Когато последният самурай напусна предния двор, градинарите внимателно се върнаха към работата си. Един от тях метна на рамо лопатата си и накуцвайки се отдалечи. Хирага, главата му увита с мръсен стар парцал, кимоното му съдрано и мръсно, беше щастлив от успеха на шпионирането си. Сега знаеше как, кога и къде да проведе нападението утре.
Щом се почувства в безопасност в своя паланкин на връщане към замъка — с Мисамото на разположение, който седеше в далечния край — Йоши остави мисълта си да блуждае. Все още бе учуден от тяхното невъзпитано изчезване, не беше бесен като другите, само търпелив: отмъщението ще дойде по начин, избран от самия мен.
Да види моторите на военен кораб и да се качи на един. Ийе, възможност, която не бива да се изпуска. Опасно е да я приеме, но ще го направи. Очите му спряха на Мисамото, който гледаше навън през тесния прозорец. „Глупаво бе преводачите да не превеждат точно. Глупавият руснак да ни заплашва. Глупаво от тяхна страна да са толкова груби. Глупаво от страна на китайския прислужник да ни нарича маймуни. Много глупаво. Ама аз ще се справя с всичките тях, с едни по-рано, с други по-късно.
Но как да се справя с водачите и тяхната флота?“
— Мисамото, реших да не те връщам в караулното. Двайсет дни ще бъдеш настанен с моите подчинени и ще продължиш да се учиш как да се държиш като самурай.
Мисамото веднага долепи глава на пода на паланкина.
— Благодаря, господарю.
— Ако ме удовлетвориш. Кажи сега, какво ще се случи утре?
Мисамото се поколеба: първото правило за оцеляване бе никога да не се носят лоши новини, да не се казва нищо доброволно, нищо, но ако човек бе принуден, да каже само онова, което смята, че господарят иска да чуе. За разлика оттам, Америка, рая на света.
„Отговорът е очевиден — искаше да изкрещи той, прибягвайки към английския начин на мислене — единственото нещо, което го бе запазило нормален през всичките години на затвор. — Ако си видял как те се отнасят един към друг в семейството на гай-джин, с което живях, как се отнасяха към мен, слугата, като към човек, по-добре, отколкото някога съм си го представял, че е възможно; как всеки човек може да върви изправен и да носи нож или пистолет, с изключение на повечето чернокожи, колко нетърпеливи бяха те, когато трябваше да решат някакъв проблем и да бързат към следващия — ако бяха необходими юмрук или пистолет, или канонада, — където повечето са равни според техния закон и няма никакви мръсни даймио или самураи, които могат да те убият, когато си поискат…“
Йоши каза меко, сякаш четеше мислите му:
— Винаги ми отговаряй с истината, ако цениш живота си.
— Разбира се, господарю — вцепенен, Мисамото направи така, както му бе наредено. — Толкова съжалявам, господарю, но ако те не получат това, което искат, мисля, че ще изравнят Йедо със земята.
„Съгласен съм, но само ако ние сме глупаци“ — помисли си Йоши.
— Могат ли техните оръдия да направят това?
— Да, господарю. Не само замъка, но и града могат да подпалят.
„И това ще бъде глупаво пропиляване на натрупаното от Торанага. Ние ще трябва да ги преместим всичките: селяни, хора на изкуството, държанки и търговците трябва да ни обслужват както обикновено.“
— Тогава как да им дадем малко от чорбата, без да им дадем от рибата? — попита Йоши.
— Моля да ме извиниш, господарю, не зная.
— Помисли. И ми отговори на зазоряване.
— Но… да, господарю.
Йоши се облегна на копринените възглавници и взе да разсъждава над вчерашната среща на старейшините. Всъщност Анджо трябваше да изтегли заповедта си за евакуация на замъка, без явното мнозинство заповедта беше невалидна — така че той като официален настойник бе забранил отпътуването на шогуна.
„Спечелих този път, само защото онзи заекващ стар глупак Тояма настоя да гласуваме налудничавия план за нападение, тоест нито за мен, нито срещу мен. Анджо е прав: другите двама обикновено гласуват с него срещу мен. Не заради правдата, а защото съм този, който съм — Торанага; Торанага трябваше да е шогунът, а не това глупаво момче.“
И тъй като Йоши беше в безопасност в своя паланкин, и сам, той си позволи мислено да отвори чекмеджето, белязано с надпис „Нобусада“, толкова тайно, толкова променливо, толкова опасно и постоянно.
