Двамата мъже прекараха деня в наблюдение. На свечеряване облякоха дрехите си на нинджа. На два пъти Хирага се приближи до Легацията, веднъж се покатери дори по оградата, за да огледа, но бързо отстъпи; един патрул почти го настъпи.
— Няма да влезем, Ори, през нощта — прошепна той. — Нито през нощта, нито през деня. Сега има твърде много войници.
— Колко смяташ, че ще останат?
Хирага се подсмихна:
— Докато ги изгоним.
Вече бяха почти до техния безопасен дом, една кръчма, която се намираше на изток от замъка. Приближаваше зората, небето изсветляваше и облаците го покриваха по-слабо от вчера. Пред тях улицата пустееше. Също и мостът. Хирага уверен забърза по него, после рязко спря. Патрул на Бакуфу от десет мъже излезе от сенките. Веднага двете страни заеха позиция за нападение и защита, ръцете им бяха върху дръжките на мечовете.
— Елате напред и ми дайте документите си за самоличност — извика старшият самурай.
— Кой си ти, че да ги искаш?
— Виждаш нашите значки — рече ядосано мъжът, като стъпи върху дървените греди на моста. Останалите му хора се разпръснаха зад него. — Ние сме воини на Мото, девети полк, охрана на шогуна. Удостоверете самоличността си.
— Ние пък шпионираме вражеското укрепление. Нека минем.
— Приличате на крадци. Какво има в тази торба на гърба ти, а? Самоличността ви!
Рамото на Ори го щракаше. Той видя издайническото оцветяване на раната, но го скри от Хирага, както и болката. Главата го болеше, ала веднага разбра, че няма какво да загуби, освен да спечели възхитителна смърт.
— Соно-джой! — наведе се той внезапно и се хвърли към самурая на моста. Другите отстъпиха, за да им направят място, и Ори отби удара, атакува после отново, направи финт и този път ударът му бе точен. Мъжът падна мъртъв в краката му. Ори се спусна веднага към другия мъж, който отстъпи, тръгна към следващия, но и той също отстъпи. Кръгът от мъжете се стесняваше.
— Соно-джой! — извика Хирага и се втурна след Ори.
— Самоличността ви! — Призивът не направи особено впечатление на младия войн. — Аз съм Хиро Уатанабе и не желая да убия или да бъда убит от непознат войн.
— Аз съм шиши от Сацума — отвърна гордо Ори, като добави измислено име, както беше техният обичай. — Рияма Такагаки.
— А аз съм от Чошу, казвам се Шодан Мото! Соно-джой! — повтори Хирага и се хвърли към Уатанабе, войникът отстъпи без страх, както и останалите му колеги.
— Никога не съм чувал за никого от вас — процеди през зъби Уатанабе. — Вие не сте шиши, вие сте отрепки. — После се втурна, но бе париран. Хирага, майстор на меча, използва силата си и побърза да го извади от равновесие, накара го да отстъпи встрани и го съсече откъм незащитения хълбок, отново издърпа меча и в следващия миг съсече врата на мъжа, обезглави го, а щом онзи се олюля към земята, го довърши, заемайки идеална позиция за атака.
Настъпи дълбока тишина.
— При кого си учил? — попита някой.
— Токо Фуджита беше един от моите сенсей — отвърна Хирага, всяка част от тялото му бе готова за следващо убийство.
— Ийе! — Токо Фуджита беше един от уважаваните майстори на меча на Мито; бе загинал при земния трус в Йедо през ’55-а заедно с още стотици хиляди.
— Те са шиши, а хората на Мито не убиват шиши! Соно-джой! — Мъжът се отмести, не беше сигурен за останалите, мечът му беше готов.
Те го погледнаха, после се спогледаха. Отсрещният войн също се отмести. Между тях остана примамлива пътечка, но за всеки случай мечовете на всички бяха готови.
Хирага също бе готов; очакваше някакъв номер, ала Ори му кимна, забравил болката, победата или смъртта, да го последва. Той изчисти острието и го прибра в ножницата. Учтиво се поклони на двамата мъртви и прекрачи към тясната пътека — не поглеждаше нито вдясно, нито вляво, нито назад.
След миг Хирага го последва. Също бавно. Докато завиха зад ъгъла. После и двамата си плюха на петите и не спряха, докато не се отдалечиха.
