Струан плувна в пот. Усилието да използва нощното гърне бе огромно, за малко да покаже цялата болка; и никакви изпражнения, само малко урина с кръв.
— Джейми, каква е лошата вест?
— О, ами, ще видиш…
— Господи, кажи ми!
— Баща ти е починал преди девет дни, същия ден, когато корабът с пощата е тръгнал от Хонконг към нас. Погребали са го три дни по-късно. Майка ти ме помоли да уредя връщането ти незабавно. Нашият пощенски кораб с новината за твоето раняване, за лошия ти късмет няма да пристигне в Хонконг през следващите четири-пет дни. Съжалявам — добави той неуверено.
Струан чу само първото изречение. Новината беше неочаквана и дойде като неочаквания удар с меча в тялото му. Той се радваше много, но и много се натъжи. Чувствата му бяха смесени — вълнуваше се, че най-после ще може да управлява компанията, за което се бе подготвял през целия си живот. Баща му получаваше кръвоизливи от години, майка му го поддържаше, спокойно го убеждаваше, придумваше, ръководеше и му помагаше през лошите времена. Лошото беше негов постоянен спътник и се дължеше главно на пиенето, което бе като лекарство за баща му; с него притъпяваше заслепяващото го главоболие и пристъпите на треската, маларията, задуха, мистериозната смъртоносна треска, поразила по-рано населението на Хонконг и замряла сега временно благодарение на тъмния екстракт на хинина.
„Не мога да си спомня година, в която баща ми да не се тръшваше поне два пъти на месец с треска, че и повече, мисълта му блуждаеше с дни наред, дори запарки от безценната хининова кора, която дядо бе донесъл от Перу, не му помагаха, макар да спираха треперенето по-бързо от всяко друго средство. Но хининът не спаси горкичката малка Мери, тогава тя беше на четири, а аз на седем; толкова рано опознах смъртта, значението й и нейната фаталност.“
Струан въздъхна тежко. „Слава Богу, че нищо не засегна майка ми. Въпреки чумата, маларията, възрастта, нещастията тя е все още млада жена, няма и трийсет и осем, стегната въпреки седемте си деца, желязна подкрепа за всички ни, способна да се справи с всяка болест, всяка буря, дори с горчивината, с вечната омраза между нея, баща ми и шибания Тайлър Брок… В допълнение и трагедията миналата година, когато обичните ни близнаци Роб и Дънрос се удавиха край Шек-О, дето е лятната ни къща. А ето и горкият татко… толкова много смърт.
Тай-пан. Сега аз съм тай-пан на Търговската къща.“
— Как? Какво каза, Джейми?
— Просто казах, че съжалявам, и ето, ето ти писмо от майка ти.
Струан пое плика с усилие.
— Как най-бързо мога да се върна в Хонконг?
— С „Морският облак“, но не се очаква да тръгне до две-три седмици. Единствените търговски кораби сега тук са бавни. До седмица не се очаква кораб за Хонконг. Пощенският е най-бързият. Можем да го накараме да тръгне веднага, ала на връщане трябва да мине през Шанхай.
След вчерашното пътуване идеята за единайсетдневен курс, и то главно в бурно море, дори с тайфуни, ужаси Малкълм. Все пак той нареди:
— Говори с капитана. Убеди го да пътува директно до Хонконг. Какво друго има в пощата?
— Не съм я прегледал още, но ето — силно обезпокоен от внезапната бледост на Струан, Макфей му предложи „Хонконг Обзървър“. — Нищо добро, изплашен съм: Американската гражданска война е чудовищна, с десет хиляди убити — битки в Шило, Феър Оакс, редица селища, друга в Бул Рън със съюзническата армия и всеки десети е убит. Ходът на войната се е променил завинаги с използването на пушки със задно пълнене, магазинните пушки и оръдията. Цената на памука се е вдигнала до небето от съюзната блокада на Юга. Паника на Лондонската борса, а в Париж — слухове, че Прусия скоро ще нападне Франция. Тъй като Принцът консорт почина през декември, кралица Виктория не се е появила още публично, говори се, че се е стопила от скръб. Мексико: изтеглили сме нашите сили, очевидно е, че лудият Наполеон III е решил да го направи френски доминион. Глад и бунтове из цяла Европа. — Макфей се поколеба. — Мога ли да ти донеса нещо?
