„Опасно е да се говори така. Ако тази идея стигне до Европа, Боже мой! Ужас! Ще сме във война с тях всеки Божи ден, разбира се, по море. Нали трябва да получим памука.“
Посланикът се опитваше да се стегне, искрено облекчен, че адмиралът го загърби, и все още се укоряваше, че е избухнал. „Трябва да си по-внимателен и не бива да се безпокоиш за Йедо и за своето глупаво, арогантно решение да идеш там след три дни с бойни кораби и да видиш шогуна. За Бога! Не си опитен. Това е първата ти обиколка на Далечния изток, а ти си новак. Лудост е да излагаш всички тези хора на риск заради няколко убийства, лудост е да рискуваш избухването на една всеобща война. Но наистина ли е лудост?
Съжалявам, не е.
Ако Бакуфу се измъкнат ненаказано от това убийство, после няма да има край и ще бъдем принудени да се оттеглим — докато съюзната бойна флота се върне и нападне по волята на Империята. По дяволите! Решението ти е правилно, начинът за постигането му — грешен. Да, но е дяволски трудно, като няма с кого да поговориш — на когото да се довериш. Слава Богу, че Дафни пристига след няколко месеца; никога не съм смятал, че тя и нейните съвети ще ми липсват толкова много. Изгарям от нетърпение да я видя, както и моите момчета — десет месеца е дълъг период, но зная, че смяната на лондонската зловонна като грахова супа мъгла и мрак ще я направи щастлива, ще й достави удоволствие и ще е велико преживяване за момчетата. Ние бихме могли да използваме някоя порядъчна жена от колонията за тях. Ще пътуваме, а тя ще направи от Легацията дом.“
Очите му следяха приближаващия се нос. „След него е Йедо и е ред за канонадата. Умно ли постъпвам? — запита се за кой ли път той със свито сърце. — Надявам се. После слизането на сушата и пътят до Легацията. Трябва да го направиш и да се подготвиш за срещата утре. Ти си сам в цялата тая каша. Анри Сьоратар очаква да се оплетеш, силно се надява на това. Руснакът също.
Но единствено ти си отговорен и това е твоя работа, не забравяй, че искаше да си посланик някъде по света. Наистина стана, но не бе очаквал Япония! Проклетото Министерство на външните работи. Никога не съм попадал в ситуация като тази: целият ми опит е из френските или руските канцеларии в Лондон или в двореца в Санкт Петербург, изпросени длъжности в Париж и Монако. Никога не съм виждал военен кораб или полк…“
Марлоу сковано рече:
— Надявам се, че не възразявате, сър, че изказвам мнението си за позицията на адмирала.
— О, съвсем не. — Сър Уилям се помъчи да пропъди безпокойството си: „Ще се опитам да избягна войната, но ако се наложи, ще воюваме.“ — Напълно сте прав, г-н Марлоу, и аз, разбира се, се чувствам поласкан да имам за командващ адмирал Кетърър — натърти той и изведнъж се почувства по-добре. Различията в мненията ни бяха само относно протокола. Да, но в същото време трябва да насърчаваме японците да развиват промишлеността си и да плават с кораби. Не си струва да се безпокоим за един или двайсет кораба. Трябва да ги насърчаваме — тук сме не за да ги колонизираме, а да ги подготвим, г-н Марлоу, ние, а не холандците или французите. Благодаря, че ми напомнихте — колкото е по-голямо нашето влияние тук, толкова по-добре. — Стана му по-леко. Рядко му се случваше да говори свободно с един от предприемчивите капитани, а той смяташе Марлоу за влиятелен и тук, и в Канагава. — Всички офицери ли презират цивилните и търговците?
— Не, сър. Но не мисля, че много от нас ги разбират. Ние водим различен живот, имаме различни приоритети. Трудно ни е понякога. — Вниманието на Марлоу бе насочено повечето към адмирала, който говореше на капитана на мостика, а всички наоколо се чувстваха неловко. Слънцето проби облаците и изведнъж денят стана сякаш по-хубав. — Да бъда във флота, ето какво съм искал винаги.
— Вашето семейство с флота ли е свързано?
