— Недей — спря го Тайърър със задавен от вълнение глас, — не съм… не съм въоръжен.
Той вдигна ръце, като че се предава, и застина на мястото си. Проклинаше се за собствената си глупост и примря, когато Хирага отново тикна меча в ножницата.
— Тайра-сама, няма раня теб. Аз мисли враг. Ти си приятел. — Хирага се усмихна и му протегна ръка.
Объркан, Тайърър се ръкува с него и чак тогава избухна:
— Какви ги вършиш? Мислехме, че си избягал в Йедо. Какви са тези приказки, че си бил ронин? Налага ни се да те предадем на Йоши. Знаеш ли, че той те дебне — господарят Йоши?
— Не тук! — предупреди го Хирага и го хвана под ръка. Тайърър усети желязната му хватка. — Ела с мен.
Направи му знак да мълчи и го поведе из цял лабиринт от пътеки, до такава степен преградени една от друга с жив плет, че Тайърър напълно загуби представа къде се намира. Най-сетне се озоваха пред малка къща. Вятърът злобно ръфаше тръстиковия покрив и виеше в гредите.
Хирага му даде знак да се качи на верандата, изу си обувките, изчака, докато Тайърър стори същото, и го набута вътре.
— Влиза, моля.
Плувнал в пот и безропотен, Тайърър се подчини. Нямаше как да избяга. Забеляза, че Хирага предпазливо се озърна да види дали не са ги проследили. Шоджи се затвори зад тях. Една притулена свещ мъждиво осветяваше вътрешността на най-обикновена едностайна къща с мъничка баня. Свещта закана и едва не угасна от течението.
— Седни! Моля. Сега кажи отново, но не бързо, с глас тих. — Хирага заплашително измъкна късия меч от пояса си и го сложи на татамите до себе си. — Така?
Тайърър се опита да прикрие уплахата си и въпреки умората му разказа за Йоши и Абе, за убийството на Утани и как те всички смятали, че Хирага отдавна е избягал някъде другаде.
— Длъжни сме да те предадем на Йоши, на стражите при портата. Капитан Абе се върна в Йедо, и… как да те наричам — Накама или Хирага?
— Както иска, Тайра-сама.
— Значи Хирага тогава, нали това е истинското ти име?
— Така ми викат. Но японците имат много имена — едно при раждане, друго на седем, трето като възмъжеем и си вземаме още някое, ако искаме. Аз съм Накама или Хирага, твой приятел.
— Приятел ли? — горчиво рече Тайърър, забравил за страха си. — Тогава защо не си ми казал, че си убиец. Ти си убил Утани, убил си го, нали?
— Да, той мишена, много лош човек. Йоши друг. Тук не Англия, Тайра-сама, не Англия. Тези лоши хора Бакуфу крадат власт от Император, те потисници.
Хирага сериозно се зае да обясни, доколкото може, за шиши и тяхната борба да премахнат тираничните управници. Искреността му бе очевидна.
— Ние иска дадем Нипон пак на Император, направи управление справедлив за цял народ.
Под „цял народ“ Хирага имаше предвид самураите, но Тайърър реши, че става дума за цяла Япония. И докато го разпитваше, запленен от уникалната възможност да надникне в потайните дела на Нипон и на японската душевност, все повече се убеждаваше, че доводите на Хирага имат основание. Трябваше просто само да си припомни английската история и народната борба за отхвърляне на „свещеното право“ на кралете, както и управлението на деспотите, за да изпита все по-силно и по-силно съчувствие. Без труд си припомни с цената на колко човешки живота бе създаден парламентът и управлението на народа за народа: една кралска глава, убийства, революции, метежи, смърт, преди да разцъфтят Британското кралство и британският мир.
Филип си спомни и какъв дълг има към този човек и унило рече:
— Въпреки това не виждам какви са изгледите ти за спасение. И моите, и твоите хора ще те заловят веднага, щом те видят. С нищо не мога да го предотвратя.
— Едно нещо, да, можеш направи, помогнеш мен. Помогни на кораб, на кораб за Англия.
Филип го зяпна с отворена уста:
— А? Ти си се побъркал!
