Във фоайето връхлетя някакъв сержант и извика:
— Сър, те всички си отиват. Дребните негодници се ометоха.
Когато погледна навън през прозореца, Сър Уилям се увери, че самураите се бяха стопили в нощта.
И ето че се изплаши за първи път. Не очакваше, че ще изчезнат. За миг пътеката надолу по хълма остана чиста, мястото в низината — празно. Ала усещаше, че те не са отишли далеч, че всеки вход и близка улица ще са претъпкани с врагове, всички очакващи уверено да скочат в капана.
„Слава Богу, че другите посланици и повечето от нашите момчета са в безопасност на корабите. Слава Богу“ — помисли си посланикът и продължи по стълбите с много твърда стъпка, за да окуражи онези, които го наблюдаваха.
11.
Четвъртък, 20 септември
Кръчмата на Четиридесетте и седем ронини беше в една гориста уличка, недалеч от замъка в Йедо, разположена зад мръсния път и почти скрита зад висока, зле поддържана ограда. От улицата кръчмата изглеждаше мизерна и невзрачна. Отвътре бе претрупана, скъпа, солидна сграда. Добре оформени градини заобикаляха едноетажната постройка и нейните многобройни изолирани едностайни бунгала, разположени върху ниски колци и запазени за специални гости — лични посетители на кръчмата бяха преуспяващи търговци, но тя също бе и сигурен дом за различни шиши.
Сега, точно преди зората, кръчмата беше тиха, всички посетители, държанки, мама-сан, прислужници и прислужнички спяха. С изключение на шиши. Те се въоръжаваха мълчаливо.
Ори седеше на верандата на една от малките пристройки, кимоното му бе смъкнато до кръста. С голяма трудност сменяше сам превръзките на рамото си. Мястото беше силно зачервено сега, раздразнено и до болка чувствително. Цялата му ръка туптеше и Ори знаеше, че му е нужен спешно лекар. Дори и така да е, рече той на Хирага, много опасно е да доведат някой или те да отидат на посещение.
— Може да ме проследят. Не бива да рискуваме, толкова много шпиони има, а и Йедо е убежище на Торанага.
— Съгласен съм. Да се върнем в Канагава.
— Когато мисията свърши. — Пръстът му се плъзна и изчисти събралата се гной и болката го сряза някъде дълбоко във вътрешността му. „Няма закъде да бързам, лекарят ще среже каквото трябва и ще изчисти гнойта“, помисли си, макар че не вярваше много на думите си. Карма. И пак карма, ако тя продължи да гнои. Ори бе толкова погълнат, че не чу промъкването на нинджа през оградата и пропълзяването му до него.
Сърцето му се сви от страх, когато нинджата сложи ръка на устата му, за да спре всеки вик.
— Аз съм — прошепна ядосано Хирага, после го пусна. — Можех да те убия двайсет пъти.
— Да. — Ори се насили да се усмихне и посочи. В храстите имаше друг самурай, стрелата бе опъната на ръката му. — Само че той е на стража, а не аз.
— Добре. — Хирага поздрави поста и се успокои, смъкна маската от лицето си. — Другите вътре ли са, готови ли са, Ори?
— Да.
— А ръката ти?
— Добре е. — Ори пое дъх и лицето му се сви от болка, щом дланта на Хирага се протегна и го сграбчи за рамото. Сълзи излязоха в очите му, ала не каза нищо.
— Ти си отговорен. Не можеш да дойдеш днес с нас, ще се върнеш в Канагава. — Хирага пристъпи на верандата и влезе вътре.
Ори го последва много отчаян.
Единадесет шиши въоръжени седяха върху чудесни татами. Деветима бяха сънародници на Хирага от Чошу. Двама бяха новодошли от Мори, бяха ги оставили да минат вчера, по-късно да избягат и да помолят за разрешение да се присъединят към групата.
Хирага седна уморено.
— Не успях да стигна на повече от двеста крачки до храма или Легацията, така че не можем да стреляме и убием господаря Йоши и другите, когато пристигат. Невъзможно е. Трябва да го причакаме другаде.
— Извини ме, Хирага-сан, но сигурен ли си, че това е господарят Йоши? — попита един от двамината от Мори.
— Да, сигурен съм.
