— Това пък какво е? — запита Андре на френски.
Хиноде се стресна.
Затвори прозореца и странният полъх изчезна.
— Нищо, стори ми се, че… — Тази вечер всичко в нея го възбуждаше. — Нищо, седни, моля те. Тук.
Хиноде покорно се настани до него, без да иска, го блъсна и се изкикоти. Отново наля с неуверена ръка. Развеселен, Андре пи с нея и сакето го сгря, но не така, както го сгряваше тя. Под юргана кракът й докосна неговия. Прегърна я и се целунаха. Устните й бяха нежни и влажни, а езикът — чувствен. Ръката му се плъзна нагоре, а тя със смях се изтръгна от прегръдката му.
— Почакай, почакай не тук, тази вечер…
Хиноде се отстрани от него като възбудена ученичка, стана и отиде в спалнята, където светеше една-единствена лампа. Там както обикновено щеше да я духне и когато се приготви в тъмното, щеше да го покани. Но тази вечер тя спря на прага, подпря се на касата и се извърна с блеснали очи:
— Фурансу-сан.
Докато го наблюдаваше, си тананикаше и сваляше дългите игли от косата си, която се разсипа до кръста й. После развърза пояса си и го остави да се свлече на пода, засмя се. Стори същото и с кимоното. На Андре му секна дъхът. Златистото й долно кимоно проблясваше на пламъчето на свещите. Прозрачната му коприна хем я разкриваше, хем я скриваше. Хиноде отново плъзна върха на езичето си по устните. Кокетно развърза долното кимоно и то леко се открехна. Под него бе гола. Дрехата едва-едва разбулваше тялото й от главата до мъничките крачета. През цялото време загадъчната усмивка не слизаше от лицето й, очите й го зовяха, насърчаваха го да чака, обещаваха, подлъгваха го. Вятърът удряше в шоджи, но нямаше кой да го чуе.
Сърцето на Андре биеше както никога преди. Насили се да остане на мястото си. Оттук виждаше как гърдите й се повдигат и се спускат, твърдите им връхчета боцкаха тънката коприна. Хиноде въздъхна. С гъвкаво движение бавно свлече робата и се изправи срещу му в целия си блясък. За Андре времето спря. Спотаил дъх, той ликуваше от този дар — толкова неочакван и непринуден. Не издържа дълго и стана. Тя се отпусна в ръцете му. Андре с лекота я повдигна, положи я на футоните в спалнята и нетърпеливо свали дрехите си. Коленичи до нея, вперил възхитен поглед в тялото й.
— Je t’aime, je t’aime.
— Виж, Фурансу-сан — рече Хиноде със сладка усмивка. Посочи с пръсти вътрешната страна на бедрото си. Отначало Андре не разбра, после забеляза едно зачервено петънце. Сърцето му едва не изскочи от гърдите, в устата му загорча. — Виж — повтори Хиноде тихо, все така усмихната, а очите й изглеждаха много тъмни на мъждивата светлина. — Започва.
— Това… това е нищо — сподавено я успокои Андре. — Нищо.
— Не, не е. — Тя вдигна очи към него: — Моля те, дай ми ножа.
На Андре му се зави свят, пред очите му причерня — различаваше само язвата, която сякаш изпълваше целия свят. С нечовешко усилие разтърси глава, за да си проясни съзнанието. Насили се да погледне отново. Но отвратителният, гаден, противен вкус в устата му остана.
— Това е нищо… просто е нищо, абсолютно нищо — изхриптя той. Колкото по-внимателно разглеждаше петното, толкова по-незначително му се струваше то. — Просто си се ожулила.
— Моля? Говори на японски, Фурансу-сан, толкова съжалявам.
— Не е… не е болест. Протрила си се. Просто… от някоя стегната препаска, няма нищо страшно. — Пресегна се да я покрие и да духне лампата, но тя нежно го спря.
— Толкова съжалявам, започнало е. Моля те, дай ми ножа.
Както обикновено ножът му си беше затъкнат в колана. Както обикновено. Заедно с дрехите зад гърба му.
— Не, Хиноде, моля те, никакъв нож, няма нужда от него. Това е нищо.
Като насън видя, че Хиноде поклати отрицателно глава и мило повтори молбата си, която се бе превърнала в заповед. Крайниците и главата му се разтрепериха. Не можеше да ги овладее, нито да спре несвързаното си бръщолевене на френски и японски, молбите си, обясненията си, че това петънце не означава нищо, макар ясно да съзнаваше, че болестта е започнала. Тя бе права. Бе се започнало, бе се започнало. Повдигна му се. Едва се удържа да не повърне и продължи да бръщолеви.