— Нов стомах. — Струан погледна плика, който стискаше в ръката си. — Джейми, остави ми вестника, прегледай пощата, после се върни и ще решим какво да направим, преди да тръгна…
Чу се слаб шум и двамата погледнаха съседната врата, сега тя бе наполовина отворена. Там стоеше Анжелик с елегантен пеньоар над нощницата.
— Здравей, cheri — усмихна се девойката веднага. — Стори ми се, че чух гласове. Как си днес? Добро утро, Джейми. Малкълм, изглеждаш по-добре. Мога ли да ти донеса нещо?
— Не, благодаря. Влез. Седни, изглеждаш чудесно. Спа ли добре?
— Не съвсем, но няма значение — каза тя, макар че бе спала великолепно. Край нея се носеше мирис на парфюм, момичето го докосна леко и седна. — Ще закусим ли заедно?
Макфей откъсна вниманието си от нея.
— Ще се върна, когато уредя всичко. Ще кажа на Джордж Бабкот.
Щом вратата хлопна, тя погали челото на Струан, а той улови ръката й, обожаваше я. Пликът се плъзна на пода. Анжелик го вдигна. Леко се намръщи.
— Защо си натъжен?
— Татко е починал.
Тъгата му я накара да се разплаче. Още като дете бе открила колко е лесно да заплаче, да пророни сълзи по свое желание и да гледа техния ефект върху другите, в частност леля й и чичо й. Всичко, което трябваше да направи, бе да си помисли за майка си, която умря при раждането на брат й.
— Но, Анжелик — казваше леля й през сълзи, — бедният малък Жерар е единственият ти брат, ти никога няма да имаш друг, неистински, дори твоят лентяй баща да се ожени повторно.
— Мразя го — отвръщаше тя.
— Не е негова вината, горкото момче, раждането му беше ужасно.
— Не ме интересува, той уби мама, уби я!
— Не плачи, Анжелик…
И сега, когато Струан изрече същите думи, сълзите лесно потекоха, защото наистина й бе мъчно за него. „Горкият Малкълм, да загуби баща си — той беше добър човек, добър към мен. Горкичкият Малкълм се опитва да бъде смел. Няма значение, скоро ще се оправиш, сега е много по-лесно да стоиш в стаята, миризмата е намаляла, почти е изчезнала.“ Внезапен спомен за баща й изплува в главата й: „Не забравяй, че този Малкълм ще наследи скоро всичко, корабите, властта и…“
„Няма да мисля за това. Или… или за другото.“
Анжелик подсуши очите си.
— Кажи ми всичко.
— Няма друго. Баща ми е мъртъв. Погребали са го преди дни и аз трябва да се върна в Хонконг веднага.
— Естествено, веднага, но не преди да се оправиш. — Тя се наведе и леко го целуна. — Какво ще правиш, когато стигнем там?
Струан строго заяви:
— Аз съм наследникът. Аз съм новият тай-пан.
— Тай-пан на Търговската къща ли? — Анжелик се престори, че изненадата й е неподправена, после деликатно добави: — Малкълм, скъпи, ужасно е за баща ти, но… но, но не е неочаквано, нали? Татко ми каза, че той бил болен отдавна.
— Да, очаквахме го.
— Тъжно е, но… тай-пан на Търговската къща, мога ли първа да те поздравя. — Тя се поклони така елегантно като пред крал и седна отново, доволна от себе си. Гледаше я странно. — Какво има?
— Нищо, просто ме караш да се чувствам толкова горд, толкова чудесен. Ще се омъжиш ли за мен?
Сърцето й спря да бие, лицето й пламна. Но мисълта й заповяда да бъде благоразумна, да не бърза и Анжелик се зачуди дали да бъде толкова сериозна колкото него, или да даде изблик на чувствата си, тъй като във въпроса му почувства своята победа. Реши да го накара да се усмихне.
— La! — започна тя весело, като го подразни, веейки си с носната си кърпа. — Да, ще се омъжа за вас, господин Струан, но само ако вие… — поколеба се, после бързо добави: — Само ако вие се оправите бързо, ако ми се подчинявате безпрекословно, ако се отнасяте с голяма любов към мен, ако ме обичате лудо, ако построите замък на хълма в Хонконг, дворец на Шанз-Елизе, ако пригодите един катер за брачно ложе, детска стая в злато или ако ми намерите имение от милиони хектари!
— Бъди сериозна, Анжелик, изслушай ме, аз съм съвсем сериозен!
„О, и аз съм сериозна“ — помисли си тя, поласкана, че Струан се усмихва отново. Нежна целувка, но този път по устните, пълна с обещание.