Тържествено разтвори ръка и се загледа в дланта си. После се изкиска злобно. „Боже, ама че глупости! Но как само си блъскаха главите момчетата, за да осъзнаят значението на думите ми, при положение че в тях не се криеше никакъв смисъл. Особено Ори и Хирага — най-добрите ми ученици, бъдещите водачи, както се надявах тогава. Но Ори загина, а Хирага вече е покварен и вероломен.“
Променливото „кап-кап“ му действаше успокояващо. Цялото му същество бе изпълнено с жизненост, с планове, с намерения, бъдещето отново му се стори целебно, тази вечер не чувстваше никаква умора, Мейкин имаше достатъчно време да изпрати…
Сред храсталака се раздвижи някаква сянка, после още една. Долови тих шум зад гърба си. Скочи на крака с меча в ръката си и се втурна към потайната портичка, притулена в шубраците, но от сянката изскочиха трима души, облечени като нинджи и му препречиха пътя с вдигнати мечове. Кацумата тутакси се изви и се хвърли в друга посока, но там също го очакваха нинджи. Цялата градина гъмжеше от тях. Някои се движеха към него, други стояха като заковани и го изчакваха да се нахвърли върху им. Кацумата незабавно предприе отчаяно нападение срещу най-близкия. Четиримата го притиснаха наляво, той уби единия, а останалите се изпариха точно толкова бързо, както се бяха появили. Сенсей усети неочаквана заслепяваща болка в очите. Бяха хвърлили в лицето му някакъв киселинен прах. Тон изрева от гняв и слепешком се нахвърли върху врага. Яростта, че са му устроили засада и са го изиграли, придаде безумна сила на ръцете му и окрили нозете му.
Мечът му се заби в жива плът, нападателят изкрещя обезоръжен. Кацумата се изви и отново нападна слепешком, хвърли се наляво, после надясно и отново надясно, за да ги подлъже, докато се опитваше да си изтрие очите. Въртеше се, ръгаше с меча си, втурваше се насам-натам, изпаднал в паника, и дереше очите си.
Изведнъж му просветна. Съзря открита пътека към стобора пред себе си. Обезумял, скочи напред, но неистов удар откъм гърба го повали на земята. Кацумата отчаяно извъртя меча си, та дано се наниже на него. Но нов удар изби оръжието от ръката му и тя се строши. Той изпищя. Изпадна в несвяст.
Потъна във водовъртежа на една черна преизподня от безкрайни мъчения. Някъде в мозъка му лумваха червени и зелени светкавици. Не виждаше нищо, не чуваше нищо, освен някакво оглушително туптене. Гръдният му кош пламтеше, сърцето му биеше лудо. Заляха го с ледена вода и той изохка. Върху лицето му се изсипа нов порой и пак, и пак. С кашляне и повръщане дойде на себе си. Счупената ръка му причиняваше огромна болка, костта бе станала на парчета и стърчеше. Отвори очи, видя се проснат на земята, безпомощен, четирима нинджи стояха върху китките и глезените му. Всъщност не бяха истински нинджи. Бяха свалили маските си. Кацумата разпозна Абе, който се бе надвесил над главата му. После забеляза наблизо Йоши, облечен в черно, но не като бойците си. Заобикаляха ги още двайсет-трийсет войници, безмълвни като нощта и като цялата околност.
— И тъй, Кацумата! Кацумата Гарвана, Кацумата шиши и водач на шиши, покровител на жените — рече Йоши с много любезен глас. — Какъв срам за теб, че се даде да те заловим жив. Кажи ми истината за Койко! Тя участваше ли в заговора ти, а?
Кацумата се опитваше трескаво да си събере мислите. Не отговори незабавно и самураят, стъпил върху счупената му ръка, злобно изви щръкналата кост. Пленникът изпищя. Винаги бе смятал, че притежава желязна воля, но я бе изгубил заедно със свободата си.
— Моля, о, моля…
— Участваше ли Койко в твоя заговор?
— Заговорът не беше мой, господарю, а неин и на мама-сан. Неин — бръщолевеше омаломощеният Кацумата. Главата му пламтеше като строшената му ръка. Болката бе непоносима. — Не… беше тя… тя и нейната мама-сан, а не аз, господарю. Нямам нищо общо с това… направиха го тя и Мейкин, а не аз, те бяха, а не аз…
— Со ка? Ами Сумомо, шиши, която избяга заедно с теб през тунела в Киото, нея помниш ли я? Помниш ли Сумомо? Ти си изнудил Койко и без нейно знание тайно си наредил на Сумомо да ме убие, нали?
