От укритието си в Ничията земя Такеда забеляза обърканите войници и изпита злорадо задоволство, че бомбите му си бяха свършили работата. По-голямата част от Йошивара вече гореше. Време му бе да офейка. Реши да се скрие в кладенеца, намери раницата си, преметна я през гръб и с все сила пое опасния път през сметището. Зад себе си чу предупредителни викове. Сметна, че са го забелязали, но се оказа, че чисто и просто едната страна на сградата хлътна и засипа с жарава и пламъци разпръснатите хора и съседните постройки. Всичко се освети и видимостта му се подобри. Хукна въодушевено. Пред него беше селото и избавлението.
— Ей, ти!
Такеда не разбра думите, ала се закова на място. Отпреде му като вцепенени се спряха група британски войници с офицер начело, дотичали откъм селото да проверят доколко е голяма опасността.
— Сигурно е мародер! Или пък подпалвач! Ей, ти!
— Мили Боже, полека, сър, той е самурай и е въоръжен!
— Прикривай ме, сержант! Ти там! Какво правиш? Какво носиш?
Такеда с ужас видя как офицерът разкопчава кобура си и тръгва към него, а войниците свалят пушките си. Самураят се извъртя и хукна. Те тутакси го подгониха.
Пожарът осветяваше добре пътя на Такеда през сметището, той успешно избягваше препятствията, а раницата се удряше в гърба му. Дишаше задавено. С внезапно бликнала надежда забеляза, че сокакът до горящата сграда е пуст, втурна се натам и бързо взе преднина.
— Спри или ще стрелям! — Макар думите да бяха неразбираеми, Такеда безпогрешно долови заплашителния тон. Продължи стремителния си бяг, нямаше защо да ги подлъгва, тъй като всеки момент щеше да се озове на сигурно място. Бе забравил, че светлината, която му помагаше, улесняваше и тях.
— Спри го, сержант! Рани го, не го убивай!
— Добре, сър… Чакай, Боже мой, ами той е нехранимайкото, когото дири Сър Уилям — оня проклет убиец Накама!
Сержантът се прицели. Обектът му бягаше надолу по уличката. Натисна спусъка.
— Улучих го — изкрещя ликуващо и хукна. — Хайде, момчета!
Куршумът просна Такеда на земята. Бе пронизал раницата и гърба му, бе проникнал през белите му дробове и бе излязъл от гръдния му кош, без да му причини смъртоносна рана. Но Такеда не го знаеше. Чувстваше се смазан. Лежеше в мръсотията и виеше от уплаха, но не усещаше болка. Едната му ръка висеше безпомощно. Тътенът на близкия пожар заглушаваше виковете му. Ужасът го принуди да се изправи на колене.
Зноят от приближаващия огън бе адски. Спасението му се намираше само на няколко крачки надолу по сокака. Японецът запълзя напред. Тогава през сълзи чу гласовете на войниците точно зад гърба си. „Няма спасение!“
Рефлексите му се задействаха сами. Подпря се на здравата си ръка, скочи на крака и с могъщ крясък се метна в пожарището. Младичкият войник, който тичаше най-отпред, се закова на място. Пропълзя обратно и се прикри с ръце от горящия пъкъл — сградата щеше да рукне всеки момент.
— Мамка му! — Вонята на горяща плът го накара да си запуши устата и носа. — Без малко да го пипна тоя, сър. Точно той беше, дето го търси Сър Уилям…
Това бяха последните думи на младежа. Бомбите в раницата на Кацумата се взривиха със страшна сила и едно парче метал откъсна главата му, разпръсна войниците и офицера като кегли и изпотроши няколко крайника. Сякаш като ехо избухна един бидон с газ, после още един и още един. Май настъпваше апокалипсисът. Вятърът се бе усилил още повече и безмилостно пое огнените стълбове и жаравата.
Пламна първата селска къща.
Шоя, семейството му и цялото село, вече с маски срещу пушека и подготвени от момента на първата тревога, продължиха с отмерена и мъжествена бързина да опаковат ценните си вещи в малките огнеупорни тухлени заслони, издигнати във всяка градина.
Лумнаха всички покриви по главната улица на селото.
