Преди девет месеца, през януари, шогунатът бе изпратил първата официална японска делегация с параход до Америка и Европа с тайната заповед да преразгледат споразуменията — роджу ги смяташе за „нелегитимни временни съглашения“ — с правителствата на Британия, Франция и Америка и да отменят или забавят всякакво отваряне на някое от пристанищата.
— Заповедите бяха ясни. Споразуменията трябва вече да са анулирани.
Анджо рече зловещо:
— Значи, ако няма война, споделяш, че е дошло време да изпратим Санджиро на оня свят.
По-младият бе твърде предпазлив, за да се съгласи открито, чудеше се какво крои или вече е намислил Анджо. Разхлаби мечовете си за удобство и се престори, че обмисля въпроса, новото назначение му бе по вкуса. „Още веднъж да съм в самия център на властта. О, да, Санджиро помогна да ме изберат, но заради някакви свои долни цели: да ме унищожи, като ме направи публично отговорен за проблемите, донесени от проклетите гай-джин. И по този начин ме превърна в пряка мишена на проклетите шиши — а и за да заграби нашите наследствени права, богатството и шогуната.
Както и да е, зная какво кроят той и неговата хрътка Кацумата, какви са истинските му намерения срещу нас и тези на съюзниците му, Тоса и Чошу. Само че няма да успее, кълна се в дедите си.“
— Как се каниш да отстраниш Санджиро?
Анджо потъмня, спомни си своята последна бурна кавга с даймио на Сацума само преди няколко дни.
— Повтарям — заповеднически бе изрекъл Санджиро, — да се подчиним на императорските предложения: веднага да свикаме среща на всички старши даймио, учтиво да ги помолим да сформират постоянен съвет, който да обнови и управлява шогуната, да отмени вашите позорни и нелегитимни съглашения с гай-джин, да нареди затварянето на всички пристанища за гай-джин, а ако те не си отидат, да ги изгоним незабавно!
— Отново ви напомням, че единствено шогунатът има право да определя външната политика, както и всяка друга политика, а не Императорът или ти! И двамата знаем, че си го измамил — бе отвърнал Анджо, който го мразеше заради произхода, легионите, богатствата и очевидното цветущо здраве. — Предложенията са комични и неизпълними! Ние поддържаме мир от два века и половина…
— Да, за да богатеят и укрепват Торанага. Ако откажете да се подчините на нашия пълновластен господар Императора, подайте оставка или си направете сепуку. Вие избрахте едно момче за шогун, онзи предател тайро И подписа споразуменията — Бакуфу са отговорни, че гай-джин са тук, тоест родът Торанага е отговорен.
Анджо бе пламнал и почти побеснял от иронията и неприязънта; ръфанията продължаваха месеци наред. Щеше да се нахвърли върху Санджиро с меча си, но Императорският указ го покровителстваше.
— Ако тайро И не бе преговарял по споразуменията и не ги бе подписал, гай-джин щяха да си пробият път до сушата със стрелба и сега щяхме да сме в унизителното положение на Китай.
— Само догадки — и то глупави!
— Забрави ли, че Летният дворец в Пекин изгоря и бе оплячкосан, Санджиро-дону? Днес Китай е практически разпокъсан, а правителството не се контролира от китайците. Забрави ли, че на британците, на главния си враг, отстъпиха един от островите си, Хонконг, преди двайсет години и сега той е непревземаем бастион? Че самодоволните гай-джин са постоянни господари на пристанищата Тиендзин, Шанхай, Шантоу според споразуменията? Да речем, че вземат един от нашите острови по същия начин.
— Ще ги спрем — не сме китайци.
— Как? Извини ме, но си сляп и глух, и се рееш в небесата. Ако ги бяхме предизвикали преди година, когато свърши последната китайска война, те щяха да изпратят всичките си флоти и армии и да прегазят и нас. Само мъдростта на Бакуфу ги възпря. Нямаше да устоим на армадите им или срещу топовете и пушките им.
