— Ти си само на единайсет, синко. Ще ти простя нетактичността, че си позволяваш да ми задаваш въпроси. Но за да ти напомня за моето великодушие, ще останеш без храна три дни, ще изкачиш връх Фуджи сам и ще спиш на открито.“
Йоши потрепери. Тогава не знаеше какво означава „великодушие“. През онези три дни почти не умря, ала изпълни всичко, което баща му бе заповядал. Като награда за проявената самодисциплина баща му, даймио на Мито, му призна, че са го осиновили от семейство Хисамацу и че го готвят за наследник на рода Торанага: „Ти си седмият ми син. Така че ще имаш малко наследство и ще стоиш малко по-високо от братята си.“
— Добре, татко — бе отговорил Йоши, едва сдържайки сълзите си. Тогава не знаеше, че го готвят за шогун. По-късно, когато преди четири години шогунът Исйоши умря от тиф, а той беше на двайсет и две и подготвен от баща си за този пост, тайро И се противопостави и спечели, тъй като неговите лични привърженици държаха „Дворцовите порти“.
Така вместо Йоши за шогун бе избран братовчед му Нобусада. А на Йоши, семейството му, баща му и всичките им поддръжници набедиха да останат под арест. Едва когато И бе убит, Йоши бе свободен и си върна земите и почестите заедно с другите, които оцеляха. Баща му умря в затвора.
„Аз трябваше да съм шогун — помисли си той за стотен път. — Бях готов за това, бях обучен и щях да спра пропадането на шогуната; можех да създам нов съюз между шогуната и всички даймио и можех да се справя с гай-джин. Аз трябваше да имам принцеса за съпруга; никога нямаше да подпиша споразуменията или да разреша преговорите да се обърнат срещу нас. Щях да се справя с Таунсенд Харис и да открия нова ера на промени, нужни за приспособяването ни към външния свят. Щяхме да го направим сами, а не чрез гай-джин!
Но не съм шогунът, Нобусада е избран на този пост, споразуменията съществуват, принцеса Язу съществува, Санджиро, Анджо, а гай-джин са се залепили на нашата порта.“
Йоши потрепери. „Трябва да съм още по-предпазлив. Отровата е древно изкуство, стрела през деня или нощта. Навън има стотици нинджи, готови да ги наема. Има още и шиши. Какъв ли е отговорът? Сигурно има отговор?“
Чайките кръжаха и грачеха над града и замъка. Те прекъснаха мислите му. Огледа небето — никакъв признак за промяна, макар че беше месецът, когато задухваха силните ветрове и с тях пристигаше зимата. „Тази година зимата ще е лоша. Няма да гладуваме както преди три години, но реколтата е по-слаба и от ланшната…
Почакай! Какво каза Анджо, което ми напомни за нещо?“
Той се обърна и кимна на един от телохранителите си, вълнението му нарасна.
— Доведете онзи шпионин тук, рибаря, как му беше името? О, да, Мисамото, доведете го веднага при мен, но тайно — настанен е в източното караулно.
8.
Вторник, 18 септември
Точно преди зори оръдията на флагмана изстреляха единайсет топовни салюта и катерът на Сър Уилям потегли от пристанището. От брега се чу слаб поздрав, всеки истински мъж беше там и наблюдаваше отплаването на флотата за Йедо. Вятърът се усилваше, облаци покриваха небето. Сър Уилям тържествено се качи на борда, зад него Филип Тайърър — останалият персонал беше вече на борда на съпровождащите ги военни кораби. Двамата мъже носеха рединготи и цилиндри. Ръката на Тайърър бе превързана за рамото.
Видяха адмирал Кетърър, който ги очакваше на главната палуба, до него — Джон Марлоу, и двамата униформени — триъгълна шапка, обшита със златен ширит, сини рединготи със златни копчета, бели ризи, жилетки, панталони и чорапи и обувки с катарами, лъскави саби. Внезапно Филип Тайърър си помисли: „По дяволите, колко красив и елегантен е винаги Джон Марлоу, както и Палидар с тези техни униформи. Да ме вземат мътните, ако имам една дреха, с която да им съпернича, беден съм като църковна мишка в сравнение с тях, дори не съм още заместник-секретар. Дявол да го вземе! Няма нищо друго, което така да ласкае мъжа и да издига в очите на момичета, както униформата.“
Той почти се спъна в сър Уилям, спрял се на най-горното стъпало, докато адмиралът и Марлоу го поздравиха учтиво, като пренебрегнаха Тайърър. „По дяволите — помисли си Филип, — съсредоточи се, та вие сте равни по задължение с Марлоу, нали и двамата сте на разположение на началството! Внимавай, включи се в сцената. Дребният Уили Уинки от вчера е като котка в гнездо на оси.“
— Добро утро, сър Уилям, добре дошли на борда.
