Официалният печат отдолу беше на Бакуфу, подписан от Нори Анджо, глава на роджу.
Обзе го гняв. „Тези отвратителни гай-джин — помисли си Хирага. — Това е тяхната грешка. Заради тях се случи. Ще си отмъстим.“
13.
Неделя, 30 септември
Малкълм Струан се събуди бавно. Сетивата му се пробуждаха. Знаеше много за душевната болка, бе загубил двамата си братя и сестра си; болката, причинена от пиянството на баща му и нарастващия му гняв; от нетърпеливите учители, от собствената му потребност да бъде съвършен, защото един ден ще стане тай-пан, и страха, че няма да се справи с това, колкото и много да се подготвяше и обучаваше, надяваше и молеше, работеше ден и нощ, всеки ден и всяка нощ от живота си — никакво истинско детство, нито юношество като на другите.
Но сега, както никога преди, трябваше да се пробуди, да потисне дълбоко физическата болка, трябваше да издържи днес, независимо от внезапните, заслепяващи го спазми, които го поваляха без предупреждение или логика.
Усещаше само туптяща болка, бе по-добре от вчера. Колко ли дни бяха изминали от случката на Токайдо? Шестнайсет. Шестнайсетият ден.
Малкълм се разбуди още повече. Наистина се чувстваше по-добре от вчера. Очите и ушите му — отворени. Стаята не му се люлееше в ранната светлина. Ясно небе, лек вятър, никаква буря.
Преди два дни бурята спря. Духаше от осем дни със силата на тайфун, после вятърът изчезна така бързо, както бе и дошъл. Флотата, която стоеше на брега край Йедо, се бе пръснала, търсейки сигурност в морето. Единствено френският флагман се бе отскубнал и прибрал невредим в Йокохама. Никой от другите не се бе върнал. Нямаше още място за безпокойство, но всички гледаха хоризонта разтревожено, надяваха се и се молеха.
По време на морските бури тук, в Йокохама, бе отнесен един търговски кораб, няколко сгради бяха повредени, много катери и рибарски лодки изчезнаха, имаше поразии из селото Йошивара, от силния вятър бяха разрушени много палатки на военния лагер, но не се стигна до никакви по-сериозни произшествия тук и в Колонията.
„Големи късметлии сме били — помисли си Струан и се съсредоточи върху основния проблем на тялото си. — Мога ли да седна?“
Опита се несръчно. „Аййиайя.“ Болката не бе толкова силна. После се отблъсна още и ето че се изправи, подпря се на ръцете си.
Поносимо. По-добре от вчера. „Чакай малко“, наведе се напред внимателно, остана подпрян на една ръка. Все още поносимо. Внимателно отметна завивките и предпазливо се опита да извие краката си към пода. Но не можа, пронизващата го болка бе твърде силна. След секунда опита, отново неуспех.
„Няма значение. Ще пробвам по-късно.“ Малкълм се наведе леко. Когато прехвърли тежестта си към кръста и гърба, въздъхна с облекчение.
„Аййиайя!“
— Търпение, Малкълм — повтаряше Бабкот при всяка от визитите си. — Три или четири пъти на ден.
— По дяволите търпението!
— Ти наистина ще се оправиш.
— А кога ще мога да стана?
— И сега, ако искаш, макар че не те съветвам.
— Кога?
— Изчакай няколко седмици.
Той изруга отново, макар че това задържане го радваше, даваше му време да обмисли как ще се справи като тай-пан с майка си, с Анжелик, с Макфей и притискащите го търговски проблеми.
— Какво ще кажеш за пушките за Чошу? — попита го Макфей преди няколко дни. — Ще бъде огромна сделка.
— Имам идея. Остави на мен работата.
— Норбърт сигурно е подушил за тези от Чошу отдавна, а той е готов винаги да ни подбие цената.
— По дяволите Норбърт и Брок. Техните контакти не са толкова добри, колкото нашите. Дмитрий, Купър-Тилман и повечето американски търговци в Китай са на наша страна.
— С изключение на Хаваите — кисело заключи Макфей.
