вдигнати платна и се превърна в техен най-ентусиазиран поддръжник; искаше церемонията да мине съвършено и да остане паметна.
Но преди да вдигне предсватбен тост в края на обяда, той мрачно рече:
— Един Господ знае дали венчавката ще е наистина законна, но не намерих нищо във флотските правилници, което да показва, че няма да бъде призната или че не може да бъде извършена; не пише нищо за възрастта на младоженците; двамата трябва официално да кажат „да“ пред свидетели, да потвърдят, че свободно дават съгласието си; после подписват клетвена декларация, която аз ще внеса в корабния дневник. Щом слезем на брега, ще ни посрещнат или с проклятия, или с поздравления и навярно ще ви се наложи да сключите и църковен брак. Но при всички случаи и двете църкви ще писнат кански.
Анжелик усети скритата му тревога.
— Но, Джон, всичко е наред, нали? Малкълм ми каза за противопоставянията, а що се отнася до отец Лео… — тя намръщи носле от отвращение. — Ти няма да се забъркаш в неприятности, нали?
— Далеч съм от подобна мисъл, адмиралът е дал разрешение — отвърна Марлоу по-убедено, отколкото се чувстваше в действителност. — Стига толкова приказки, пия за ваше здраве и за бъдещите поколения!
Анжелик понечи да се изправи и също да пие, но Струан я спря.
— Извини ме, скъпа, не е на хубаво да пиеш за свое здраве, просто има такъв стар обичай, а на борда на Кралския флот човек пие тоста седнал.
— О, извинете — ръкавът й закачи една чаша, тя се чукна в друга и звънна. И Марлоу, и Струан тутакси се пресегнаха и я хванаха.
Малкълм каза:
— Съжалявам, скъпа, още едно старо моряшко суеверие. Ако човек остави звъна на чаша да затихне сам, някъде по света се дави моряк.
— О! — Лицето й помръкна. — Жалко, че не съм знаела, толкова пъти преди…
— Не се тревожи — побърза да я успокои Марлоу. — Ако човек не знае, суеверието не се смята. Нали, Малкълм?
— Да, пак си прав. Искам да вдигна тост, Анжелик, за Джон Марлоу — капитана от Кралския военноморски флот, за джентълмена и най-добрия ни приятел!
Малката кабина се изпълни с оживени гласове и смях. Лойд съобщи, че всичко на палубата е готово. Последна нежна целувка и те се изкачиха горе и застанаха там ръка за ръка, и двамата обвързани.
Духаше вятър, платната и мачтата потрепваха. Онези от корабния екипаж, които можеха да оставят работата си, се бяха строили в редица, издокарани и напети, с лица към квартердека, където пред капитана бяха застанали Малкълм и Анжелик. Двама моряци стояха на почетна стража от двете страни на Марлоу. Той отвори флотския правилник на нужната страница и махна на тръбача да свири сбор, боцманът наду свирката си и екипажът застана мирно.
— Събрали сме се тук като свидетели на сватбата на тези двама люде пред Господа…
Не обърнаха внимание нито на вълнението, нито на вятъра, който се бе усилил. Над хоризонта се събираха дъждовни облаци, те все още не представляваха заплаха, но криеха опасност. Засега небето над тях бе ясно и Малкълм се почуди за миг дали времето не вещае лошо предзнаменование. „Въпреки всичко няма причина за тревога“ — помисли си той. Церемонията свърши бързо, неочаквано бързо за всички тях, на Струан краят й се стори почти внезапен. Той използва пръстена с герба на малкия си пръст вместо венчална халка. Беше твърде голям за Анжелик, но тя го притисна плътно и го загледа, сякаш не вярваше на очите си.
— Обявявам ви за мъж и жена.
Докато се целуваха, екипажът три пъти изрева въодушевено „ура“, а Марлоу се провикна:
— Допълнителна дажба питие! — Заповедта му за глътка ром на целия състав предизвика нови възторжени възгласи.
— Госпожо Струан, разрешете да ви поздравя първи.
Анжелик страстно го прегърна, радостни сълзи се стичаха по страните й.
— Благодаря ти, благодаря ти.
— Няма за какво — смути се Марлоу, после се ръкува със Струан. — Поздравления, старче. Защо не… — Силен порив на вятъра шибна брезента. — Защо вие двамата не слезете долу, а аз ще дойда след малко — рече той, обърка се и ги остави, за да се погрижи за кораба си. — Обърни кърмовата част към вятъра, помощник-капитане. Вземи курс към Йокохама с вдигнати платна — до нови заповеди. С пара ще плаваме към нашето място за акостиране. Може да ни завали дъжд. Сигналистът, дай ми бележника си. Щом стигнем в обсега на флагмана, изпрати това.
Едуард Горнт се бе настанил удобно до еркерния прозорец в сградата на Брокови с крака, подпрени на стол, и лениво наблюдаваше залива. Облаците се сгъстяваха и обещаваха буря, макар че по това време на годината можеха и бързо да се разсеят. Зад него Норбърт Грейфорт седеше на бюрото си, потънал в канцеларска работа. Те бяха видели, че „Пърл“ отплава отвъд хоризонта, но не обърнаха особено внимание на това.
— Част от техните изпитания навярно — предположи Горнт. — Все още не мога да си представя какво толкова важно става на борда.
Норбърт бе кимнал, скришом развеселен, и се бе върнал към подписването и проверката на документите и митническите декларации. Един товарен кораб на Брок чакаше в пристанището, щеше да отплава след няколко дни и последният му товар от Япония трябваше да се пресметне: петдесет паунда копринени буби за френския пазар — трийсет до петдесет хиляди буби на унция, — бали със сурова коприна и копринен плат за лондонския пазар, лакирани стоки, барели със саке, което се опитваха да въведат на английския пазар, както и за японците във Филипините, евтина керамика вместо баласт, въглища — с една дума, всичко, което можеше да намери пазар, — заедно с изостаналия от чужбина товар, който не бе продаден и щеше да се пласира по обратния път. Имаше и малко пушки и опиум в специални сандъци.
— Пура? — попита Горнт.
— Благодаря. — Те си запалиха тънки пури и им се наслаждаваха.
— Уговорил съм среща с Макфей, за да доуточним последните приготовления за утре.
— Добре. — Норбърт издуха облаче дим и подписа последния документ. Позвъни със звънеца. След миг влезе главният му чиновник и сараф. — Това е партидата, Периера.
— Да, сеньор. — Дребният рус мъж с донякъде ориенталски очи беше — както в повечето компании — евразиец от Макао. — А какво става със специалните стоки, сеньор?