„Какво да направя за него?
Не мога да го издържа много дълго. Той е инфантилен и сега е в най-опасните лапи, тези на принцеса Язу: шпионка на Императора, фанатична противничка на шогуната, който развали годежа й с обожавания от нея приятел от детството й, красив и много приемлив принц; тя е срещу шогуната, който я изпрати на постоянно заточение, далеч от Киото, от цялото й семейство и приятелите, за да се ожени за този хилав младеж, чиято ерекция хич я нямаше, сякаш увиснало знаме през лятото; този никога нямаше да я дари с деца.
Сега Язу е измислила тази държавна визита в Киото, за да прояви раболепие пред Императора, много добър ход, който ще разруши вековното деликатно равновесие: Властта, с която се покори цялата Империя, се придобива с Императорски указ за шогуна и неговите потомци, като също се посочва Управител на двореца. Затова заповедите, издадени от шогуна за страната, са нейни закони.
Едната консултация ще доведе до друга, помисли си Йоши, и после Императорът ще управлява, а ние — не. Нобусада никога няма да разбере това, очите му са заслепени от нейното коварство.
Какво да правя?“
Йоши отново тръгна по добре отъпканата, но, ох, толкова тайна пътека: „Той е моят законно избран господар. Не мога да го убия направо. Твърде добре го охраняват, освен ако не се приготвя да жертвам собствения си живот, за което в момента не съм готов. Какво друго да измисля? Отрова. Но тогава ще бъда заподозрян, и правилно, и дори да мога да се спася от веригите, които ме заобикалят, аз съм точно толкова затворник, колкото този Мисамото — страната ще бъде хвърлена в безкрайна гражданска война, гай-джин ще бъдат единствените, които ще спечелят, и още по-лошо — аз ще трябва да престъпя моята клетва за вярност към шогуна, който и да е той, и към замъка.
Трябва да оставя други да го убият вместо мен. Шиши? Мога да им помогна, ала да помагаш на враговете значи да подпишеш собственото си унищожение, опасно е. Една друга възможност. Боговете.“
Йоши си позволи да се усмихне. Добрият късмет и лошият късмет, бе писал шогунът Торанага, щастието и нещастието трябва да се оставят на небето и природния закон — това не са неща, които могат да се получат с молитва или да се изработят чрез някакъв хитър способ.
„Бъди търпелив — чу той да му говори Торанага. — Бъди търпелив.“
„Да, ще бъда.“
Йоши затвори чекмеджето в главата си за следващия път и отново се замисли за Съвета. „Какво да им кажа? Разбира се, те вече са научили, че съм се срещнал с гай-джин. Аз ще настоявам на едно абсолютно правило — за в бъдеще да изпращаме само умни мъже на тези срещи. Какво друго? Разбира се, за техните войници, гигантски в алените си униформи, къси поли и огромни шапки с пера, всеки мъж с пушка със задно пълнене, блестящи от грижи, както ние ценим нашите остриета.
Да им кажа ли, че тези врагове са глупаци, които нямат никакъв финес и могат да се управляват чрез тяхното нетърпение и омраза — Мисамото ми каза достатъчно, за да заключа, че са капризни и че се движат от омразата си, както всички даймио? Не, това ще го запазя за себе си. Но ще им кажа, че утре нашата делегация ще се провали, освен ако не измисли забавяне, което гай-джин ще бъдат щастливи да приемат.
Какво трябва да е то?“
— Този пратеник, Мисамото — започна той лениво и издалеко, — високият мъж с големия нос, защо говореше като жена, използваше женски думи? Той полумъж ли или полужена беше?
— Не зная, господарю. Може би, те си имат много такива на техните кораби, макар да го крият.
— Защо?
— Не зная, господарю. Трудно е да ги разберем. Те не говорят открито за половите сношения както нас. А да говорят като жени — в техния език мъже и жени говорят еднакво, имам предвид, че използват едни и същи думи, за разлика от японците. Няколкото моряци, които срещнах и които можеха да говорят думи от нашия език, бяха ходили в Нагасаки, те говореха като големия нос, защото единствените хора, с които общуват, са проститутките, сиреч учат нашите думи от нашите проститутки. Не знаят, че жените ни говорят различно от нас, мъжете, господарю, че използват различни думи, които цивилизованите хора не трябва да използват.