В последната поща преди десет дни — нямаше никакви други новини оттогава, а и пощенският кораб не се очакваше през следващата седмица — Тес Струан бе писала:
„Банка «Виктория» ни предаде. Вярвам, че те са били тайно подкрепяни от Морган Брок в Лондон с щедри акредитиви, той тайно е изкупил или подкупил всичките ни хавайски агенти, завладял е целия пазар на захар, като ни е изключил от него. По-лошо е, че не разполагам с никакво доказателство, че негова милост има тесни контакти с бунтовника президент Джеферсън Дейвис и собствениците на плантации за памук, като им е предложил цялата реколта от захар срещу памука за Англия — сделка, която ще направи Тайлър и Морган най-богатите мъже в Азия. Това не бива да се случи! Аз съм просто на края на силите си. Джейми, какво предлагаш? Дай това съобщение на сина ми с молба за спешна помощ.“
— Какво е твоето предложение, Джейми?
— Нямам никакво, Мал… Тай-пан.
— Ако сделката е сключена, това ще е краят. Кажи, можем ли да спрем памука по някакъв начин?
Макфей премигна.
— Да го отвлечем ли?
Струан отговори спокойно:
— Ако се налага. Старецът Брок щеше да го направи, правил го е в миналото. Това е единствената възможност, иначе памукът ще иде изцяло в корабите му. Второ: нашата флота трябва да пробие блокадата и после ще можем да получим всичкия памук, който ни е необходим.
— Би могло, ако обявим война на Конфедерацията. Немислимо е!
— Не съм съгласен, за Бога. Трябва да го внесем в страната. Памукът от Юга е жизненоважен за нас. После Северът може да спечели.
— Съгласен съм. Но ние също така зависим и от Севера.
— Как да му отнемем корабите? Трябва да има начин за отваряне на веригата. Ако той не изкара корабите си оттам, ще фалира.
— Какво ли щеше да направи Дърк?
— Да го хване за гушата — отговори Малкълм веднага.
— Значи, трябва да намерим нещо…
„Къде и какво да е то? — попита се Малкълм отново, лежеше на леглото, искаше да накара мозъка си да работи ясно по този проблем, както и по всички други. Анжелик? Не, ще мисля за нея по-късно. Но зная, че с всеки ден я обичам все повече и повече.
Слава Богу, че мога да напиша писмата вече. Трябва да пиша на мама отново, ако някой знае начина, това е тя, нали Тайлър Брок й е баща, а Морган брат, но как се осмелява тя да презира семейството на Анжелик? Трябва ли да пиша на бащата на Анжелик? Да, но не сега, времето е достатъчно.
Има толкова много поща, с която трябва да се заема, трябва да получа книги от Англия, Коледа не е далеч, Благотворителният бал в Джокей клуб в Хонконг, годишният бал на семейство Струан — да помисля за срещите днес: с Джейми поне два пъти, със Сьоратар следобед, той пък какво ли иска. Какво бе планирано още за днес? Филип ще дойде да си побъбрим отново след закуска… Чакай, не, не днес. Вчера Сър Уилям му заповяда да се върне в Йедо и да подготви Легацията за срещата със Съвета на старейшините след двайсет дни.“
— Ще се проведе ли наистина срещата, сър Уилям? — бе попитал той, когато посланикът го посети. Без флотата, която повече не защитаваше Легацията, и при явната омраза у самураите, няколко дни сър Уилям бе мислил дали е благоразумно да се върне в Йокохама, да се приготви да получи парите от обезщетението.
— Мисля, че ще се състои, г-н Струан. Смятам, че не точно, но приблизително тогава тя ще се проведе и ние ще получим истинска покана за бъдещето. Ако те се издължат с първата вноска от пет хиляди лири, както обещаха… ами това ще е много добър знак. Между другото разбрах, че ваш параход ще тръгне днес за Хонконг, мога ли да ви помоля за разрешение човек от моя персонал да тръгне с вас и да изпратя малко спешна поща — съпругата ми и двамата ми синове се очакват скоро и трябва да направя някои приготовления.
— Разбира се, ще кажа на Макфей. Ако желаете каютата на някои от моите кораби при посрещането, само ме предупредете.
— Благодаря ви — планирам да си взема малко отпуск, когато те дойдат. Човек става тесногръд, затворен тук, не мислите ли? Липсва ми суетата на Хонконг. Това е голям град, макар че, по дяволите, хората на Уайт хол едва ли ще го ценят! Много хубава бира, малко крикет или тенис, театър или опера, няколко дни на състезания ще са добре дошли. Кога ще се върнете!