56.
Йокохама
Вторник, 15 януари
Анжелик бе сред ездачите, които разхождаха конете си рано сутринта на хиподрума. Галопираше леко, без да забелязва околните. Коридорите бяха претъпкани и всички я наблюдаваха. Тази сутрин заедно с нея яздеха купища пари. Бе й закъсняло. Най-малко с един ден.
— Едуард, да или не? — запита Палидар, докато яздеше успоредно с Горнт от отсрещната страна. — Хм… закъснява ли й?
— Да, сър, според датите така излиза. — Горнт отправи поглед към нея и се замисли какво да предприеме. Анжелик яздеше черния кон, подарък от Малкълм.
Бе облечена в черен прилепнал костюм за езда, носеше черни ботуши и шапка с къса воалетка. — Шивачът й си го бива. Досега не бях я виждал в тези дрехи.
— Да, а пък за стойката да не говорим — рече Палидар сухо.
Двамата се засмяха на двусмислицата.
— Все пак истината е, че язди великолепно. Хубава е като красавиците в Южните щати.
— Не, сериозно — какво мислиш? Искам да кажа — за всевъзможните слухове относно датите. Ние малко знаем… имам предвид, че малцина от нас са наясно с месечните… с неразположенията и така нататък. Ти залагал ли си?
„Толкова много, че дори не можеш да си представиш“ — помисли си Горнт.
— Вчера запитах Хоуг право, куме, та в очи.
— Боже мой, ей така направо? На мен не ми стиска, приятелче. — Палидар се приведе към Горнт: — И какво ти каза?
— Отвърна ми, че не знае повече от нас. Нали го знаеш какво е дрънкало, така че му вярвам. — Горнт сдържаше нетърпението си, присъствието на Анжелик му липсваше. Продължаваха да спазват уговорката си, че уж се избягват един друг, докато тя не установи със сигурност в какво положение е. — Очакваше се на единайсети или дванайсети, но Хоуг разправя, че можело и да закъснее… е, не кой знае колко. Ако не й дойде, значи е бременна.
— Исусе! Което ме кара да си мисля какво? Въпреки че, ако е така, горкото момиче, трудно ще й бъде, още повече като се сетя за Хонконг, за Тес и неприятностите. Но ако пък не е, още по-лошо — човек просто не знае кое е най-доброто. — Откъм носа над хиподрума се дочу тръбене — там се намираше палатковият лагер с около хиляда войници в него. — Да му се не види — изропта Палидар.
— Какво?
— Свирят „сбор“. Генералът навярно е махмурлия и се чуди с кого да се заяде.
— Ще заминеш ли утре със Сър Уилям?
— Канагава ли? Навярно. Нали, общо взето, съм му момче за всичко. Ами тогава аз да вървя. Да вечеряме ли в офицерския стол?
— Благодаря, с удоволствие. — Горнт наблюдаваше как Палидар безукорно извъртя коня си, препусна в галоп и се смеси с останалите армейски офицери, поели към лагера. Забеляза, че доктор Хоуг се задава на кон откъм Колонията. Лекарят яздеше добре за такъв едър човек. Реши да го пресрещне и сръга коня си — кафяв жребец, най-добрия в конюшните на Брокови; препусна в лек галоп, но после се отказа. Стигаше му толкова езда за днес. И така, и така скоро щяха да научат. Хоуг не бе в състояние да пази тайна за подобна новина.
Преди да си тръгне, махна на Анжелик и се провикна:
— Добро утро, госпожо, истинско удоволствие е да ви срещне човек в такъв мразовит ден.
Французойката вдигна очи, изтръгната от съкровените си мисли.
— О! Благодаря, господин Горнт.
Едуард забеляза, че е тъжна, но въпреки това му се усмихна. Успокоен, той препусна в тръс — нямаше защо да й оказва натиск. Първо да изясни как стоят нещата с нея. „За мен е прекрасно и в двата случая.“
Анжелик се зарадва, като го видя. Откритото му възхищение й доставяше удоволствие, наслаждаваше се на изискаността и мъжествеността му. Напрежението от очакването, самотата, спазването на траура, тайните започваха да й се отразяват — ранната сутрешна езда, редките и разходки, непрекъснатото четене на книги, разговорите с Варгас за коприната и копринените буби, старанието да изглежда ентусиазирана бяха единствените удоволствия, които си позволяваше. Точно тогава видя Хоуг.
