Когато Йоши изпрати да го доведат предишния ден, Мисамото веднага се бе проснал по очи, треперейки от страх.
— Стани и седни там — посочи Йоши с ветрилото си към края на татами, на която седеше.
Мисамото се подчини мигновено. Беше дребен мъж с тесни очи и дълга, прошарена коса и брада; потта се стичаше по лицето му, дрехите му бяха груби, почти дрипи, ръцете му мазолести, а кожата му с цвят на тъмен мед.
— Ще ми кажеш истината: тези, които са те разпитвали, докладват, че говориш английски?
— Да, господарю.
— Роден си в Анджиро в Изу и си бил в земята, наречена Америка?
— Да, господарю.
— Колко време беше там?
— Почти четири години, господарю.
— Къде беше в Америка?
— В Сан Франциско, господарю.
— Какво е Сан Франциско?
— Голям град, господарю!
— Точно в него ли беше?
— Да, господарю.
Йоши го изучаваше, нуждаеше се от сведенията бързо. Виждаше, че мъжът отчаяно се опитваше да му достави удоволствие, ала в същото време бе изплашен до смърт от него и от телохранителите му, които натиснаха главата му до земята. Така че реши да опита друг подход. Накара телохранителите да излязат, изправи се и се облегна на прозореца и загледа града.
— Кажи ми бързо, с твои думи, какво ти се е случило.
— Бях рибар в селото Анджиро в Изу, господарю, където съм роден преди трийсет и три години, господарю. — Мисамото започна изведнъж, очевидно бе разказвал историята стотици пъти преди това. — Преди девет години ловях риба с шестима мъже в моята лодка, на няколко ри от крайбрежието, но ни хвана внезапна буря, която бързо се усили и бяхме отнесени на трийсет дни или повече на изток, в откритото голямо море, на стотици ри, може би хиляда, господарю. През това време трима от моите спътници паднаха от борда, после морето се успокои, но нашите платна бяха съдрани на парчета и нямахме никаква храна и вода. Тримата ловихме риба, но не хванахме нищо, нямаше капчица вода за пиене… Един от нас полудя и скочи в морето, и започна да плува към остров, който си мислеше, че вижда, и бързо се удави. Не забелязахме нито суша или кораб, само вода. Много дни по-късно другият мъж, моят приятел Иши, умря и аз останах сам. После един ден си помислих, че съм умрял, защото забелязах странен кораб, който вървеше без платна и сякаш на него имаше пожар, но това беше само параход, американски; пътуваше от Хонконг до Сан Франциско. Те ме спасиха, дадоха ми вода и се отнасяха към мен като един от тях — аз бях вцепенен, господарю, но те ми дадоха от тяхната храна и вода и ме облякоха…
— Този американски кораб ли те заведе до това Сан място? Какво се случи после?
Мисамото разказа как бил настанен при брата на капитана на кораба, корабен търговец, как научил езика и да върши дяволски работи, докато властите решат какво да правят с него. Живял три години с това семейство, работил в техния магазин и на пристанището. Един ден бил заведен при важен чиновник, наречен Натоу; човекът го разпитвал строго, после му казал, че ще го изпратят с военния кораб „Мисури“ до Шимода, за да превежда на посланик Таунсенд Харис, който преговарял в Япония за споразуменията. Дотогава той вече носел западняшки дрехи и бил научил някои западняшки неща.
— Приех с радост, господарю, със сигурност можех да съм полезен тук, особено за Бакуфу. На деветия ден от осмия месец на 1857 по тяхното летоброене, преди пет години, господарю, ние стигнахме бреговете на Шимода в Изу, моето родно село не беше далеч, господарю. В момента, в който стъпих на брега, получих разрешение да си ида за един ден и тръгнах веднага, господарю, за да докладвам на най-близката охрана да намери най-близкия чиновник на Бакуфу, като вярвах, че ще ме приемат добре заради знанията, дето носех… Но охраната на бариерата не… — лицето на Мисамото се сви от силно страдание. — Но не ме изслушаха, господарю, или не разбрах… Те ме вързаха и ме завлякоха в Йедо… Това беше преди около пет години, господарю, и се отнасят оттогава с мен като с престъпник, макар и не в затвора, и аз продължавам да обяснявам. Не съм шпионин, а човек на Изу и това, което ви се случи…
За отвращение на Йоши по лицето на мъжа потекоха сълзи. Той отряза бързо хленченето:
— Спри! Знаеш ли, или не знаеш, че е забранено със закон да напускаш Нипон без разрешение?