Марлоу веднага заяви гордо:
— Да, сър. — Искаше му се да добави, че баща му е капитан, понастоящем във флотата в страната — както и неговият дядо, който е бил пряко подчинен на адмирал лорд Колингуд на кораба „Ройъл соврин“ при Трафалгар, и предците му са били във флота, откак се помнят. А още по-рано според легендата са държали капери в Дорсет, откъдето произхожда родът — живеем в същата къща там вече повече от четири века. Но не каза нищо, опитът го бе научил да се предпазва от самохвалство. Само добави: — Моето семейство произхожда от Дорсет.
— Ние сме от Северна Англия, от Нортъмбърланд, поколения наред — рече сър Уилям разсеяно, очите му следяха приближаващия нос; иначе мислеше за Бакуфу. — Баща ми умря, когато бях малък — той беше член на Парламента, с търговско участие в Съндърланд и Лондон, и се занимаваше с балтийската търговия и руските кожи. Майка ми беше рускиня, така че израснах в двуезична среда и това ме изведе в първата редица в Министерството на външните работи. — Посланикът се сепна точно навреме, учуден, че неволно е изтървал толкова много. Без малко да добави, че майка му по баща е графиня Света, братовчедка на Романови, че все още е жива и някога е била придворна на кралица Виктория. „Наистина трябва да се стегна — моето семейство и миналото ми не са тяхна работа.“ — Е, кажете нещо за себе си, Тайърър?
— От Лондон съм, сър. Баща ми е адвокат, както и дядо ми. — Филип Тайърър се засмя. — След като получих образованието си в Лондонския университет и му казах, че искам да постъпя в Министерството на външните работи, той едва не получи удар! А когато кандидатствах и станах преводач в Япония, ми заяви, че съм полудял.
— Може да е бил прав, имаш дяволски късмет, че остана жив, а си едва от една седмица тук. Не сте ли съгласен, Марлоу?
— Да, сър. Така е. — Марлоу сметна момента за подходящ. — Филип, между другото как е господин Струан?
— Нито добре, нито зле според Джордж Бабкот.
— Сигурен съм, че ще се възстанови — вметна сър Уилям и усети внезапна болка в корема.
Когато пристигна в Канагава преди три дни, Марлоу посрещна катера му и докладва всичко за Струан и Тайърър, за убития войник, за ликвидирания престъпник и за гонитбата на другия.
— Хукнахме след кучия син, сър Уилям, Палидар и аз, но той просто се изпари. Претърсихме околните къщи — нищо. Тайърър смята, че уж били двамата нападатели от Токайдо, сър, убийците. Но не е сигурен, нали повечето от тях си приличат.
— Но ако наистина са те, защо са рискували да се промъкнат до Легацията?
— Най-добре ще е да избързаме с установяването на самоличността им и да приключим с тази работа, сър.
Те си тръгнаха от кея и забързаха по зловещо пустите улици.
— Ами как е девойката, господин Марлоу?
— Изглежда, ще се оправи, сър. Само е разтревожена.
— Добре, благодаря на Бога за това. Френският посланик се е запекъл като миши задник, че това било „долна обида за честта на Франция и на един от сънародниците му, която е и негова повереница“. Колкото по-скоро се върне момичето в Йокохама, толкова по-добре — о, между впрочем, адмиралът ме помоли да ви предам незабавно да се върнете в Йокохама. Има много работа. Ние… ами, ние решихме да направим официална визита на Йедо след три дни с флагмана…
Марлоу усети, че ще се пръсне от вълнение. Сраженията по море и суша бяха единственият реален начин да ускори повишението си и той трябваше на всяка цена да получи чин на адмирал. „Ще накарам стария да се гордее с мен и ще получа адмиралски чин много преди Чарлс и Пърси, двамата ми по-малки братя, и двамата лейтенанти…“
И сега на борда на флагмана под приятните слънчеви лъчи върху вибриращата от машините палуба вълнението му нарасна отново.
Ще тръгнем за Йедо за миг, сър, вашето пристигане ще е най-внушителното досега; ще получите убийците, обезщетенията и всичко, което поискате.
И Тайърър, и Сър Уилям доловиха вълнението му, но Сър Уилям усети само студени тръпки.
— Да, добре, мисля, че ще сляза за малко. Не, благодаря ви, господин Марлоу, зная пътя.