„Хоуг!“ Ако продължеше в лек галоп, щеше да се изравни с него. С тръс би могла да го избегне. А най-лесно й бе да обърне и да си иде вкъщи.
— Добро утро, monsieur le docteur, как си?
— О, здравей. Добре изглеждаш.
— Но не съм. Нещо съм нервна. Но все пак ти благодаря. — Тя се подвоуми, а после небрежно добави: — Жените не се чувстват добре в определени дни от месеца.
Хоуг стреснато дръпна поводите и кобилата му навири глава, изцвили, потръпна и подплаши коня на Анжелик. Само за секунда и двете животни бяха укротени.
— Извинявай — изхриптя Хоуг. — Очаквах… очаквах обратното. — Изненадата и нейното равнодушие го обезпокоиха до такава степен, че той едва не я попита: „Сигурна ли си?“ „Навярно остарявам“ — помисли си лекарят, ядосан, че не е забелязал очевидното. Личеше си едва ли не от разстояние. — Е, сега поне вече знаеш.
— Много съм разочарована заради Малкълм, но като че ли някак си не го приемам толкова болезнено. Разбира се, изплаках си очите, но сега… — Беше толкова откровена, че му се прищя да се пресегне и да я погали.
— След всичко, което се случи, е напълно разбираемо, Анжелик. Така е по-добре. И преди ти казах, започнеш ли да плачеш, ще се спасиш. Би ли ми казала кога започна?
Откъм носа отново засвири тръба.
— Какво става? Видях Сетри и останалите офицери да бързат нататък.
— Просто свирят „сбор“, нещо обикновено — не бой се. — Хоуг се озърна, за да се увери, че наблизо няма никого. — Благодаря ти, задето ми каза — засмя се лекарят неспокойно, — макар и малко неочаквано. Искаш ли да поговорим, докато яздим?
— Естествено — отвърна Анжелик, като много добре съзнаваше защо му съобщи. Направи го, защото бе срещнала Горнт, а и Хоуг й се оказа подръка. И защото вече искаше сражението да започне. — Дойде ми в неделя.
— Дори не зная какво да ти кажа — дали имаш късмет или не.
— Нито едното, нито другото — отговори французойката. — Такава бе волята Божия и аз се смирих. Мъчно ми е за Малкълм, а не за мен. Какво ще направиш сега: ще й съобщиш ли?
— Да, но първо съм длъжен да ти предам едно писмо.
Анжелик се сепна на свой ред.
— И през цялото това време си го държал при себе си и не си ми го дал?
— Тес ме помоли да ти го връча, ако не носиш дете от Малкълм.
— О. — Анжелик се замисли, призля й. — Ами ако чаках дете, тогава?
— Този въпрос вече е безсмислен, нали? — мило запита Хоуг.
Анжелик пребледня внезапно и това го разтревожи. „Момичето още не е вън от опасност, това е несъмнено.“
— Държа да знам.
— Помолиха ме да ти предам писмото, ако месечните започнат, Анжелик. Искаш ли вече да се прибираме? Ще ти го донеса у вас.
— Благодаря, но… ще те почакам да го вземеш… ще те почакам пред Струанови. — Французойката пришпори коня си напред, стигна до края на коридора, забравила за всички останали, но те я наблюдаваха. Внезапно й хрумна да направи още една обиколка в галоп, за да се отърси от уплахата. Пришпори, сръга го с колене и ръце и кончето пое направо навън от хиподрума.
Пред тях изскочиха двете островърхи църкви, оградата, Йошивара, сгушена зад нея, мостът и караулното. За момент спомените я върнаха към времето, когато бе препускала към тях, обхваната от паника след кървавото нападение на Токайдо, шапката й се бе загубила, дрехите й бяха разпокъсани, а тя самата — изплашена до смърт. Видението изчезна, щом задържа поводите. Сякаш всичко това се бе случило много, много отдавна. А сега се боеше от съвсем други неща. Жребият бе хвърлен.
Писмото на Тес гласеше:
„Сигурна съм, ще се съгласите, че любезностите помежду ни са напълно безсмислени.
Радвам се, че не чакате дете от сина ми. Това опростява нещата. Съвсем не приемам, нито признавам «брака», нито пък някакви законни претенции от ваша страна към моя син. Когато получите това писмо, в живота на Търговската къща ще е настъпила нова ера или пък тя ще бъде на ръба на фалита. Ако стане първото, то ще се дължи частично на това, че изпратихте при мен онзи човек.