Не съм се отдавала никому, но това няма да ми помогне. Всеки лекар ще го потвърди, ала и това няма да ми помогне, мисълта да допусна Бабкот или който и да било лекар до себе си ме изпълва с ужас, пък и Бабкот ще научи тайната ми. Мога ли да му се доверя? Ако се разчуе… трябва да го пазя в тайна! Но как… как… ами после?
Ще си отговоря по-късно. Първо да видя кой е бил мръсникът. Не, най-напред да се почистя от тая нечестивост и после ще му мисля. Разсъждавай трезво.“
С погнуса смъкна нощницата и я захвърли, после се изми внимателно и старателно, като се опитваше да си припомни всичко за предпазните мерки, които Жанет, бе приложила успешно. После си облече халата и се среса. Почисти зъбите си със специалния прах. Едва тогава се погледна в огледалото. Много внимателно разгледа лицето си. Никаква промяна. Разхлаби халата си. Същото се отнасяше за краката и гърдите й — само зърната бяха леко зачервени. Отново се взря изпитателно в огледалото.
„Нищо не се е променило. И всичко.“
После забеляза, че малкото златно кръстче, с което не се разделяше дори насън, липсва. Претърси внимателно леглото, после под него и наоколо. Нямаше го в завивките или под възглавниците, нито сред завесите. Оставаше само дантелената кувертюра. Вдигна я от пода и я тръсна. Нищо.
Тогава видя три японски букви, грубо надраскани с кръв върху снежната белота.
Златното кръстче заискри на слънчевата светлина. Ори го държеше в юмрука си за тънката верижка като хипнотизиран.
— Защо го взе? — запита Хирага.
— Не зная.
— Грешка е, че не си убил жената, Шорин е бил прав. Това е грешка.
— Карма.
Бяха на сигурно място в кръчмата „Среднощните цветя“, Ори бе изкъпан и избръснат; той погледна Хирага спокойно и си помисли: „Ти не си ми господар — ще ти кажа каквото си искам, нищо повече.“
Той му разказа за смъртта на Шорин и как се е качил в стаята, как тя спяла безшумно и не се събудила, но нищо повече. Само че се е скрил там за по-сигурно, после свалил дрехите си на нинджа, за да не го заловят с тях, замаскирал мечовете си, спуснал се в градината, успял да събере няколко окастрени клони, да се престори на градинар, преди да го забележат, и как дори след като разпознал мъжа от Токайдо, успял да се спаси. Това беше всичко.
„Нима мога да разкажа с простосмъртни думи някому, че се почувствах с нея като бог, че когато я разтворих широко и я видях, бях опиянен от копнеж, че проникнах в нея като любовник, а не като насилник; не зная защо, но го направих бавно и внимателно, ръцете й ме обгърнаха и тя потрепери, макар да не се събуди; беше толкова тясна, та спрях за миг и после потънах по-навътре по един невероятен начин.
Никога не съм вярвал, че може да е толкова великолепно, толкова чувствено, толкова задоволяващо, толкова съвършено. Другите жени са нищо в сравнение с нея. Тя ме накара да се почувствам, като че ли съм на седмото небе, но не за това я оставих жива. Много мислих дали да я убия, а после и себе си — там, в стаята, но реших, че ще е егоистично да умреш тъй задоволен и на върха на щастието.
О, как исках да умра. Ала моят живот принадлежи на соно-джой.“
— Сгрешил си, като не си я убил — прекъсна Хирага мислите му. — Шорин е бил прав, ако я беше убил, щеше най-добре да изпълниш нашия план.
— Така е.
— Тогава защо я пощади?
„Защото така ми внушиха боговете, ако въобще ги има. Аз им принадлежа и те ме накараха да го сторя. И им благодарих. Сега съм постигнал съвършенството. О, опознах всичко от живота, остава да се срещна със смъртта. Бях й първият и тя, макар да спеше, ще ме помни цял живот. Когато се събуди и види, че съм се подписал със собствената си кръв, а не с нейната, ще разбере какво съм направил. Искам тя да живее вечно. Аз ще умра скоро. Карма.“
Ори сложи кръстчето в тайния джоб в ръкава на кимоното си и отпи от освежаващия зелен чай; чувстваше се съвсем задоволен и толкова жив.
— Спомена за някакво нападение?
— Да. Ще подпалим Британската легация в Йедо.
— Добре. Дано е скоро.
— Скоро ще е. Соно-джой!
Сър Уилям беснееше в Йокохама.
— Кажи им го пак за последен път, за Бога. Правителството на Нейно величество изисква незабавно обезщетение от сто хиляди лири стерлинги в злато за нападение и убийство на англичанин. Убийството на англичанин е кинджиру от Бога! И още, че искаме убийците от Сацума до три дни, иначе ще предприемем сериозни действия.
Той беше в малката претъпкана приемна в Британската легация в Йокохама, заобиколен от пруския, френския и руския посланик, от двамата адмирали: британския и френския, и генерала. Всички бяха силно разгневени.
Срещу тях седяха някак тържествено двама представители на местните Бакуфу: главният самурай от охраната на Колонията и управителят на Канагава, в чиито правомощия беше Йокохама. Японците бяха с широки панталони и с кимона, наметнати със свободни в раменете манти, препасани с колани, и с по два меча. Явно се чувстваха неловко и кипяха отвътре. Призори въоръжени войници със заредени пушки бяха дошли в митниците на Йокохама и Канагава, за да съобщят, че на обяд ще се проведе незабавна среща. Яростта и бързината, с които гренадирите действаха, бяха нечувани.
Между двете преговарящи страни седяха на възглавници преводачите. Японският — на колене, а другият, швейцарецът Йохан Фаврод — с кръстосани крака. Общият им език бе холандският.
Срещата продължаваше втори час — от английски се превеждаше на холандски, после на японски, пак на холандски и оттам на английски и всичко това се повтаряше многократно. Правеха се, че не разбират въпросите на сър Уилям, или ги отклоняваха, така че се налагаше швейцарецът да ги повтаря по няколко пъти; разговорът умишлено се протакаше, уж че японците искали време „за да се консултират с по-висшите чиновници дали да започнат проучване и разследване на случая“. „О, да, в Япония проучването и разследването са две различни неща. Негова светлост управителят на Канагава желае да обясни подробно, че той няма никакви правомощия в Сацума, която е отделно кралство…“, „О, не, негова светлост управителят на Канагава смята, че заплашително извадените пистолети са причина за нападението, а и чужденците са проявили неподчинение на древния японски обичай“ или „Колко чужденци казахте, че са били в групата, която е трябвало да коленичи… Ами нашите обичаи…“
Отегчителните, дълготрайни и заплетени словоизлияния на японците се превеждаха съвестно на далеч по-свободния холандски и после на английски.
— Кажи го откровено, Йохан, точно както го казах.
— Направих го, всеки път го правя, сър Уилям, но съм сигурен, че този кретен не превежда точно нито вашите думи, нито техните.
— Знам това, за Бога, та било ли е някога по-различно? Моля те, продължи.
Йохан преведе дословно. Японският преводач се изчерви, помоли за обяснение на думата „внезапно“, после внимателно поднесе учтив, подходящ, приблизителен превод; очевидно го смяташе приемлив за японците. Дори и тогава управителят ахна, смаян от грубостта. Тишината натежа. Пръстите му раздразнено потупваха дръжката на меча, рече нещо, три-четири думи. Преводът излезе безкрайно дълъг.
Йохан заключи весело:
— Като изпуснем всички merde, управителят казва, че ще предаде вашата „молба“ в подходящ момент на съответните чиновници.
Сър Уилям пламна, адмиралите и генералът — още повече.
— „Молба“ ли? Внуши на този нещастник, че това не е молба, настояване. И още: искаме незабавна аудиенция при шогуна в Йедо след три дни! Три дни, за Бога! И аз ще пристигна с боен кораб.
— Браво — измърмори граф Сергеев.
Йохан също бе изтощен от разиграването и предаде думите с нужната прямота. Японският преводач зяпна от изумление и без да чака, изля истински поток на холандски; Йохан му отговори любезно с две думи, последвани от ужасна, внезапна тишина.