Хиноде не го прекъсваше, нещо по-лошо — лежеше търпеливо и чакаше пристъпът му да премине. Едва тогава всичко щеше да се реши. Андре повтаряше ли, повтаряше покрусен:
— Чуй ме, Хиноде, моля те, нека няма нож. Моля те. Не мога… това… е нищо. Скоро ще ти мине. Виж ме, виж ме! — Отчаяно посочи тялото си: — Никъде нищо. Скоро ще ти мине. Никакъв нож. Живеем. Не бой се. Щастливо?
По лицето на Хиноде премина сянка, тя отново докосна с пръсти язвичката и все така напевно и сладкогласно повтори:
— Започнало е.
Андре се усмихна насила, без да осъзнава, че изглежда жалък. Колкото и да я придумваше и да шикалкавеше, тя все така повтаряше мило и любезно молбата си. А той се вбесяваше все повече и повече и накрая едва не избухна.
— Това е нищо — викна дрезгаво. — Разбираш ли?
— Да, разбирам. Но е започнало, нали?
Андре я гледаше гузно. Накрая гневът му избухна и той се разкрещя:
— Да, за Бога! Да. Да! Хай!
Възцари се тишина. Най-сетне Хиноде рече:
— Благодаря ти, Фурансу-сан. Моля те, щом се съгласи, че е започнало, дай ми ножа, както обеща.
Очите му бяха кървясали, в ъгълчетата на устните му се събра пяна, от него се лееше пот и той бе на прага на лудостта. Отвори уста и решително заяви онова, което винаги бе смятал да й каже:
— Никакъв нож. Кинджиру. Забранявам! Не мога. Не мога. Много си ми скъпа. Забранявам. Никакъв нож.
— Значи отказваш? — мило попита Хиноде. В изражението й нямаше никаква промяна.
— Хиноде, ти си моето слънце, моята луна. Не мога. Няма да го направя. Никога, никога, никога. Забранявам. Ти ще живееш. Моля те. Je t’aime.
— Моля — ножа.
— Не.
Хиноде въздъхна дълбоко. Покорно му се поклони. Нещо в нея бе изгаснало. Взе една влажна и една суха кърпа и коленичи до леглото.
— Ела, господарю.
Андре я наблюдаваше навъсен и плувнал в пот.
— Съгласна ли си?
— Да. Съгласна съм. Щом е такава волята ти.
Той взе ръката й. Тя я остави в неговата.
— Наистина ли си съгласна?
— Щом така желаеш. Да бъде според волята ти — отвърна тя със съвсем лека тъга.
— И никога повече няма да ми искаш ножа?
— Съгласна съм. Няма да се повтори, щом е такава волята ти, Фурансу-сан. — Гласът й бе нежен, лицето умиротворено, променено и все пак същото — по него пробягваха сенки на тъга. — Моля, нека спрем вече. Стига толкова. Обещавам никога повече да не те моля. Прости ми.
От плещите му сякаш се смъкна планина.
— О, Хиноде, je t’aime — благодаря ти, благодаря ти — рече Андре с пресеклив глас, — но, моля те, не тъгувай. Je t’aime, благодаря ти.
— Моля те, не ми благодари. Такава е волята ти.
— Моля те, не тъгувай, Хиноде. Обещавам ти, че всичко ще бъде прекрасно. Обещавам ти.
Тя кимна полека. Неочаквана усмивка огря лицето й и прогони тъгата й.
— Да, и аз ти благодаря. Вече ще бъда весела.
Изчака го да се избърше и отнесе кърпите. Той я проследи с поглед. Наслаждаваше се на своята и на нейната победа. Тя отиде с леки стъпки в съседната стая и се върна с двете им шишенца със саке. Предложи му с нежна усмивка:
— Да пием от тях, по-добре е, отколкото от чашите. Моето питие е горещо, а твоето е студено. Благодаря ти, задето откупи договора ми. А ta same. Ах, со ка Je t’aime. — Тя пресуши шишенцето си, леко се задави, после се засмя и изтри брадичката си. — Много вкусно беше, много вкусно. Ела в леглото. Ела в леглото, Фурансу-сан, иначе ще настинеш.
Прекрасният вкус на питието го освежи и премахна усещането за витаеща наоколо смърт. Андре бавно я отви. Жадуваше я страстно.