— Надзърнах, но той спеше. Надявам се, че ще се оправи. Операцията не беше много добра и… — Тайърър млъкна. Отвън се чу някаква караница. Палидар отиде до прозореца, останалите го последваха.
Сержант Тауъри крещеше на един полугол японец от далечния край на градината и му махаше да се приближи:
Хей ти, ела тук.
Мъжът, очевидно градинар, беше добре сложен, млад и стоеше на около двайсетина ярда. Имаше само препаска, беше нарамил сноп пръти и клони, наполовина завити с мръсен чер парцал, и продължаваше несръчно да събира още. За момент се изправи, после започна да се кланя унизено пред сержанта.
— Господи, тези мръсници нямат никакъв срам — рече Палидар с отвращение. — Дори китайците не се обличат така… нито индианците. Човек може да им види срамотите.
— Казаха ми, че ходят така дори през зимата, някои от тях — обади се Марлоу, — изглежда, не усещат студа.
Тауъри отново закрещя и замаха. Мъжът продължи да се покланя, да кима енергично, но вместо да тръгне към него, се направи, че го разбира погрешно, покорно зави, все още полуприведен, и побягна уплашено към ъгъла на сградата. Докато притичваше под техния прозорец, той се втренчи в тях за момент, преви се още повече към земята в угоднически поклон и забърза към постройките на прислугата, скри се в шубрака, изчезна.
— Любопитно — отбеляза Марлоу.
— Какво?
— О, просто цялото това кланяне и подмазване изглеждаше преувеличено. — Марлоу се обърна и видя бялото като тебешир лице на Тайърър. — Всемогъщи Боже, какво става?
— Аз… аз… този мъж… мисля, че той, не съм сигурен, но мисля, че беше един от тях, единият от убийците на Токайдо, този, по когото Струан стреля. Видяхте ли му рамото, не беше ли превързано?
Палидар реагира първи. Изскочи от прозореца, последван от Марлоу, който грабна сабята си. Заедно профучаха зад дърветата. Но не го намериха, макар че претърсиха всичко.
Беше късно пладне. На вратата на спалнята й отново тихо се почука:
— Госпожице? Госпожице? — Бабкот извика от коридора някак колебливо, не искаше да я събуди напразно, но тя не отговори. Анжелик стоеше като вкаменена насред стаята и гледаше залостената врата, едва дишаше, с пристегнат халат, със застинало лице. Отново затрепери.
— Госпожице?
Тя почака. След миг стъпките му заглъхнаха и девойката изпусна дъх, опитваше се отчаяно да спре треперенето, после отново закрачи от затворените прозорци обратно до леглото и пак до прозореца, както вършеше това от часове.
„Трябва да реша“ — мислеше си тя измъчено.
Когато се събуди за втори път, без да си спомня първата просъница, мисълта й беше ясна и тя лежеше в измачканите завивки на леглото, без да помръдва, радостна, че е будна, отпочинала, гладна и жадна за сутрешната божествена чаша кафе, сервирано с малко препечен пресен френски хляб, който главният готвач на тяхната легация правеше в Йокохама. „Но аз не съм в Йокохама, аз съм в Канагава и днес ще има само чаша отвратителен английски чай с мляко.
Малкълм! Бедният Малкълм, много се надявам, че е по-добре. Ще се върнем в Йокохама днес, ще взема следващия параход за Хонконг, оттам за Париж… Но, Боже, какви сънища сънувах, какви сънища!“
Нощните видения все още я владееха, преплетени с гледките от Токайдо и от посичането на Кентърбъри, и със спомена за Малкълм, който се държа толкова странно, убеден, че ще се оженят! Въображаемата миризма на хирургия я удари в ноздрите, но тя я отпъди, прозя се и посегна към малкия си часовник върху нощната масичка.
Движението предизвика лека болка в слабините. За момент Анжелик се почуди дали това не са признаци на преждевременна менструация, бездруго цикълът й не беше съвсем редовен, но го сметна за невъзможно.
Часовникът показваше десет и двайсет. Представляваше медальон с лазулит на капака, подарък от баща й за осемнадесетия й рожден ден на осми юли в Хонконг преди два месеца и нещо. „Толкова неща се случиха оттогава — помисли си тя. — Какво щастие — да си ида в Париж, при цивилизацията, и никога повече да не се върна тук, никога, никога, ник…“
Изведнъж осъзна, че лежи почти гола под чаршафа. За свое учудване откри, че нощницата й, срязана до долу и набрана към гърба, се държеше само на ръкавите. Повдигна двата края и не повярва на очите си. Реши да я разгледа на прозореца, измъкна се от леглото, но отново усети пробождане. Сега на дневната светлина забеляза издайническо петно от кръв на чаршафа и следа между краката си.
