И други познати се наканваха да спрат, за да я поздравят или да й кимнат, обзети кой от задоволство, кой от смущение и готови да се настанят до нея. Но не го сториха, за да не й пречат. Горнт си избра отсрещната пейка.
И така, оставиха я на мира и службата започна. Запяха първия химн, а Анжелик подражаваше на останалите — ставаше права, когато ставаха те, и сядаше заедно с тях, молеше се, когато се молеха и те, но само на Дева Мария. Слушаше проповедта на преподобния Туийт, който до такава степен се бе сащисал от нейното присъствие, че всъщност ломотеше нещо неразбрано. Последваха още химни и песнопения. После се появи подносът и тя объркано затършува за няколко монети. Пак пяха химни, последва благословията и най-сетне всичко свърши за нейно явно и заслужено облекчение. Богомолците станаха прави, когато свещеникът влезе в ризницата, предшестван от престарял клисар. По-голямата част от паството се затътри към изхода, предвкусвайки традиционния неделен обяд, най-вкусното ястие през седмицата: говеждо печено, суфле с месо, печени картофи за щастливците, които можеха да си позволят говежда плешка от последния кораб със замразено месо, пристигнал от Австралия.
Малцина останаха за последната молитва. Анжелик отправи своята за прошка, задето е дошла в тази църква, но бе уверена, че Бог ще разбере този неин мимолетен и необходим протест срещу отец Лео. Докато се изнизваха, всички до един я наблюдаваха. Тя си тръгна с последните, като кимаше и отговаряше на поздравите им.
Свещеникът стоеше пред вратата, поздравяваше някои, а други изглеждаше намусено. Тя се изравни с него и той засия в ангелска усмивка и запелтечи:
— О, Боже, госпожице Анж… ох, госпожо, колко се радвам да ви видя, добре дошли в „Светата Троица“. Ще ви виждаме ли по-често… Да ви обясня ли нещо… ах, не? Е, надявам се да ви е харесало… моля, моля, заповядайте пак… винаги сте добре дошли…
— Благодаря, преподобни — рече Анжелик, направи реверанс и бързо излезе на пътеката, а оттам — на главната улица.
Сър Уилям и Бабкот я очакваха, увити в шалове като всички останали заради бурния вятър.
— Радвам се да те видя жива и здрава — искрено я поздрави Сър Уилям, — особено тук. Много се гордеем със „Света Троица“ и винаги си добре дошла. Много сме щастливи, че си тук. Свещеникът нещо не го биваше днес, ще ни извиниш. Обикновено говори доста добре и не бълва огън и жупел. Хареса ли ти службата?
— Толкова различна е, Сър Уилям — отговори Анжелик. — Някак необикновено е да се молиш на английски, а не на латински.
— Да, сигурно е така. Разреши ни да те придружим.
— Моля.
Тръгнаха и оживено си разменяха закачки и сърдечни въпроси, като старателно избягваха това, което всъщност ги интересуваше: „Ама че време, а?“, „Футболният мач вчера следобед мина страхотно — да те придружим ли на игрището следващата седмица?“, „Преглеждала ли си последните вестници, чу ли, че йокохамските актьори ще поставят «Ромео и Жулиета» — госпожа Лънкчърч любезно се съгласи да изпълни главната роля, а госпожа Грим ще играе Ромео.“
— Играла ли си някога, участвала ли си в представление?
— Само в рождественски сценки в манастира — отвърна Анжелик. — И не ме биваше много… О!
Нов порив на вятъра поде цилиндъра на Сър Уилям и го завъртя по улицата. Бабкот едва успя да задържи своя. Анжелик не реагира достатъчно бързо и нейната шапка се понесе надолу по улицата заедно с множество други сред проклятия, вопли, радостни викове и смях. Анжелик се присъедини към навалицата и се затича след своята, но Бабкот я изпревари и я хвана точно преди да се изтърколи на брега. Филип Тайърър забързано подаде на Сър Уилям цилиндъра му и се втурна след своя.
— Най-хубавият ми — кисело се обади Сър Уилям и взе да го отърсва от калта, която подозрително наподобяваше тор. Шапката на Анжелик не бе пострадала и тя отново си я сложи с усмивка и я прикрепи с иглата.
— Благодаря ти, Джордж, тъкмо помислих, че е решила да поплува.
— Аз също. Искаш ли да те позабавляваме на обяд?
— Не, благодаря, днес ще си остана вкъщи.
Скоро се озоваха пред портата на Струанови. Двамата мъже й целунаха ръка и тя се прибра.
— Хубава жена, добро момиче, славно девойче — обади се Сър Уилям.
— Да. — Бабкот намръщено се взираше в морето. Сър Уилям проследи напрегнатия му поглед. Доколкото виждаше, в залива нямаше нищо нередно.
— Какво става?
— Дошло й е.
— Всемогъщи Боже, прегледа ли я? Или Хоуг? И защо, по дяволите, не сте ми казали?
— Не сме я преглеждали. Чисто и просто се досетих, това е всичко.
— А? Как така… — Млъкна, защото край тях минаха Макструан и Дмитрий. — Добро утро, добро утро — поздрави ги посланикът нетърпеливо. После грабна Бабкот под ръка и го повлече към Легацията. — Откъде разбра, а?
— Ами аз съм лекар, за Бога. Посетих я вчера, а днес, като я видях незабулена, просто ми дойде на ум. Лицето й е леко подпухнало и когато се втурна след шапката си, забелязах, че бяга някак непохватно.
— Дяволите да ме вземат, как не се сетих! Всемогъщи Боже, сигурен ли си?
— Не, но бих се обзаложил на сто гвинеи срещу пукната пара.
Сър Уилям се намръщи.
— А Хоуг ще се сети ли само като я погледне?
— Откъде да зная.
— В такъв случай не му казвай.
— Защо, по дяволите!
— Нека си остане между нас, така е най-добре. — После дипломатът добави мило: — Да оставим Анжелик да си разиграе картите, както тя сметне за необходимо. Тази игра е нейна, нейна и на Тес Струан, а не наша. Вече не е наша.
Четирима самураи от наказателните отряди на Бакуфу със сержант начело тежко пристъпиха портата на Йошивара. Приличаха на всички останали патрули от самураи, но тези войници бяха по-груби, по-опърпани и по-бдителни. Бе ранен следобед. Въпреки лошото време обичайното бавно шествие от куртизанки, от мъкнещи се слугини се перчеше нагоре-надолу в нови премени. Гай-джин на групи ги зяпаха и пиеха в чайните. Разкискаха се, когато вятърът отнесе няколко цветни чадърчета.
От време на време някой от четиримата самураи се запътваше ту към вратарите на кръчмите, ту към собствениците на чайните или към слугинчетата от гостилничките. Всеки от тях незабавно се покланяше раболепно и казваше:
— Не, господарю, не сме виждали предателя Хирага, о, не, господарю, благодаря, господарю, да, разбира се, господарю, не, не го познавам, господарю.
Почти всички знаеха къде се крие Хирага, но си пазеха спокойствието. Мразеха наказателните отряди, но също така съзнаваха, че никакво възнаграждение не е достатъчно голямо, за да ги опази от мъстта на шиши и от отвращението на Свободния свят, ако извършеха предателство. В техния свят тайните придаваха пикантност на живота им и им носеха доходи.
Изглеждаше, сякаш патрулът се движеше без определена посока. Неочаквано сержантът свърна към сокака на Трите шарана и заудря с юмрук по вратата на стобора.
Хирага се бе озовал в капан. Щом някой патрул се появеше наблизо, наблюдателите му даваха сигнал своевременно да избяга в тунела. Там той вече разполагаше с грубо легло, свещи, кибрит, храна. Бе пренесъл мечовете и пистолета си и експлозивите на Кацумата. Но днес, щом чу сигнала за тревога, Хирага забеляза самураи да претърсват градината, така че бе невъзможно да се добере до кладенеца.
Стреснат, се бе втурнал към кухнята. Едва му остана време да се предреши в дрехите, които Кацумата му беше дал. В този момент сержантът, скрит зад един плет, профуча край кланящия се вратар, изу сандалите си и стъпи на верандата на главната къща.
Без да знае, че Хирага се е качил горе и е толкова наблизо, Райко излезе да поздрави сержанта, коленичи и се поклони. Докато лицето й излъчваше обаяние, сърцето й биеше лудо, тъй като претърсванията продължаваха вече трети ден.
— Добър ден, господарю, толкова съжалявам, но дамите си почиват и не са подготвени да приемат клиенти.