— Хоуг и Бабкот — рече той. — Може да са добри лекари, но като свидетели по защитата ще ни погубят! Мътните да ги вземат, трябваше да ми кажат, преди да издадат това — всеки глупак щеше да измисли по-прецизна формулировка!
— За какво говорите, дявол го взел?
— Убийство или поне обвинение в убийство.
— Да не сте полудели!
— Няма да й е за първи път на Тес Струан — изсъска дребничкият мъж. — Спомняте ли си боцмана? Всички в Хонконг знаеха, че е нещастен случай, но той бе обвинен в убийство, признат за виновен в непредумишлено убийство и осъден на десет години!
— Съдебните заседатели го признаха за виновен, а не Тес, за Бога…
— Но тъкмо тя настояваше за обвинението! — Скай се доближи до Джейми и снижи глас: — И тук ще стане същото. Ако това бъде прочетено в съда по криминален или граждански иск, адвокатът на ищците ще пледира, че той е умрял от чукане — моля да ме извините за вулгарния израз, — а ответникът за деянието седи на подсъдимата скамейка, дами и господа съдебни заседатели; баща й е углавен престъпник, беглец от закона, нейният чичо е във френски затвор, тя самата е авантюристка без пукната пара, развратница, която опитно е съблазнила горкичкия непълнолетен младеж да се ожени за нея, а после, а после, дами и господа съдебни заседатели, с преднамерена злоба го е съблазнила и е причинила преждевременната му смърт — с преднамерена злоба — и с пълното съзнание, че раните му ще свършат работата вместо нея! Така ли е, или не е така?
Джейми седна, още по-блед отпреди. В паметта му изникнаха думите на Хоуг.
— Какво възнамеряваш да правиш?
— Първо ще се опитам да променя формулировката. Не смятам, че ще го направят, но трябва да опитам. Имаш ли завещанието му? На Малкълм?
Джейми поклати отрицателно глава.
— Никога не ми е споменавал за подобно нещо.
— Казах му, че е важно да състави завещание, когато се срещнахме за пръв път — такъв е установеният ред. Сигурен ли си?
— Не съм виждал завещание в нашия сейф. — Джейми се намръщи. „Дали Малкълм е направил завещание? Ако аз се женех, щях да съставя. Почакай малко, години наред бях сгоден за Морийн и така и не написах. Боже мой, как ли е тя, какво ли си е помислила, след като е получила писмото ми?“ — Никога не ми е споменавал за завещание. А на Анжелик?
— Не, първо за това я попитах. Може би е направил завещание без твое знание. Имаше ли сейф или специално място за лични документи?
— Не, всъщност не. Предполагам, че има в Хонконг, освен ако няма малък сейф в покоите си.
— Нека да идем и погледнем. — Скай тръгна да излиза.
— Почакайте малко, не смятам, че е редно.
Отговорът беше остър и официален:
— Госпожа Анжелик Струан беше законната му съпруга и е негова вдовица, следователно негов непосредствен наследник, и й се полагат всички негови земни блага, освен ако в завещанието си не се разпорежда другояче. Ако няма никакво завещание, тогава тя е неговата наследница, след като се платят всички правни такси и данъци. Нека да погледнем в сейфа му.
— Не можем да си позвол…
— Тихо и нека си остане между нас тримата като между приятели, или още днес ще издействам официално съдебно решение чрез Сър Уилям да секвестирам всичко, повтарям — всичките му документи и всички документи на Струанови в Йокохама и Хонконг за издирване на завещание, за което моята клиентка има всички права. — Скай гледаше непреклонно. — Съжалявам, старче. Е?
— Нека идем и попитаме Анжелик. — Неуверен в себе си и като знаеше, че никога няма да допусне външен човек да претърсва документите на Търговската къща и архивите, Джейми последва Скай обратно в кабинета на тай-пана. „По дяволите, защо го наричам така? — помисли си тон раздразнено. — Навярно защото това е кабинетът на тай-пана. Кой е новият тай-пан? Господи, каква бъркотия!“
Анжелик седеше там, където я бяха оставили. Тя невъзмутимо изслуша Скай.
— Няма нужда да ни придружавате, госпожо Струан, бъдете сигурна, че ще действам от ваше име.
— Благодаря, но искам да присъствам.