— Не е възможно да ми е дошло…
Взе да пресмята дните, веднъж, два пъти, нищо не излизаше. Последната й менструация бе свършила преди две седмици. Усети се лепкава и не можа да разбере защо; внезапно сърцето й подскочи и тя едва не припадна, прониза я мисълта, че сънищата не са били сънища, а истина: била е изнасилена, докато е спяла.
„Невъзможно! Сигурно полудявам… Невъзможно — не й достигаше въздух, не можеше да си намери място. — О, Боже, дано да е сън, само сън! — С разтуптяно сърце тя се запъти към леглото. — Будна съм, не сънувам, будна съм!“
Разгледа се отново обезумяла и пак, пак, но този път по-внимателно. Знаеше достатъчно — разпозна безпогрешно и тази слуз, и това, че хименът й е разкъсан. Беше истина. Бяха я изнасилили.
Стаята се завъртя пред очите й. „О, Боже, обезчестена съм, животът ми е съсипан, бъдещето ми е съсипано, никой приличен мъж… никой подходящ мъж няма да ме вземе сега. Опетнена съм… само бракът може да оправи едно момиче, да му осигури бъдеще, няма друг начин…“
Когато чувствата й се поуталожиха и започна да вижда и да съзнава, Анжелик се намери просната напреко на леглото. Трескаво се опита да си припомни нещо. „Сещам се, че залостих вратата.“
Вторачи се в нея. Резето все още си стоеше на мястото.
„Спомням си Малкълм и мръсотията в стаята му, и как избягах оттам, Филип Тайърър спеше спокойно, доктор Бабкот ми даде да пия и се качихме горе…
Питието! О, Боже, била съм упоена! Щом Бабкот си служи с тези опиати, напълно е възможно, сигурно съм била безпомощна, но какво от това. Станалото — станало! Ами ако забременея!“
Отново изпадна в паника. Сълзите потекоха по страните й и едва не изкрещя:
„Спри!“ — измърмори Анжелик, опитвайки се (пряко сили — тия две думи са част от текста, ама не знам какъв смисъл би имало, ако се сложат и те) да се овладее. „Спри! Нито звук, шт! Сама си, никой не може да ти помогне, само ти, мисли! Какво ще правиш? Мисли! — Пое си дълбоко дъх, сърцето я стягаше, опита се да сложи в ред разстроения си разум. — Кой ли е той?“
Резето си беше на мястото, така че не би могъл да влезе през вратата. „Чакай малко, спомням си смътно… Или съм сънувала преди… май си спомням, че отворих вратата на… на Бабкот и на Марлоу… После пак я залостих. Да, точно така. Май така беше. Той нали говори френски… Да, но лошо, после те излязоха и аз залостих вратата, сигурна съм. Но защо са ми чукали посред нощ?“
Тя ровеше ли, ровеше в мислите си, но не можеше да намери отговор, не беше съвсем сигурна какво е станало, нощните видения й се изплъзваха. Или поне част от тях.
„Съсредоточи се! Ако не е влязъл през вратата, значи е минал през прозореца.“ Анжелик се повъртя наоколо и видя резето да лежи на пода под прозореца.
„Така, който и да е бил, влязъл е през прозореца. Кой ли? Марлоу, оня Палидар или самият добричък доктор, нали до един ме желаят. Кой знаеше, че съм упоена? Бабкот. Може да е казал на другите, но едва ли някой от тях би се осмелил да извърши такъв грях, едва ли би се осмелил да се покатери от градината, та нали щях да се развикам до Бога…“
Всичко в нея се разкрещя: „Внимавай! Цялото ти бъдеще зависи от предпазливостта и разума ти. Внимавай. Сигурна ли си, че въобще се е случило? Ами сънищата? Може… Няма да мисля за тях сега, но само лекарят е знаел със сигурност и значи трябва да е Бабкот. Чакай… Може, може да си разкъсала тъничката ципа насън, докато си се мятала в кошмари, нали? Случвало се е на някои момичета. Да, но са си останали девствени, ами тази слуз.
Спомни си за Жанет в манастира, горкичката глуповата Жанет, която се влюби в един от търговците и му се отдаде, и после развълнувано ни разказа всички подробности. Тя не забременя, но я разкриха и я изключиха завинаги, а по-късно научихме, че се е оженила за селски месар, за единствения мъж, който я поискал.