— Благодаря. Добро да е и за вас, адмирал Кетърър — сър Уилям свали шапката си, както и Тайърър, рединготите им се издуваха от бриза. — Дайте заповед за отплаване, моля. Другите посланици са на френския флагман.
— Добре. — Адмиралът тръгна към Марлоу. Марлоу веднага му отдаде чест, после отиде до капитана на открития мостик до комина и главната мачта. Капитанът отдаде чест:
— Комплименти, г-н адмирал.
— Тръгнете за Йедо!
Командите потекоха бързо надолу, матросите отдадоха чест, на секундата веригата на котвата заскърца на борда. В тясното котелно три палуби по-надолу, група огняри, голи до кръста, хвърляха с лопатите въглища в пещите, кашляха и храчеха във въздуха, наситен с въглищен прах. От другата страна в моторното главният инженер включи „половин напред“ и огромните мотори завъртяха вала на витлото.
Беше корабът на Нейно величество „Еразъм“, построен в Четхам преди осем години, тримачтова, витлова дървена фрегата-кръстосвач с един комин, с вместимост 3200 тона, с 35 оръдия, обслужвана от 350 офицери и матроси, на долните палуби работеха 90-те огняри и персоналът в инженерното отделение. Днес всички корабни платна бяха готови за отплаването.
— Приятен ден, адмирале — пожела сър Уилям.
Те бяха на квартердека, както и Филип Тайърър и Марлоу, които се поздравиха мълчаливо и се въртяха един до друг.
— Засега е приятен — адмиралът се сопна, винаги се чувстваше неудобно край цивилни, в частност до някой като Сър Уилям, който му беше старши по ранг. — Моите каюти долу са на ваше разположение.
— Благодаря. — Морските чайки се гмуркаха и кряскаха край дирята, оставена от кораба. Сър Уилям се загледа в тях и се опита да се отърси от депресията си. — Благодаря, но по-добре да съм на палубата. Предполагам, че не познавате г-н Тайърър? Той е нашият нов стажант-преводач.
Адмиралът се запозна с Тайърър.
— Добре дошли на борда, г-н Тайърър, ние можем да ползваме тук само японските преводачи. Как е раната ви?
— Не е много лоша, сър, благодаря — отвърна Тайърър.
— Ама че идиотска работа — бледосините очи на адмирала огледаха морето и кораба, лицето му бе червендалесто и обрулено от вятъра, с груба челюст и с набръчкано кожно образование на врата над колосаната му яка. Той се вгледа в дима от комините, критично оцени цвета му, вдъхна мириса му, после изръмжа и изтръска няколко прашинки въглищен прах от безукорната си жилетка. — Да не би да липсва нещо?
— Не, сър Уилям. Въглищата, които получаваме тук, не могат да се сравнят с най-добрите шанхайски въглища, с добрите уелски въглища или с йоркширските. Твърде много шлака има в тях. Много са евтини, но рядко можем да ги намерим. Трябва да настоявате за увеличение на доставките, това е главният ни проблем сега.
Сър Уилям кимна уморено.
— Направих го, но, изглежда, нямат нищо свястно.
— Каквото и да докарат, все е отвратително. Не можем да използваме платната днес, не и с този насрещен вятър. Моторите са идеални за такъв вид плаване и за маневри близо до брега или за товарене. С най-опитните войници под платната, дори с чаен клипер, ще ни трябва пет пъти повече време, за да стигнем до Йедо, и няма да сме в пълна безопасност в морето. Много съжалявам.
Сър Уилям беше без настроение след поредната безсънна нощ и реагира мигновено на неучтивостта и глупостта на адмирала, който му говореше очевидни неща.
— Наистина ли? — попита раздразнено. — Няма значение, скоро ще имаме истински военноморски сили, никакви кораби с платна, а точно това, което ни трябва.
Тайърър скри усмивката си, когато адмиралът избухна, защото това беше тънък намек за военноморските офицери и пространните дискусии из лондонските вестници, които надълго и широко разнищваха бъдещата флота, която щеше да се командва от съответните офицери, облечени подобаващо.