Тайърър потръпна нервно.
— Как се разпространяват слуховете не зная, ала те стигат оттук до Нагасаки. Така, господине, по своеобразен начин тук е раят. Човек може да спи с жени цяла година на кредит, ако желае. — Гласът на Понсен се промени неуловимо. — Умният мъж обаче купува дама с договор и я запазва за свое собствено удоволствие. Те наистина са толкова очарователни и толкова евтини, ако пресметнете огромната печалба, която човек прави при смяната на парите.
— Ами вие това ли ме съветвате?
— Да, да.
Двамата пиха чай. После шампанско в клуба, където Анри беше явно добре известен и популярен член. Преди да се разделят, французинът каза:
— Върбовият свят заслужава грижа и внимание. Ще бъде чест за мен да съм един от вашите водачи.
Благодари му, макар да знаеше, че никога няма да се възползва от предложението. „Какво ли става с Анжелик? Ами ако хвана някои от онези срамни болести, гонорея или френската болест, която французите наричат английската болест, а лекарите сифилис; Джордж Бабкот спомена многозначително, че я има във всяко пристанище в Азия и Средния изток…: «Виждал съм много случаи тук сред японците, не всички европейки са свързани с тях. В случай че си падаш по тънката част, носи презервативи. Те не са много сигурни, или по-добре не го прави, ако знаеш какво имам предвид.»“
Филип Тайърър потрепери. Той имаше само един-единствен опит. Преди две години се бе напил яко с няколко приятели студенти след последните изпити в публичния дом „Стар и Гарбър“ на Понт стрийт. „Сега е времето, Филип, стари момко. Всичко е нагласено, тя ще го направи за две пени, нали, Флоси?“ Въпросната дама беше момиче на бара, на около четиринайсет, и всичко стана безумно бързо в спарената, воняща дупка на горния етаж — пени за нея, пени за съдържателката. Месеци по-късно той се изплаши безумно да не е прихванал нещо.
— Имаме повече от петдесет чайни, както ги наричат, или кръчми, от които да си избираме жени в нашата Йошивара, всичките са разрешени и се контролират от властите. Но внимавай, не ходи никъде в Пияния град. — Това беше нехигиеничната част на колонията, където се намираха долнопробни барове и бордеи, скупчени около единствения европейски публичен дом. — Той е за войници и моряци, за паплачта от лентяи, комарджии и авантюристи, дето се събират там по негласно споразумение. Във всяко пристанище има от тях, тъй като още не съществува полиция, нито пък някакви имиграционни закони. Може би Пияният град е със защитна преграда, но не е разумно да се посещава след мръкване. Ако държиш на портфейла и личните си вещи, не ги изваждай там. Мусуко-сан заслужава повече.
— Какво?
— О, това е много важна дума. Мусуко означава син или член. В изискания стил Мусуко-сан означава уважаемият ми син или господин синът ми, но на местен жаргон си е чисто и просто член или моят член. Момичетата се наричат мусуме. Всъщност думата означава дъщеря или моята дъщеря, но във Върбовия свят — вагина. Човек се обръща към своето момиче „Конбануа, мусуме-сан“ — Добър вечер, cherie. Но ако го каже с намигване, тя знае какво той има предвид. Как е тя? Как е нейното златно пиленце, както китайците понякога наричат онова местенце — те са толкова мъдри, китайците, защото всичко се храни със злато и се отваря със злато по един или друг начин…
Тайърър се излегна, забрави за тетрадката, мозъкът му вреше. Почти машинално (малката книжка укийо-и, която бе скрил в куфарчето си, стоеше отворена) той започна да изучава илюстрациите. Рязко я върна на мястото й.
„Няма смисъл да гледам тези мръсни рисунки“ — помисли си, изпълнен с отвращение. Свещта вече се стичаше. Той я духна, легна си, усети познатата болка в слабините.
„Какъв щастливец е Андре. Очевидно си има държанка. Навярно е чудесно дори и само половината от това, което той ми каза, да е истина.
