От ледената вода му секна дъхът. Достигна най-тясната част, където сводът се снижаваше почти до водата. Едва задържаше главата си над нея. С усилие успя да вдигне лампата и раницата над повърхността. На отвъдната страна бързо се облече, разтреперан и проклинащ, защото го очакваше още много работа. Както и да е, вече бе започнал. Скоро щеше да умре и за него щяха да се разказват легенди. Тази разпаленост го сгря и прогони студа. На другия край, при железните пречки, които водеха нагоре, Такеда спря, за да си поеме въздух. А сега нагоре. Веднъж се подхлъзна и едва не падна, но се вкопчи здраво и изчака, докато сърцето му се успокои. Отново пое нагоре. С огромна предпазливост отмести счупения капак и надзърна навън. В Ничията земя нямаше жива душа. Пияният град беше претъпкан, оттам долитаха викове и пиянски песни, неколцина мъже се клатушкаха и залитаха недалеч по уличките, сподиряни от лай на кучета.
Пияният град се намираше на юг от селото и от Колонията, а Йошивара бе разположена изцяло на юг от Пияния град. Пръв Ори, а след него Кацумата и Хирага бяха определили къде да натикат взривните устройства така, че вятърът от юг да ги раздуха пред себе си и те да погълнат всичко по пътя си.
Такеда зарови раницата в бурените и скри една от бомбите с къс фитил до разнебитен склад, а втората — зад някаква колиба. Нахвърля боклук върху димящите фитили. Както се бе затирил за последните бомби, му се наложи да се скрие край купчина смет. Откъм селото се задаваше войнишки патрул, който правеше нощната си обиколка. Пътят му започваше от Британската легация, минаваше по Хай стрийт през селото, през Ничията земя, прекосяваше Пияния град и отново завиваше по главната улица. Това ставаше два пъти на нощ. Доближиха се на трийсетина ярда от него и спряха на завет до склада да изпушат по цигара и да се облекчат.
Такеда изруга, прилепен към земята. Откак бе запалил първия фитил, бе минало повече време, отколкото бе необходимо, за да изгори три четвърти от една свещ.
— Добър вечер, Хиноде. Извини ме, че закъснях.
— Добър вечер, Фурансу-сан, ти никога не закъсняваш. Никога не грешиш. — Тя му се усмихна: — Ще пиеш ли саке?
— Ако обичаш.
Андре се настани срещу нея и я загледа как му налива. Бе пъхнал крака под масата, където малък мангал затопляше въздуха. Един пухен юрган, подпъхнат зад тях, задържаше топлината. Изглеждаше по-изящна от всякога, косата й, лъскава като черен кехлибар, бе привдигната с декоративни игли, устните й бяха съвсем леко начервени и изискано бе отдръпнала ръкавите си от шишенцата.
Тази вечер Хиноде бе облякла кимоно, което Андре не бе виждал преди. Крайчето на тънкото долно кимоно се подаваше съблазнително. Хиноде с поклон му поднесе чашата, а след това за негова огромна изненада наля и на себе си от друго шише с топло саке. Неговото питие бе студено по вкуса му. Хиноде пиеше рядко.
Тя вдигна чашата си с особена усмивка.
— А ta sanie, cherie, je t’aime — Хиноде се опитваше да подражава на произношението му, както я бе учил той.
— А ta sante, cherie, je t’aime — отвърна Андре с болка в сърцето, защото не вярваше, че е така — пък и защо да го обича?
Те се чукнаха и тя пресуши своята чаша, леко се задави, но незабавно наля на него и на себе си. Отново със същата особена усмивка Хиноде вдигна чашата си, за да се чукнат. Пак ги пресушиха и тя наля още веднъж.
— Mon Dieu, Хиноде, внимавай! — засмя се Андре. — Не си свикнала със сакето. Внимавай да не се напиеш!
— Моля, Фурансу-сан, тази вечер е особена. Пий и се весели, моля те. — Този път тя отпи малка глътка и го погледна над ръба на чашата със светнали и бляскави в потрепващите пламъчета на свещите очи, чийто поглед за него винаги си оставаше неразгадаем и винаги го смущаваше — той бе част от нейното обаяние.
— Защо по-особена, Хиноде?
— Днес е Сей-джи-но-Хи — Ден на пълнолетието, празник за всички, които са навършили двайсет години. Ти навършил ли си двайсет години? — запита Хиноде щастливо, а после посочи голяма свещ на масата. — Заради теб посветих тази свещ на бога на моето село Уджигами. — После махна с ръка към вратата. Точно над нея бе прикрепен букет от борови клонки и бамбук.