— Да, господарю, но аз мис…
— И знаеш ли, че според същия закон, ако той се пристъпи, независимо от причината, който и да го е пристъпил — той или тя, — се смята за закононарушител и му е забранено да се върне под заплаха от смъртно наказание?
— О, да, господарю, да, да, аз го направих, но не смятах, че това се отнася за мен, господарю. Мислех, че ще бъда добре дошъл и оценен, та аз бях отнесен в морето. Това беше бурята…
— Законът е закон. Този закон е добър закон. Той предпазва от зараза. Разбираш ли, че си постъпил нечестно?
— О, не, господарю — бързо отвърна Мисамото, изтри си сълзите с още по-голям страх, сведе глава до татамите. — Моля да ме извиниш, моля за твоята прошка, моля изв…
— Само отговори на въпроса ми. Колко свободно говориш английски?
— Аз… аз разбирам и говоря малко американски английски, господарю.
— Същото ли е, което говорят гай-джин тук?
— Да, господарю, повече или по-малко…
— Когато тръгна с американеца, беше бръснат или не?
— Небръснат бях, господарю, имах подрязана брада като повечето моряци, господарю, и оставих косата си да порасне като техните коси, и си я връзвах на опашка.
— С кого се запозна при тоя гай-джин Харис?
— Само с него, господарю, само за около час и с един от персонала, не си спомням името му.
Йоши още повече претегли рисковете за своя план: да отиде на срещата предрешен, без одобрението на Съвета, и да използва този мъж като шпионин; щеше да подслушва врага тайно. „Може би Мисамото е вече шпионин за гай-джин — помисли си той свирепо, в което вярваха всичките му хора, дето го бяха разпитвали. — Сигурно е лъжец, историята му е твърде гладка, очите му твърде хитри и е като лисица, когато я няма охраната.“
— Много добре. По-късно искам да узная всичко, което си научил, всичко и… четеш и пишеш ли?
— Да, господарю, но само малко по английски.
— Добре. Имам работа за теб. Ако се подчиниш точно, ще преразгледам твоя случай. Ако ме провалиш, колкото и дребно да е, ще пожелаеш никога да не си се раждал.
Йоши обясни какво иска от него, определи му учители и когато вчера телохранителите го върнаха гладко избръснат, със сресана като на самурай коса и облечен с дрехи на чиновник с два меча, макар да бяха фалшиви и без остриета, той не го позна.
— Добре. Повърви нагоре и надолу.
Мисамото се подчини и Йоши остана изненадан колко бързо мъжът бе усвоил изправената стойка, бе преодолял и обикновеното си сервилно отношение. „Твърде бързо“ — помисли си Йоши, убеден вече, че Мисамото беше повече или по-малко това, което той искаше другите да видят.
— Разбираш ли ясно какво трябва да правиш?
— Да, господарю. Кълна се, че няма да ви проваля, господарю.
— Зная, моите телохранители имат заповед да те убият в момента, в който напуснеш мястото си или станеш нетактичен, или недискретен.
— Ще прекъснем за десет минути — рече уморено Сър Уилям. — Кажи им го, Йохан.
— Те питат защо. — Йохан Фаврод, швейцарският преводач, се прозя. — Извинете. Изглежда, мислят, че са обсъдили всички точки и т.н., че те ще занесат вашето съобщение и т.н. И ще се срещнат отново в Канагава с отговора от по-високо и т.н. След около шейсет дни, както предложиха по-рано, и т.н.
Руснакът измърмори:
— Нека имам флотата за един ден и ще реша, мамка му, целия проблем.
— Съвсем спокойно — съгласи се Сър Уилям и добави свободно на руски: — Съжалявам, скъпи ми графе, но ние сме тук за дипломатическото решаване на проблема. — После нареди на английски: — Покажи им къде да чакат, Йохан. Идвате ли с мен, господа? — Посланикът се изправи, поклони се сковано и ги поведе към чакалнята. Когато мина край Филип Тайърър добави: — Стойте с тях, наблюдавайте ги и си дръжте ушите отворени.