— Още не мога да повярвам, че той ще рискува да излезе от замъка с няколко телохранители, само за да се срещне с отвратителните гай-джин. Много е умен, сигурно знае, че е идеална мишена за шиши, с изключение на шогуна; по-ценна мишена дори от предателя Анджо.
— Не е умен, аз го разпознах, бях съвсем близо до него веднъж в Киото — отвърна Хирага, тайно не се доверяваше на самураите от Мори. — Каквато и да е неговата причина, той може да рискува един път да отиде в Легацията без охрана, но не и два пъти. Сигурно затова районът е претъпкан със самураи на Бакуфу. Но утре Йоши ще бъде отново извън замъка. Явява се възможност, която не можем да изпуснем. Можем ли да направим засада някъде другаде? На някой друг?
— Зависи от броя на самураите с кортежа — рече самураят от Мори. — Ако срещата се проведе, както искат гай-джин.
— Ако се проведе ли? Ще се опита ли господарят Йоши да е хитър?
— Аз бих се опитал на негово място. Нали го наричат Лисицата.
— Какво би направил?
Мъжът се почеса по брадичката си.
— Бих се забавил някак си.
Хирага се намръщи.
— Но ако той отиде в Легацията както вчера, къде ще е най-подходящо?
Ори се обади:
— При слизането от паланкина. В двора на гай-джин.
— Не можем да стигнем там, дори с риск за самоубийство.
Тишината стана по-дълбока. Тогава Ори допълни тихо:
— Колкото са по-близо до портите на замъка, толкова повече в безопасност ще се чувстват неговите капитани, затова по-малко ще е тяхната най-близка охрана и най-малка наблюдателността им при излизане… или влизане.
Хирага кимна доволен и му се усмихна, после се приближи до един от своите сънародници:
— Когато къщата се събуди, кажи на мама-сан да заведе Ори на лекар, тайно и бързо.
Ори веднага се намеси:
— Съгласихме се, че не е безопасно.
— Трябва да бъдем предпазливи. Идеята ти е идеална.
Ори се поклони с благодарност.
— По-добре да ида при лекар, а?
При първи зори Филип Тайърър полутичаше, полувървеше към кея с двама шотландски войни и един сержант.
— За Бога, Филип, двама души охрана са повече от достатъчно — бе казал преди Сър Уилям. — Ако японците възнамеряват да ни причинят зло, целият гарнизон няма да е способен да те защити. Съобщението трябва да се изпрати на Кетърър и ти ще го направиш. Довиждане!
Като сър Уилям той трябваше да мине през стотиците мълчаливи самураи, които се върнаха точно преди зазоряване. Никой не го обезпокои и явно знаеха за неговото присъствие от бързото премигване в очите им. Сега отпред беше морето. Усили крачка.
— Спри, кой върви там, или ще ти отвея шибаната глава — извика нечий глас от сенките и го накара да спре.
— За Бога — отвърна Тайърър, разтреперан от страх. — Кой, по дяволите, си мислиш, че е, това съм аз със спешно съобщение за адмирала и генерала.
— Съжалявам, господине.
Тайърър бързо влезе в катера и стигна за миг до флагмана. Радваше се, че е извън капана в Легацията, та почти щеше да заридае и накара гребците да гребат по-бързо. После се изкачи горе.
— Здравей, Филип — Марлоу наблюдаваше от главната палуба. — За какъв дявол си тук?
— Здравей, Джон, къде е адмиралът? Имам спешно съобщение за него от сър Уилям. Легацията е обкръжена от хиляди негодници.
— Господи! — Марлоу разтревожено го поведе по стъпалата, после по посока на кормилото. — Как, по дяволите, се измъкна?
— Просто минах. Оставиха ме да мина, не казаха нито дума, нито един от тях, просто ме оставиха да мина. Не се срамувам да ти кажа, че бях скован от страх — те са навсякъде, няма ги само зад нашите стени и долу до кея.
Матросът часови пред вратата на каютата поздрави учтиво:
— Добро утро, господине.
— Спешно съобщение за адмирала!
Веднага един глас просто изплющя иззад вратата:
— Тогава, за Бога, Марлоу, давай го! Съобщение от кого?
Марлоу въздъхна и отвори.
— От сър Уилям, господине.
— Какво, по дяволите, е направил този идиот… — Адмиралът Кетърър спря, като видя Тайърър. — А, вие сте неговият помощник, нали?