Бе минал по-малко от час след първия взрив, а Трите шарана вече не съществуваха. Бе опожарена и по-голямата част от Йошивара, стърчаха само комини, каменни подпори на къщи сред купчини пепел и жарава. Тук-там се валяше някоя чаша или манерка от саке, повечето обгорели и с пропукан емайл. Срещаха се метални кухненски прибори. От градините нямаше и помен, храстите бяха опърлени, а наоколо се трупаха замаяните жители. Като по чудо огънят бе пощадил две-три къщи, но наоколо им царуваше пълна пустош.
От другата страна на рова бе разположено селото. То бе обхванато от пламъци. Отвъд селото, в самата Колония, покривите на три къщи близо до Пияния град също се бяха подпалили. Една от тях принадлежеше на „Гардиън“, където се намираше новата кантора на Джейми Макфей.
Нетълсмит и чиновниците му пренасяха ведра с вода за Джейми, който стоеше на върха на една стълба и гасеше покрива. Другите — прислужници китайци заедно с Морийн — храбро щъкаха навън-навътре през централния вход и изнасяха наръчи с документи, матрици и всичко най-съществено. Горе Джейми губеше битката. Силен порив на вятъра тласна огнените езици към него. Той едва не падна от стълбата и се спусна на земята сразен.
— Безнадеждно е — задъхано изрече Макфей. Лицето и косата му бяха зацапани със сажди.
— Джейми, за Бога, помогни ми да пренеса печатарската машина! — викна Нетълсмит и се втурна в сградата. Морийн понечи да го последва, но Макфей я спря.
— Ти остани тук! Пази си роклята!
Морийн благоразумно се дръпна към морския бряг и се зае да помага на останалите да нареждат на куп спасеното имущество. Гореше вече целият покрив и върху Джейми и Нетълсмит се сипеше порой от жарава, докато те, залитайки, измъкваха малката преносима преса. Като видя, че покривът и сградата са обречени, Джейми се втурна да помогне на Нетълсмит да спасят печатарските букви, матриците, мастилата и някои документи. Скоро дървената постройка се превърна в опасен капан.
— Мамицата му и пожар — избухна Джейми и ритна сърдито кутията с набора. Обърна се, защото усети, че Морийн го хваща за ръката.
— Съжалявам, любими — промълви тя, обляна в сълзи.
Макфей я взе в прегръдките си и изрече пламенно и искрено:
— Голяма работа, нали ти си добре — само това има значение.
В този миг претичаха самураи огнеборци. Джейми със знаци запита един от тях къде да намери маска срещу пушека. Войникът изсумтя, извади цяла шепа от ръкава си и отново хукна. Джейми ги натопи в едно ведро с вода.
— Ето, Морийн — подаде първата на нея, а другата на Нетълсмит, който седеше върху едно буре на брега и псуваше беззвучно. Покривът се срути и сградата се превърна в огнен пъкъл.
— Ужасно — рече Джейми на Нетълсмит.
— Да, но все още не е катастрофално. — Мършавият възрастен човек посочи улицата. Северната част от Колонията не бе обхваната от пожара. — Струанови, Брокови и легациите си стояха невредими. — Ако имаме поне малко късмет, няма да стигне чак дотам.
— Този вятър ще ни довърши.
— Да. Тук на брега сме на сигурно място… Появиха се още огнеборци с брадви в ръце. Сред тях бе и Дмитрий. Видя какво ги е сполетяло.
— Исусе, колко съжалявам! — провикна се той в движение. — Отиваме да прочистим ивица земя, та дано спрем пожара.
— Джейми, иди с тях да им помогнеш. Тук съм в безопасност — обади се Морийн.
— Тук наистина няма какво повече да се прави — подкрепи я Нетълсмит. — Аз ще се погрижа за нея. На сигурно място сме, а ако се наложи, ще отидем у Струанови. — Вестникарят извади молив и хартия, замислено близна графита и започна да пише.
Мъжете цепеха бараките с брадви. В най-южния край колибите пламтяха. Вятърът ставаше все по-горещ и все по-силен с всяка изминала минута. Удвоиха усилията си, но нов порив ги засипа с огнена жарава и ги отблъсна.
Дмитрий безпомощно вдигна ръце:
— Божичко, виждал ли си някога нещо да изгаря толкова бързо? Тия хижи са като кутии с огниво!
— Дай да погледнем ей там — изкрещя Джейми и посочи към стобора на Йошивара. Всички се втурнаха подире му.