Чудя се, дали ще мога да си намеря и аз някоя? Мога ли да я купя с договор? Андре каза, че мнозина го правят тук и наемат малки къщички в Йошивара, тайни и дискретни, ако човек така иска. Говори се, че дори посланиците имат по една. Сър Уилям със сигурност ходи там поне веднъж в седмицата — мисли си, че никой не знае, но всички го шпионират и му се смеят — само холандецът нямал, според слуховете бил импотентен, и руснакът, който открито предпочита да изпробва различните къщи…
Да рискувам ли, ако мога да си го позволя? Накрая Андре ми намери специална причина: «Да научите японския бързо, господине, опознайте креватния речник — това е единственият начин».“
Последната мисъл, която го обзе, преди да заспи, беше: „Чудя се защо Андре е толкова любезен към мен, толкова словоохотлив. Рядкост е французин да бъде толкова откровен с англичанин. И, странно, той не спомена нито веднъж Анжелик…“
Беше преди зазоряване. Ори и Хирага, изцяло скрити под дрехите на нинджа, излязоха от бърлогата си в парка на храма, огледаха Легацията и затичаха безшумно надолу по хълма, по дървения мост и по алеята. Водеше Хирага. Видя ги едно куче, изръмжа, хвърли се към тях и умря. Изкусната малка дъга на меча на Хирага бе мигновена: замахна с огненото острие почти в движение. Ори внимателно го последва. Днес раната му започна да гнои.
Хирага спря в сянката на някаква ъглова къщурка.
— Тук е безопасно, Ори! — прошепна той.
И двамата мъже бързо смъкнаха дрехите на нинджа и ги натъпкаха в торба, и Хирага я преметна на гърба си; облякоха си невзрачни кимона. Хирага изчисти старателно сабята си, като използва копринено парче, което носеха всички фехтовачи, за да предпазват остриетата, после пъхна меча в ножницата.
— Готов ли си?
— Да.
Хирага отново поведе напред, ориентирайки се без грешка в лабиринта, подслоняваше се, където можеше, колебаеше се на всяко открито място, докато не се увереше, че са в безопасност; не биваше да бъдат забелязани от никого, после се втурваше, устремен към техния безопасен дом.
Двамата наблюдаваха Легацията от ранна утрин, будистките свещеници се преструваха, че не ги виждат; още щом ги забелязаха, разбраха, че двамата не са крадци, а и Хирага се бе представил, съобщил им бе и целта им: да шпионират гай-джин. Всички свещеници бяха фанатични ксенофоби и настроени срещу гай-джин, които отъждествяваха с йезуитите, все още техния най-омразен и плашещ ги враг.
— О, вие сте шиши, тогава заповядайте — рече старият монах. — Никога няма да забравим, че йезуитите ни съсипаха или че шогуните Торанага са жива напаст.
Тайро Накамура, който бе наследил властта, я разшири извънредно много и противопостави будистките свещеници и йезуитите, подлагайки ги на преследване, страдания и убийства. После дойде Торанага.
Торанага, толерантен към всички религии, но не и към чуждестранното влияние, следеше всички покръстили се даймио, които се бяха борили първоначално срещу него в Секигахара. Три години по-късно стана шогун, а две години след това се отказа в полза на сина си Судара, но запази действителната власт — стар установен японски обичай.
През живота си държеше изкъсо йезуитите и будистите, елиминира или неутрализира католическите даймио. Синът му, шогунът Судара, затегна юздите, а синът му, шогунът Хиронага, довърши така внимателно съставения план в шогуната, с който той официално постави извън закона и под заплахата от смъртно наказание християнството в Япония. През 1638 шогунът Хиронага разруши последния бастион на християнството в Шимабара, близо до Нагасаки, където няколко хиляди роднини, трийсет хиляди селяни и техните семейства се бяха разбунтували срещу него. Онези, дето не искаха да се откажат от вярата си, бяха разпънати на кръст или съсечени незабавно като обикновени престъпници. Само една шепа се отказаха. После насочи вниманието към будистите. За един ден реши да приема дарове от всичките им земи и така ги окова.
— Заповядайте, Хирага-сан, Ори-сан — рече отново старият монах. — Ние сме за шиши, за соно-джой и срещу шогуната. Свободни сте да дойдете или да си тръгнете, когато желаете. Ако ви е нужна помощ, кажете ни.
— Тогава разберете колко са войниците, кога пристигат и излизат, кои стаи обитават и кой е в тях.