— Това е Кадамацу и символизира постоянството. — Усмихна се свенливо, наля и отново си изпи чашата. — Надявам се, че нямаш нищо против.
— О, не, благодаря ти, Хиноде — отвърна Андре трогнат.
Преди няколко седмици бе открил, че тя има рожден ден, и й бе поднесъл ледено шампанско и златна гривна. Хиноде смръщи носле от мехурчетата и заяви, че е чудесно, но отпи чак когато той настоя. Андре довърши бутилката почти съвсем сам и през тази нощ я люби неистово.
Откак бяха заедно, той бе забелязал, че тя приема бурните му ласки и му отговаря със същото, така че в крайна сметка и тя като него се отпускаше като изцедена. Но доколко всъщност се наслаждава Хиноде на съвкупленията им, Андре не можеше да проумее. Нито пък можеше да се наслади сам и да се успокои, без да е сигурен дали тя просто не се преструва. За Андре Хиноде се бе превърнала в загадка. Бе убеден, че все някога ще я разгадае. Изискваше се само търпение, и толкова. Щом откриеше какво се таи зад фасадата на тази тайна, сношенията им и неистовата му неутолима страст щяха да се уталожат и той най-сетне щеше да се сдобие с покой.
За Андре Хиноде все още бе всичко на света. Нищо друго нямаше значение. Днес следобед той се бе унижил пред Анжелик, бе се подмилквал, умолявал и настоявал, бе я заплашвал, докато тя не му даде брошката вместо необходимите пари. Райко я бе приела.
„Анжелик е глупачка. Какво има да се колебае? Разбира се, че трябва да приеме предложението, с което Тес Струан се опитва да я купи, и то бързо — преди онази жена да го е оттеглила. Сумата е щедра, дори прекалено щедра, много по-голяма, отколкото бях очаквал, като се има предвид уязвимото й положение: нито завещание в нейна полза, нито състояние, за което да претендира! Петстотин гвинеи като предплата в разстояние на три седмици! Прекрасно — същински Божи дар! Нека си задържи четиристотин от тях, а аз ще уредя кредиторите да предплатят хиляда, две хиляди срещу попечителството й — точно от толкова се нуждая. Скай е голям глупак. Анжелик ще се съгласи, след като поговоря с нея, и с готовност ще ми отпуска аванс винаги, когато й поискам. Спасен съм!“
Загледан в Хиноде, Андре засия в щастлива усмивка.
— Какво? — Тя си вееше, сгрята от алкохола, а връхчето на езика й се движеше между зъбите й.
— Не ще и дума, че победих, любима, скоро ще платя за тебе и ти ще си моя завинаги — рече Андре на френски.
— Толкова съжалявам, не разбирам.
— Тази нощ съм щастлив и ти казвам, че си моя. Толкова си хубава и си моя — премина той на японски.
Хиноде се поклони в благодарност за похвалата.
— И ти си хубав и се радвам, че си щастлив с мен.
— Винаги.
Но това не беше вярно. Той често се разяряваше и изхвръкваше навън. Вечният проблем: някаква случайна забележка, която довеждаше до молби, до подигравки, до настоявания, до просия и накрая завършваше с крясъци: „Запали лампата, с теб сме любовници и няма защо да стоим на тъмно. Освен че сме любовници, сме и приятели. Обвързан съм с теб завинаги. Завинаги! Обичам те, дори не можеш да си представиш колко те обичам — откъде ли ще знаеш. И все те моля, моля и моля, а ти само си седиш там…“
В замяна чуваше търпеливия жалостив отговор. С глава, сведена до пода, и с тих глас, със или без сълзи в очите, Хиноде произнасяше категорично:
— Моля да ме извиниш, но ти прие, толкова съжалявам, но ти се съгласи.
Тя отново си изпи чашата, страните й поруменяха още по-силно, пак си сипа с несигурни пръсти. Разля една капка.
— Ох, толкова съжалявам. — Напълни неговата и своята чаша и ги гаврътнаха бързо. Бе пийнала и това я правеше още по-съблазнителна. — О, много е хубаво, много, много хубаво, нали, Фурансу-сан?
Дългите й пръсти със съвършени нокти разклатиха шишето и установиха, че е празно. Хиноде незабавно се изправи гъвкаво, а дългото й кимоно се влачеше по пода и тя сякаш се плъзна към мангала, където други шишета се топлеха в къкрещата вода. След това се пресегна към една поличка от външната страна на прозореца, където се намираше изстуденото за него саке. Отвън мигновено нахлу вятър и донесе някаква неочаквана миризма: мирис на барут, съвсем слаб, но до болка познат.