10.
Петимата представители на Бакуфу пристигнаха бавно-бавно в предния двор на Легацията в своите паланкини. Закъсняха час и се предвождаха от самураи със знамена, носещи официалните им емблеми, и бяха заобиколени от телохранители. Сър Уилям стоеше на най-горното широко стъпало, до величествения вход. До него чакаха френският, руският и пруският посланик — техните помощници, Филип Тайърър и другите от персонала на Легацията от едната страна — и почетна охрана от шотландски войни заедно с няколко френски войници, за които бе настоял Сьоратар. Адмирал Кетърър и генералът бяха останали на борда като резерв.
Японците се поклониха тържествено, Сър Уилям и останалите повдигнаха шапките си. Ритуално те въведоха японците в голямата приемна зала, като се опитваха да удържат удивлението си пред техните чуждоземски костюми: малките, лакирани в черно шапчици, кацнали върху избръснатите им темета и завързани сложно под брадичките, огромни в раменете горни дрехи, разноцветни официални копринени кимона, широки панталони, сандали с каишки и чорапи, разцепени между пръстите таби — ветрила в коланите им и неизбежните два меча.
— Тези шапки дори не стават да се изпикаеш в тях — отбеляза руснакът.
Сър Уилям седна по средата на едната редица от столове заедно с посланиците, Филип Тайърър — накрая за баланс на делегацията. Бакуфу се настаниха на отсрещната страна, преводачите — на възглавници между тях. След дълга дискусия те се съгласиха на петима телохранители за всяка от страните. Определените мъже застанаха зад господарите си и се загледаха взаимно подозрително.
Последва строг протокол с представяне на противниците. Йоши Торанага бе последен:
— Томо Уатанабе, младши чиновник втори ранг — рече той, правейки се на скромен, и зае най-крайното място на реда, дрехите му бяха по-малко претрупани от тези на другите; на спътниците и телохранителите им бе наредено под заплаха от наказание да се отнасят към него като с най-маловажния чиновник.
Йоши се настани, чувстваше се странно. „Колко са грозни враговете — мислеше си, — колко странни и смешни са със своите високи шапки, чуждоземски ботуши и ужасни черни дрехи — нищо чудно, че вонят.“
Сър Уилям каза внимателно и просто:
— Един англичанин беше убит от самураи от Сацума…
До пет часа европейците едва сдържаха гнева си, японците бяха все така учтиви, усмихваха се, външно невъзмутими. По дузина различни начини говорителят им заяви, че… толкова съжаляват, но че нямат никакви правомощия над Сацума или сведения за убийците или че не знаят как да ги намерят; о, да, толкова жалко, но не знаят как да получат репарациите, макар че при някои обстоятелства могат да се потърсят репарации, но сега шогунът отсъства, обаче ще му бъде приятно да ги приеме, когато се върне, но няма да е в близко бъдеще, обаче те веднага ще отправят молба за точния ден, само че няма да е този месец, защото неговото местонахождение не се знае със сигурност, разбира се, ще бъде колкото е възможно по-скоро, обаче следващата среща и всички срещи не трябва да се провеждат в Йедо, а в Канагава, но иначе толкова съжаляват, че няма да е този месец, може би следващия, толкова съжаляват, че нямат пълномощия…
Всяко изречение трябваше да се преведе от английски на холандски, после на японски — то се обсъждаше от японците надлъж и шир — след това педантично се прехвърляше на холандски, после на японски с неизбежните увъртания, дори с учтиви молби за разяснения на най-тривиалните думи.
Йоши откри, че цялото заседание е извънредно интересно, никога досега не беше стоял толкова близо до много гай-джин или не бе присъствал на среща, където по-низши от него, за учудване, дискутираха учтиво, не се вслушваха и подчиняваха.
Другите трима бяха истински, макар и дребни чиновници на Бакуфу. Всички използваха фалшиви имена, обикновен обичай, когато се занимаваха с чуждоземци. Рибарят, който тайно говореше английски, седеше до Йоши. Казваше се Мисамото. Йоши му бе заповядал да запомни всичко, да му казва дискретно всичко важно, да не превежда точно, иначе да си държи устата затворена. Той беше със смъртна присъда.