— Сигурен съм, че Сър Уилям ще намери отговор, но аз ще ви кажа честно, за Бога, ако видя нашето знаме смъкнато, веднага ще подпаля Йедо.
— Съгласен съм — рече Сьоратар. — Въпрос на национална чест!
Лицето на Фон Хаймрих се вкамени.
— Японците не са глупави. Не мога да повярвам, че ще пренебрегнат силите, с които разполагаме сега.
Внезапно вятърът се усили, морето посивя, облаците ставаха все по-тъмни. Всички погледнаха на изток, към черната ивица на хоризонта. Внезапната буря се насочваше към брега и ставаше опасно да не се откъснат от котвата.
— Марлоу, изпрати… Марлоу! — изрева адмиралът.
— Да, господине. — Марлоу притича.
— За Бога! Сигнализирайте на останалите кораби: „Пригответе се за отплаване. При влошаващите се условия трябва при моя команда всеки да предприеме индивидуално изтегляне и да се съберем в Канагава, щом времето ни позволи.“ Вие, капитани, върнете се на корабите, докато е възможно. — Офицерите забързаха, радостни, че си тръгват.
— Аз също ще се върна на моя кораб — заяви френският адмирал. — Bonjour, messieurs.
— И ние ще дойдем с вас, г-н адмирал — рече Сьоратар. — Благодаря за гостоприемството ви, адмирал Кетърър.
— Ами граф Алексей? Ще дойде ли с вас?
— Нека си спи. По-добре е руската мечка да спи, n’est-ce pas! — студено заяви Сьоратар на Фон Хаймрих, и двамата добре знаеха, че Прусия тайно преговаря с руския цар да остане неутрален при всяка бъдеща конфронтация, като позволи на Прусия да се разшири в Европа и задоволи откритата държавна политика: създаването на германска нация от немскоговорящи начело с Прусия.
Марлоу забърза към сигналиста, видя кораба си „Пърл“ все още закотвен и се разтревожи; съжаляваше безкрайно, че не е на борда му и не го командва. Обезпокоен, погледна към морето — бурята се приближаваше, носеше тежките черни облаци, миризма и вкус на сол във вятъра.
— Дявол да ги вземе онези педерасти.
В приемната на легацията сър Уилям, един шотландски офицер, Филип Тайърър и охраната седяха и студено гледаха тримата японски чиновници, които лениво се настаниха, зад тях телохранителите им: сивокосият старейшина Адачи, даймио на Мито, фалшивият самурай Мисамото рибаря и накрая ниският шкембест чиновник, който тайно говореше свободно холандски, чиято пряка задача бе да докладва лично на Йоши за срещата и за поведението на другите двама. Както обикновено никой не използваше истинското си име. Петте паланкина пристигнаха, както вчера, със същата церемония въпреки увеличилата се охрана. Само три бяха заети, което сър Уилям сметна за доста обезпокоително. Този факт, заедно с повишената активност на самураите през нощта около храма и Легацията, го накара да изпрати частичен сигнал за тревога на флотата с полувдигнатото знаме; надяваше се, че Кетърър ще го разбере.
Навън в двора Хирага, пак преоблечен като градинар, също се развълнува, още повече, че Йоши Торанага не беше сред властите. Това означаваше, че така внимателно обмисленият план за нападение, да изненадат Йоши близо до портите на замъка, трябваше да се провали. Опита се да се измъкне веднага, но един самурай раздразнено му заповяда да се върне на работа. Безропотно му се подчини, очаквайки възможност за бягство.
— Закъсняхте с два часа и половина — ледено заяви Сър Уилям, като откри срещата. — В цивилизованите страни дипломатическите срещи започват навреме, а не със закъснение.
Последва незабавно извинение. После — обичайните задължителни представяния и сладникавите комплименти, и отвратителната учтивост. Така измина повече от час, исканията съвсем спокойно се отклоняваха, посочваха се аргументи за забавяне на изпълнението им. Изразяваше се учудване, че някой не е разбрал въпросите, които трябваше да се повтарят, в цялата тази бъркотия изчезваха фактите, истинското отношение към нещата, обясненията, предположения, извинения, поднесени, разбира се, многословно.