— Сум… — момо ли, господарю? Не я познавам, тя… няма нищо общо с мен, нищ… — Думите му потънаха в нов писък, тъй като войникът, застанал върху счупената му ръка, промени позата си.
Йоши въздъхна. Лицето му приличаше на маска. Той манна на Мейкин, която стоеше извън полезрението на Кацумата. Инеджин стоеше до нея.
— Чу ли своя обвинител, Мейкин?
— Да, господарю. — Тя се приближи с подгъващи се колене, гласът и звучеше слабо и треперливо: — Толкова съжалявам, той е лъжец. Никога не сме участвали в заговор срещу теб, никога — той е лъжец. Ние сме невинни. — Мейкин с ненавист сведе очи към Кацумата, доволна, че го е предала и че му е отмъстила. Малодушието му и това, че се бе оставил да го заловят жив, надминаваше всичките й надежди.
— Лъжец! — изсъска Мейкин и отстъпи, тъй като Кацумата взе да бълнува несвързано, безсилно се опита да я достигне, но един от войниците го прасна така, че той изгуби съзнание и се отпусна, стенейки на пресекулки. Никой от околните не изпитваше състрадание към него.
Главата й се пръскаше от нечовешка болка. Горчеше и в устата.
— Но, господарю, толкова съжалявам, вярно е, че го познавах, както и моето съкровище, но единствено като стар клиент, и нищо повече. Той ми бе стар клиент и тогава не знаех кой е и какво… — Мейкин се подвоуми коя е подходящата дума, за да изрази омразата си — какво е сторил тоя тук.
— Вярвам ти, Мейкин. Добре, най-сетне научих истината. Добре. И тъй като е лъжец, давам ти го, както се разбрахме.
— Благодаря ти, господарю.
— Подчинявай й се — обърна се Йоши към Абе, — а после я доведи навън.
Йоши си тръгна. Всички бойци поеха с него, обградиха го като щит, с изключение на Абе и войниците, които удържаха проснатия пленник, който отново бълнуваше в несвяст. Мейкин изчака, предвкусвайки насладата заради себе си, заради Койко и целия Свободен свят. Толкова рядко успяваха да си отмъстят, почти никога.
— Моля, съблечете го гол — рече тя напълно спокойно. Те й се подчиниха. Жената коленичи и показа ножа на Кацумата. Беше малък, но подходящ за целта й. — Изменнико, няма да правиш любов в ада, ако адът съществува.
След като най-сетне писъците му утихнаха и той изпадна в безсъзнание, тя го закла, както би заклала прасе.
— Каквото всъщност бе — прошепна Мейкин, избърса ножа и го пъхна в пояса си. По ръцете и ръкавите й имаше кръв.
— Дай ми го, ако обичаш — рече Абе, комуто едва не бе призляло от нейното отмъщение.
Мейкин мълчаливо се подчини и го последва във вътрешния двор, заобиколена от войниците. Йоши я чакаше. Тя коленичи в калта.
— Благодаря ти, господарю. Надявам се, че преди да си отиде, дълбоко се е разкаял, задето те предаде, задето предаде нас. Благодаря ти.
— А ти, Мейкин?
— Никога не съм те предавала. Казах ти истината. Разказах ти всичко, което знам, и тази нощ ти разкрих изменника.
— И така?
Мейкин смело го погледна в очите. Не бе виждала друг такъв неумолим поглед като неговия. Пропъди тази мисъл, защото предпочиташе да си го представя като мъж, като един от хилядите клиенти и чиновници, с които се бе сблъсквала през дългия си живот заради пари или услуги, заради себе си или заради Къщата си.
— Време ми е да се отправя на оня свят, господарю. — Извади от ръкава си малка стъкленица. — Мога да го сторя и тук, ако желаеш — предсмъртното ми стихотворение е написано, Гиокояма притежава къщата на Глицинията. Но аз принадлежа на Свободния свят — гордо заяви Мейкин. — Непристойно е да си отида оттук, осквернена от нечестивата кръв по дрехите и по ръцете ми. Искам да се отправя на онзи свят чиста. Искам да се върна в моята къща. Едно предсмъртно желание, господарю: баня и чисти дрехи.