— Няма да стане в близко бъдеще, не и при дълги курсове, блокади или военноморски битки — адмиралът почти изплю думите. — По никакъв начин няма да успеем да си носим всичките въглища, от които се нуждаем, от едно до друго пристанище. Трябва да плаваме и с вятъра, за да икономисаме горивото. Цивилните малко разбират от въпросите на флотата… — Разговорът му напомни за атаката на сегашното либерално правителство спрямо състоянието на военноморските сили и кръвното му се качи. — Междувременно, за да осигурят морски пътища и да запазят Империята от нападение, което е крайъгълният камък на правителствената политика, Кралските военноморски сили трябва да поддържат също два пъти повече кораби — дървени или железни, задвижвани с пара или с платна, — нещо, което другите флоти комбинират с най-големите и най-силните мотори, както и най-модерни оръдия.
— Чудесна идея, но не стои на дневен ред, а и не е практична, боя се, че е твърде скъпа, за да я разгледат министърът на финансите и правителството.
— По-добре да не е твърде скъпа, за Бога. — Кожното образование на врата на адмирала порозовя. — Стиснатият г-н Гладстон трябва да научи докъде и в какво може да се меси. Казвал съм го и преди: колкото по-скоро си идат либералите и се върнат на власт торите, толкова по-добре! Не заради тяхната политика, слава Богу, Кралските военноморски сили все още имат достатъчно кораби и огнестрелно оръжие, за да потопят, ако се наложи, всеки френски, руски или американски кораб в свои води. Но се говори, че трите държави се съюзяват срещу нас, вярно ли е? — Раздразнен, адмиралът се обърна и се наведе, макар Марлоу да беше до него. — Г-н Марлоу! Сигнализирайте на „Пърл“. Не е на мястото си, за Бога!
— Слушам, сър! — Марлоу тръгна веднага да изпълни заповедта.
Сър Уилям погледна към кърмата, не видя да липсва нещо в следващите ги кораби, после отново се обърна към адмирала:
— Външният секретар Ръсел е твърде умен, за да се занимава с това. Прусия ще воюва с Франция, Русия ще стои настрана, американците са съвсем объркани с тяхната гражданска война, Испанска Куба и Филипините и да душат около Хавайските острови. Между впрочем аз предложих да завземем един или два от тия острови, преди американците да го направят. Те ще бъдат отлични спирки за презареждане с въглища.
Марлоу кисело се насочи към сигналиста. Погледът му бе впит в „Пърл“, кораб на Нейно кралско величество, неговият кораб. Тримачтова, витлова фрегата, с един комин, с 21 оръдия, с 2100 тона товаровместимост, временно под командването на най-добрия му лейтенант Лойд. Искаше му се да е на борда, а не да лакейства на адмирала. Предаде на сигналиста съобщението, проследи го как използва знамената и прочете отговора, преди младият мъж да докладва.
— Той казва, че съжалява, господине.
— Откога си сигналист?
— От три месеца, господине.
— Трябва по-добре да научиш кодовете, точното съобщение гласи: „Капитан Лойд от кораба на Нейно кралско величество «Пърл» се извинява.“ Ако направиш друга грешка, ще изхвръкнеш.
— Слушам, господине, съжалявам, господине — отвърна унило младежът.
Марлоу се върна при адмирала. За негово облекчение потенциалната пропаст между двамата мъже, изглежда, се бе постеснила и сега те обсъждаха алтернативни планове за действие в Йедо, както и дългосрочни планове за отмъщение след случилото се на Токайдо. Докато изчакваше пауза в разговора им, Марлоу предпазливо поглеждаше Тайърър, който се усмихваше отзад. Искаше му се да се оттегли, така че да може да го поразпита за Канагава и за Анжелик. Трябваше да си тръгне същия ден, в който пристигна Сър Уилям, и нямаше информация от първа ръка какво се е случило оттогава.
— Е, г-н Марлоу? — Адмиралът изслуша съобщението и веднага рече сурово: — Изпратете друг сигнал: докладвайте на борда на моя флагман при залез-слънце. — Той видя, че Марлоу трепна. — И вие също, г-н Марлоу. Това извинение е незадоволително за проява на нехайство в моята флота. Така ли е?
— Тъй вярно, сър.
— Ще помислим кой да поеме вашия кораб вместо него — адмирал Кетърър се обърна към Сър Уилям. — Какво говорихте? Не мисли…
От порив на вятъра такелажът изпращя. И двамата офицери погледнаха нагоре към мачтата, после към небето и наоколо. Никакъв знак за опасност все още, макар да знаеха, че времето е непредсказуемо този месец. В местните води бурите идваха внезапно.
— Какво говорихте? Не мислите, надявам се, че властите, тези Бакуфу, ще направят това, което искаме?
— Не, не, освен ако не ги принудим. В полунощ получих друго извинение от тях и молба за едномесечно отлагане, за да можели „да се консултират с по-висшите“, и още ред подобни глупости. Боже мой, как само го извъртат, върнах тъпия вестоносец с доста грубо и кратко съобщение, да ни удовлетворят, иначе…
— Съвсем правилно.
— Когато спуснем котва в Йедо, можем да изстреляме толкова салюти, колкото е възможно, за да оповестят влизането ни.
— Ще дадем кралския салют с всичките 21-о оръдия. Предполагам, че тази мисия може да се нарече официална визита на тяхното кралство. — После, без да се обръща, адмиралът сурово отсече: — Г-н Марлоу, предайте на цялата флота нашия план за действие и попитайте френския адмирал дали ще иска да направи същото.
— Тъй вярно, сър. — Марлоу отново отдаде чест и забърза.
— Планът за Йедо е все още същият, както се уговорихме, нали?
Сър Уилям кимна:
— Да. Аз и моята група ще слезем на брега и ще идем в Легацията — двеста войници като почетна охрана ще стигнат, от шотландските войски. Техните униформи и гайди са най-впечатляващите. Останалото си остава според уговорката.
— Добре. — Адмиралът разтревожено се вгледа напред. — Ще видим Йедо, щом заобиколим носа. — Лицето му се вкамени. — Едно е да дрънкаш оръжие и да стреляш във въздуха, но не съм съгласен да обстрелвам и подпалвам града, без да е обявена война.
Сър Уилям внимателно каза:
— Нека се надяваме, че няма да се наложи да моля лорд Палмърстон да обяви война или да ме упълномощи аз да го направя. Подробен доклад е на път към него. Междувременно отговорът му ще дойде след четири месеца, така че трябва да направим най-доброто, на което сме способни. Тези убийства трябва да спрат, Бакуфу трябва да бъдат хванати натясно по някакъв начин.
— Инструкциите на Адмиралтейството са да бъдем предпазливи.
— Със същата поща изпратих спешно съобщение до управителя на Хонконг, като го уведомявам какво съм планирал да сторя и го моля в случай на нужда за подкрепа с кораби и хора, както и за състоянието на г-н Струан.
— О, кога го направихте, Сър Уилям?
— Вчера. Компания Струан има клипер и г-н Макфей се съгласи, че въпросът изисква най-бързо разглеждане.
Кетърър язвително отбеляза:
— Целият този инцидент, изглежда, е направил Струан celebre, човекът, който бе убит, едва се споменава, изтъква се само — Струан, Струан, Струан.
— Управителят е личен приятел на семейството, а семейството е много добре свързано и е важно за търговските интереси на Нейно величество в Азия и Китай. Ама много.
— Винаги са ми звучали като сбирщина от пирати, цялата тая продажба на оръжие, опиум, всичко е заради едната печалба.
— И двете са законни, скъпи ми адмирале. Компания Струан е високоуважавана, с твърде важни връзки в Парламента.
Адмиралът не изглеждаше впечатлен.
— Много от лентяите са също там, за Бога, ако не възразявате на моите дрънканици. Проклетите идиоти се опитват през повечето от времето си да орежат фондовете на военноморските сили и на нашата флота — това е глупаво, след като Англия зависи от морските сили.
— Съгласен съм, че се нуждаем от най-добрите военноморски сили, с най-компетентните офицери, които да провеждат политиката на Империята — заяви сър Уилям.
— Политиката на Империята ли? Според мен — адмиралът отново се наостри, — военноморските сили прекарват повече от времето си, за да вадят пръстите на цивилните и на търговците от миришещите им задници, когато тяхната лакомия или двойни сделки забъркат някаква каша, от която няма измъкване. Както онези негодници там — късият му пръст посочи Йокохама от страната на пристанището. — Те са най-лошата сбирщина от отрепки, която някога съм виждал.