Сър Уилям бе готов да избухне, когато старейшината Адачи измъкна най-тържествено един свитък, подаде го на техния преводач, който пък го даде на Йохан.
Умората на Йохан изчезна.
— Gott im Himmel! Той е с печата на роджу.
— Е?
— Съветът на старейшините. Мога да позная този печат навсякъде — същият е, който получи и посланик Харис. По-добре вие, сър Уилям, го приемете официално, после аз ще го прочета на глас, ако е на холандски, в което се съмнявам. — Преводачът прикри нервно прозявката си. — Може би това е следващата стъпка за протакане.
Сър Уилям направи така, както му каза Йохан, мразеше да е с вързани ръце и да разчита на чуждестранни наети преводачи.
Йохан разчупи печата и прегледа документа. Учудването му беше явно.
— Та той е на холандски, за Бога! Прескачам всички титли. В него пише:
„Съветът на старейшините, след като разбра за оплакването, се извинява за държанието на своя поданик и желае да покани уважаемия посланик на Британия и другите акредитирани посланици на среща със Съвета след трийсет дни в Йедо, когато официално ще се разгледа оплакването, ще се обсъди въпросът, както и обезщетението.
Със свръхусилие сър Уилям се удържа да не избухне. С крайчето на очите си забеляза, че Тайърър широко се усмихва. Без да се обръща към него, той изсъска:
— Спри да се усмихваш, идиот такъв! — и същевременно добави остро: — Йохан, кажи им, че ще получат моя отговор след три дни. Междувременно искам обезщетение в злато след три дни — десет хиляди лири стерлинги — за семействата на сержанта и ефрейтора, убити в тази Легация миналата година, което искаме вече четири пъти!
След превода той видя ужас върху лицето на по-възрастния мъж. Последва дълъг разговор между него и чиновника на Бакуфу.
Йохан уморено докладва:
— Старият се измъква както обикновено и казва, че убийството не е грешка на Бакуфу. Извършителят си е направил после сепуку — самоубил се е.
Обзет от не по-малка умора, Сър Уилям заяви:
— Отвърни им както обикновено, за Бога: че те ни посочиха и настояваха да вземем на работа този японец, така че те са отговорни и че той се е самоубил само защото е бил лошо ранен при опита за убийство на моя предшественик и е щял незабавно да бъде заловен! — Като се опита да прогони част от умората, посланикът загледа как двамата японци разговаряха със своя преводач, а третият мъж слушаше, както през целия следобед. Може би той е истинската власт? Какво ли се е случило с другия, от вчера, по-младия — онзи, към когото Андре Понсен се обърна, когато си тръгнаха. Какво му влиза в работата на тоя дяволски кучи син Сьоратар?
Освежаващ порив на вятъра влезе през полуотворените капаци и ги блъсна срещу прозореца. Един от часовите се наведе над перваза и ги закачи обратно. Недалеч от брега беше флотата, морето — тъмносиво и сега с бели вълни. Сър Уилям забеляза застрашителната линия на бурята. Тревогата му за корабите нарасна.
Йохан каза:
— Старият пита, дали ще приемете три хиляди?
Лицето на Сър Уилям пламна:
— Десет хиляди в злато!
Отново разговор, после Йохан попи челото си.
— Mein Gott, десет ще са, но да бъдат изплатени на два пъти в Йокохама след десет дни, броени от днес, а остатъкът — в деня преди срещата в Йедо.
След съзнателно драматична пауза Сър Уилям каза:
— Ще им отговоря след три дни дали приемаме.
Отново шумно поемане на дъх, няколко плахи опита да се сменят трите дни с трийсет, с десет, осем, но всичките бяха като скала и отказваха.
— Три!
Учтиви поклони и делегацията си тръгна. Щом останаха сами, Йохан засия:
— За първи път постигнахме нещо, Сър Уилям, за първи път!
— Да, вярно е, ще видим какво ще излезе. Не ги разбирам изобщо. Очевидно се опитваха да ни омаломощят, но защо? Каква е ползата им? Те вече са държали в ръцете си свитъка, тогава за чий дявол не ни го дадоха още в началото и да приключим с това отвратително губене на време? Шибани идиоти! И защо изпратиха два празни паланкина?
Филип Тайърър рече сияещ: