— Струва ми се, сър, че това е една от техните черти. Да хитруват.
— Добре, Тайърър, ела с мен, моля те! — Той го поведе към кабинета си, затвори вратата и ядосано викна:
— Министерството на външните работи не те ли е научило на нещо? Ти съвсем без мозък ли си? Нямаше ли достатъчно усет да прецениш, че не бива да показваш емоциите си на дипломатическите срещи? Побъркал ли си се?
Тайърър бе шокиран от язвителността.
— Съжалявам сър. Много съжалявам сър, толкова бях поласкан от вашата победа, че…
— Това не е победа, идиот такъв! Това е само забавяне, пратено сякаш от небето! — Облекчението на сър Уилям, че срещата е свършила, изчезна, а убеждението, че е постигнал, противно на очакванията, много повече, отколкото бе искал, увеличи неговото раздразнение. — Ушите ти с памук ли са пълни? Ние постигнахме само поредното забавяне, това е всичко, което се случи, и ако срещата с Йедо се състои след трийсет дни, ще бъда удивен. Следващия път недей да показваш чувствата си, за Бога, и ако някога станеш преводач… по-добре се захващай с японския, или ще се качиш на следващия кораб за вкъщи с бележка в досието ти, та да не можеш да получиш никакъв пост през остатъка от живота си!
— Слушам, сър!
Все още бесен, сър Уилям забеляза, че младият мъж го гледа стоически, и се зачуди какво има у него. После забеляза очите му.
„Къде съм виждал тоя поглед преди — същия, почти неопределен, като на младия Струан? О, да, разбира се, сега си спомням! В очите на младите войници, които се връщаха от Крим, в очите на ранените — съюзници или врагове. Войната откъсваше младостта им, откъсваше невинността им с такава бясна скорост, че те завинаги оставаха променени. И това се виждаше в очите им, а не по лицата. Колко пъти съм казвал: преди битката са младежи, няколко минути по-късно възрастни — британец, руснак, германец, французин или турчин без значение.
Аз съм идиот, а не този младеж. Забравил съм, че той е само на двайсет и една и че за шест дни престой щеше да бъде убит, и натрупа такъв опит, който само възрастен мъж може да има. Или някоя жена, за Бога! Точно така, по същия начин гледаше и девойката. Глупав съм, че не го разбрах. Бедното момиче, та то не е ли само на осемнайсет! Ужасно е да пораснеш толкова бързо. Моето детство бе тъй щастливо.“
— Да, г-н Тайърър — подхвана той дрезгаво, завиждаше му, че е изкарал бойното си кръщение храбро. — Сигурен съм, че всичко ще се оправи с вас. Тези срещи са достатъчни да изпробват търпението на Йов, нали? Не е лошо да пийнем по шери.
С много усилия Хирага се измъкна от градината през кръгове от самураи и се върна в кръчмата на Четиридесетте и седем ронини. Когато стигна, с доста закъснение, се изненада, че групата вече е тръгнала за мястото на засадата.
Ори рече безпомощно:
— Един от нашите докладва, че делегацията е излязла от замъка точно както вчера, със знамената, с петте паланкина, и ние решихме, че господарят Йоши е в някоя от тях.
— Нали се разбрахме, че всички ще чакат.
— Те чакаха, Хирага, но ако… ако не тръгнеха тогава, нямаше да успеят да пристигнат на мястото на засадата навреме.
Хирага бързо се преоблече с евтино кимоно и прибра дрехите на градинар.
— Видя ли се с лекар?
— Ние, мама-сан и аз, мислихме, че е много опасно днес. Утре ще е по-добре.
— Тогава ще те видя в Канагава.
— Соно-джой!
— Отивай в Канагава! Тука е опасно!
Хирага се промъкна зад оградата и тръгна по задните улици и малко използвани пътеки и мостове, заобикалящи замъка. Този път имаше късмет и избягна патрулите.
Повечето от дворците на даймио извън стените на замъка бяха празни. Хирага продължи от градина на градина, докато стигна до един повреден от пожар дворец на даймио, разрушен при последния земен трус преди три дни. Както бяха планирали, засадата щеше да е близо до разбитата главна порта; тя гледаше към централната алея, водеща до самия замък. Хората му бяха там — но девет, а не единайсет.
— Ийе, Хирага, мислехме, че си се отказал! — Най-младият и най-развълнуваният прошепна: — Оттук ще го убием лесно?
— Къде са самураите от Ори?
— Мъртви са. — Братовчед му Акимото вдигна рамене. — Беше най-големият сред тях, на двайсет и четири. Пристигнахме по различни пътища, но аз бях близо до тях и тримата попаднахме на патрул. — Той се засмя. — Хукнах по прекия път, те — по друг, видях, че единият го уцели стрела и че падна. Никога не съм знаел, че мога да тичам толкова бързо. Забрави ги, кога ще мине Йоши?
Хирага трябваше да ги разочарова, съобщи им, че тяхната жертва не е в кортежа.
— Тогава какво ще правим? — попита висок, много красив юноша на шестнайсет. — Засадата е идеална. Половин дузина паланкини с важни Бакуфу минаха оттук със съвсем слаба охрана.
— Мястото е прекалено добро, за да се рискува, ако нямаме причина — заяви Хирага. — Ще си тръгнем един по един, Акимото, ти пър…
Шиши, който беше на пост, подсвирна предупредително. Те веднага се пъхнаха вътре в убежището, очите им се взряха през пролуките на счупената ограда. Натруфен, покрит паланкин с осем полуголи носачи и дузина телохранители със самурайски знамена вървяха на трийсет ярда от тях; насочиха се бавно към портата на замъка. Наоколо не се виждаше никой друг.
Те в миг разпознаха емблемата: Нори Анджо, глава на Съвета на старейшините. Мигновено решение: Соно-джой!
Втурнаха се като един в атака, водеше ги Хирага, разчупиха редиците на телохранителите и се хвърлиха към паланкина. Но във вълнението си се забавиха с няколко секунди и това позволи на останалите осем телохранители, внимателно подбрани войни, да се съвземат. В безумното melle — носачите се разкрещяха от страх, пуснаха прътите и побягнаха. Това даде възможност на Анджо да пропълзи през далечната отворена врата на паланкина и да се измъкне точно когато мечът на Хирага съсече мекото дърво и се заби във възглавницата; върху нея бе седял преди секунда Анджо.
Ругаейки, Хирага измъкна меча и зае позиция за отбрана; щом го нападнаха в гръб, уби мъжа, после прескочи прътите и хукна към Анджо. Сановникът се бе изправил на крака с изваден меч, трима телохранители го прикриваха. В другия край петима от приятелите на Хирага се биеха с четирима от самураите. Един шиши вече бе мъртъв, един смъртно ранен на земята, трети, дуелирайки се, се забави и врагът му се спъна в тялото на някакъв ридаещ носач и се подхлъзна — шиши му нанесе ужасен удар отстрани. Преди противникът му да се окопити, замахна с цялата си сила и главата на самурая се търкулна в прахта.
Сега бяха седем на шест.
Акимото веднага прекъсна дуела и се втурна да подкрепи Хирага, който се биеше с тримата телохранители на Анджо. Хирага извади единия от равновесие, прониза го и го захвърли настрана, за да направи място на Акимото; той трябваше да приключи бързо с Анджо.
В този момент се чу предупредителен вик. Двайсет души от охраната на замъка завиваха откъм ъгъла на петдесет ярда разстояние и се затичаха в подкрепа на Анджо. Колебанието на Акимото даде време на телохранителите да парират свирепия удар, който трябваше да убие Анджо: сановникът се изправи и хукна към подкреплението. Сега шиши бяха изцяло превъзхождани по численост от самураите.
Нямаше никаква възможност да стигнат до Анджо! Никакъв начин за победа!
— Отстъпваме — изкрещя Хирага и пак като един, маневрата бе упражнявана стотици пъти, Акимото и останалите четирима зарязаха дуелирането и запрашиха обратно през разбитата главна порта. Хирага бе последен. Лошо раненият младеж Йозан закуцука след тях, телохранителите го следваха някак хаотично разпръснати. После се събраха и заедно с подкреплението се хвърлиха да преследват групата, най-крайните пресрещнаха Йозан, блеснаха мечове, кръвта бликаше от тялото му.
Акимото водеше останалите шиши, те отстъпваха панически през разрушения замък, начинът им на изтегляне бе добре отработен. Хирага беше ариергард, врагът бе по петите им. Когато стигна първата преграда, където в засадата чакаше Гота, Хирага спря внезапно и двамата се хвърлиха към преследвачите, смъртно раниха единия, другият се свлече на земята. После хукнаха отново, като поведоха враговете по-навътре в лабиринта.