— Моля, пази тихо, много врагове тук — предупреди го Хирага, възбуден от потресаващата неочаквана мисъл, която го бе връхлетяла, сякаш спусната направо от самата Богиня на слънцето. — Моля, слушаш. Много пъти казал, аз науча за гай-джин, за твоя страна най-добре, нали? Иде там с мой братовчед. Йоши прав за флот и армия. Но аз мисля, много най-добре, науча банки и търговия. Трябва знаем най-добър начин, нали? Ваш начин, английски начин, нали?
Хирага сладкодумно продължи да плете паяжината си, а напрежението го правеше още по-красноречив. Това бе окончателният му план, единствената му възможност да избегне клопката на Йоши. Бе уверен, че ако прекара година-две при гай-джин и се запознае с когото трябва, ще допринесе изключително много за соно-джой.
„Само така ще се спася от сигурна смърт — възбудено си бе рекъл той. — След година-две ще се завърнем, ще владеем съвършено английски, претъпкани с техните тайни за продукции и стоки борс, пушки, оръдия, тактика и стратегия, как завладяват света и дори унижиха Китай!
Тук е Земята на боговете! Китай трябва да стане наш, а не на гай-джин. Преди да заминем, ще разкрия плана си на нашите шиши водачи от Чошу и все някак ще поддържам връзка с тях чрез писма.“
— Много прост, Тайра-сама. Ти говориш с капитан, ние промъкваме на кораб, никакъв проблем. Няма защо някой знае.
— Сър Уилям никога няма да се съгласи.
— Навярно няма защо казва него. — Хирага се приведе към Филип и без да е уверен в себе си, му предложи възможния изход: — Или ако говори, аз говоря също, мисля той съгласи? Много важно за англичани имат японски приятели. Аз добър приятел. Джами-сама също помогне, ако помоли.
— Кой?
— Джами — голяма брада мъж, по-голям от тебе. Джами.
— Джейми? Джейми Макфей ли?
— Да, Джами Мъкфей.
Идеята се бе просмукала в съзнанието на Тайърър и мисълта му най-сетне започна да работи по-бързо. Предложението на Хирага криеше огромни перспективни възможности. Британия винаги бе обучавала или дообучавала добре подбрани чуждестранни студенти — по-знатни или много надарени. Мнозина от тях бяха радикално настроени или революционери в собствените си страни, особено индийците. Хирага бе изключително интелигентен и въпреки че бе враг на Йоши, бе от голямо значение. „Съди за човека по враговете му“ — бе казал веднъж баща му.
И докато премисляше предложението на Хирага, се питаше как ли са майка му, баща му и приятелите му.
Тъгуваше, че не може да се види с тях и че скоро няма да посети Лондон — домашен отпуск му се полагаше чак след две години. В същото време се гордееше, че работи за дипломатическите служби и че е някаква опора, макар и съвсем незначителна, за Британската империя.
Хрумването на Хирага бе чудесно. От него щеше да излезе нещо. Но как да го изведе оттук и как да накара Сър Уилям да му помогне? Уили бе ключът към разрешаването на загадката.
Колкото повече разсъждаваше за това, толкова повече угасваха надеждите му. Беше глупаво дори да си помисли за такова нещо — нямаше съмнение, че Сър Уилям ще откаже подкрепата си за подобна измама. Този човек бе признат убиец и само пионка в далеч по-голяма борба на Йоши. За Сър Уилям Хирага не беше quid pro quo — не беше компенсация, нито причина да си навлече враждебността на Йоши — този бъдещ властелин, каквото и да утвърждаваше Хирага.
— Ще се опитам. — Филип се преструваше на уверен, тъй като не бе забравил, че все още е пленник на Хирага, а мечът на самурая му е подръка. — Не ти обещавам нищо, но ще опитам.
Хирага също остана доволен. Бе поел огромен риск, но си бе оставил възможност за хитри ходове.
— Пазиш тайна?
— Естествено.
— Прати вест Райко. Мога срещна в село или тук. Ти кажеш къде, Тайра-сама. Мисля, по-бързо, по-добре. За кораб — нали?
— Да. Ще ти изпратя съобщение утре или ще дойда самият аз. — Тайърър предпазливо понечи да се изправи.
Лицето на Хирага грейна в усмивка.
— Отиваш при Фуджико?
Меланхолията незабавно заля Тайърър.
— Фуджико вече я няма.
— Какво? Какво казваш, моля?
Филип му обясни и лицето на Хирага пламна.
— Но ти имаш обещание, Тайра-сама. Мен… аз говоря… уредил с Райко, нали?