Те я последваха нагоре по централната стълба. На Скай му бе за първи път и той се опитваше да скрие благоговението си пред великолепния полилей и пред скъпите петролни лампи. Джейми отвори вратата към покоите на тай-пана. Въглищата в камината грееха приятно. Леглото с балдахина бе приготвено за спане и чакаше. Бюрото бе разтребено, върху него нямаше никакви документи. В ъгъла клекналата А Ток отчаяно мърмореше и изглеждаше някак си смалена, грозна и състарена. Не им обърна никакво внимание. Анжелик потръпна, но последва двамата мъже и седна на високия стол на Малкълм с лице към тях. Наблюдаваше ги съсредоточено.
Малкият железен сейф в стената бе скрит зад едно живописно платно — още една творба на Аристотъл Куонс. Скай се усмихна леко. На него бе изобразена красива млада китайка, която носеше светлокосо, белокожо момченце с тънка плитчица на фона на хонконгския пейзаж. Скай бе чувал за картината, но никога не я бе виждал. Куонс бе доайен на художниците — хроникьори на Макао и някогашния Хонконг, — ирландец, живял там дълго, умрял преди няколко години в Макао и погребан там. Той бе и страстен пияница, комарджия, развратник, но стар приятел и голям поклонник на Дърк Струан. Според слуховете момичето било прословутата Мей-мей, китайската любовница на Дърк Струан, загинала заедно с него по време на тайфуна през 1842 година в прегръдките му, а детето бе първородният им син.
Скай погледна Анжелик, която невъзмутимо наблюдаваше как Джейми се ровеше из връзка ключове, и се чудеше дали тя знае за евразийските братовчеди на Малкълм и за чичо му, компрадора Гордън Чжан — син на Дърк от друга негова любовница, — който според клюките в Хонконг „знаеше повечето тайни и имаше повече златни таели, отколкото са косъмчетата в четината на вола“. Часовникът върху полицата над камината удари три.
— Кой друг има ключове, Джейми? — попита Скай.
— Само аз, аз и… тай-панът.
— Къде са неговите?
— Не зная, навярно все още са… на борда.
Вратата на сейфа рязко се отвори. Няколко писма, всичките с почерка на Тес Струан, с изключение на едно, написано от Малкълм и очевидно недовършено, малка велурена кесийка и портфейл. Портфейлът съдържаше помътнял дагеротип на баща му и майка му, стеснително загледани в обектива, личния печат на Малкълм, няколко сметки — разписки за дължими суми и списък на дългове и длъжници. „Небесният“ ги разлисти.
— Дали дадените на заем пари ще покрият дълговете му, Джейми?
— Нямам представа.
— Две хиляди четиристотин и двайсет гвинеи. Хубавичка сума от заеми и дългове за един младеж. Някое от имената случайно да ви е познато?
— Само едно. — Джейми го погледна.
— Мадам Ема Ришо? Петстотин гвинеи.
Анжелик се обади:
— Тя ми е леля, тя и чичо Мишел. Те ме отгледаха, господин Скай. Наричах леля си мама, защото тя ми беше като майка. Моята умря, когато бях мъничка. Те се нуждаеха от помощ и Мал… Малкълм любезно им изпрати тези пари. Аз го помолих за това.
— Джейми, искам копие от списъка, моля ви. — Адвокатът заговори отново: — От вас се изисква да ги държите на съхранение. — Той посегна към писмата, но Джейми го изпревари.
— Смятам, че те са лични.
— Лични за кого, Джейми?
— За него.
— Ще взема съдебно решение да ги разгледам и ще получа препис от тях, ако сметна, че са от значение.
— Не се и съмнявам — процеди през зъби Джейми, като наум се ругаеше, че се е изтървал да каже за сейфа, преди да се посъветва със Сър Уилям.
Анжелик рече:
— Нека да ги видя, Джейми, моля те! Предполагам, че това са ценните книжа на съпруга ми. В момента изглеждат съвсем малко.
Гласът й бе толкова благ, толкова скръбен, нямаше и помен от просяшка нотка, че той въздъхна и си рече: „Момче, толкова си вътре, че вече няма значение. Сър Уилям ще реши дали е законно.“ После внезапно си спомни как снощи тримата стояха на пристана, безгрижни, засмени, изпълнени с вяра, а всички бъдещи буреносни облаци от Хонконг им изглеждаха толкова далечни; как изпрати двамата с катера за първата им брачна нощ, а Малкълм му каза: „Благодаря ти, добри ми приятелю, пази ни откъм тила, ще се нуждаем от това. Обещаваш ли?“