— Съгласен съм, че за нашата неподготвеност е отговорен шогунатът, родът Торанага. Трябваше да се снабдим със съвременни оръдия и военни кораби още преди години, знаехме за тях отдавна, нали холандците ни разправяха за новите си изобретения, но ти ни натика носа в нощните си гърнета! Ти провали Императора. Можеше да уговориш най-много само едно пристанище — Дешима, — а не да даваш на американския злодей Таунсенд Харис Йокохама, Хиродате, Нагасаки, Канагава и да им позволиш достъп до Йедо за техните нагли легации! Подай си оставката и нека други, по-квалифицирани от теб, да спасят Земята на боговете…
Споменът за конфликта накара Анджо да се изпоти, защото Санджиро бе казал много истини. Измъкна книжна носна кърпа от широкия си ръкав и попи потта от челото и избръснатото си теме. Погледна към Йоши, завиждаше му за неговото поведение и хубост, но най-вече за младостта и легендарната му мъжественост.
„Доскоро толкова лесно се задоволявах“ — помисли си угнетен Анджо, постоянната болка в слабините му напомни за импотентността му. Доскоро беше лесно да се възбуди без усилие — сега вече не му бе възможно дори и с най-желаната жена, с най-добрите умения или с най-редките мехлеми и лекове.
— Санджиро може да се смята за недосегаем, ала не е — заяви той категорично. — Помисли и над това, Йоши-доно, млади, но умни съветнико, помисли как да го отстраним или главата ти ще се окаже на кол твърде скоро.
Йоши преглътна обидата и се усмихна:
— Какво смятат другите старейшини?
Анджо се изсмя пресилено:
— Ще гласуват, както аз кажа.
— Ако не ми беше роднина, щях да предложа да се оттеглиш или да си направиш сепуку.
— Съжаляваш, че не си на мястото на своя знаменит съименник, та направо да ми го заповядаш, нали? — Анджо се изправи с усилие. — Ще изпратя отговор сега, да забавя гай-джин. Утре ще проведем официално гласуване, за да усмирим Санджиро… — Той ядосано се извъртя към телохранителите; вратата се бе открехнала. Йоши извади наполовина меча от ножницата си.
Смутеният часови измърмори:
— Толкова съжалявам, Анджо-сама…
Яростта на Анджо изчезна, когато някакъв младеж избута часовия и се втурна в стаята, по петите го следваше нисичко момиче. И двамата бяха натруфени. След тях бързаха четирима въоръжени самураи, а после придружителката на момичето и придворната. Анджо и Йоши веднага коленичиха и сведоха главите си до татамите. Антуражът отвърна с поклон. Младежът, шогунът Нобусада, остана прав. Както и момичето, императорската принцеса Язу, съпругата му. И двамата бяха връстници, по на шестнайсет години.
— Този трус разби любимата ми ваза. — Младежът бе развълнуван, съзнателно пренебрегна Йоши. — Любимата ми ваза! — Махна да затворят вратата. Телохранителите и придружителките на жена му останаха в помещението.
— Исках да ви кажа, че имам чудесна идея.
— Много съжалявам за хубавата ваза, ваша светлост. — Гласът на Анджо преливаше от любезност. — Та каква идея имате?
— Ние… аз реших ние, моята жена и аз, реших да отидем в Киото, за да се видя с Императора и да го попитам какво да правя с гай-джин и как да ги изхвърлим от страната! — Младежът радостно погледна жена си и тя кимна щастливо в знак на съгласие. — Ще отидем следващия месец — това ще е държавна визита!
Анджо и Йоши усетиха, че мозъците им ще експлодират, и на двамата им се дощя да се втурнат и удушат това празноглаво момче. Но сдържаха настроението си, бяха свикнали с неговата сприхавост и приумици, и за хиляден път проклеха деня, в който тия двамата се бяха оженили.
— Интересна идея, ваша светлост — внимателно рече Анджо, като крадешком наблюдаваше момичето. Забеляза, че вниманието й е приковано в него и че както обикновено устните й се усмихваха, но очите не. — Ще изложа предложението пред Съвета на старейшините и ще му обърнем нужното внимание.
— Добре — отвърна важно Нобусада. Той беше дребен, слабичък младеж, не надхвърляше 1,60 и винаги носеше дебели гета — сандали, — за да изглежда по-висок. Зъбите му бяха боядисани в черно по модата, която властваше в Двора в Киото, но не и в шогуната. — Ще са нужни три-четири седмици да се приготви всичко. — Нобусада чистосърдечно се усмихна на жена си. — Забравих ли нещо, Язу-чан?