— Саке, хей? Тука, тука, много добро, господар…
— Айе, домо, айе… — отвърна някак притеснен Тайърър. — Не, благодаря, не — и бързо настигна Андре. — Боже мой, трябваше наистина да се махна.
— Това е работата им. — Андре зави по главната улица, после по следващата, спря пред паянтова врата в оградата и почука. Тайърър разпозна буквите върху входа, които французинът му бе написал по-рано. Къщата на трите шарана. Вратата се отвори и Тайърър пристъпи в света на чудесата.
Малки градини, петролни фенери, свещници, излъскани сиви камъни със зелен мъх, гроздове от цветя, множество миниатюрни кленове — кървавочервените им листа засенчваха малкото останали зелени, бледа оранжева светлина идваше от полупрозрачните шоджи. Малък мост над миниатюрен поток, до него водоскок. Коленичила, на верандата стоеше жена на средна възраст. Мама-сан, красиво облечена и с хубава прическа.
— Bon soir, г-н Фурансу-сан — рече тя, сложи ръце на верандата и се поклони.
Андре също се поклони.
— Райко-сан, конбануа. Икага десу ка? — Добър вечер, как сте? Коре уа уташи но томодачи десу, Тайърър-сан. — Това е моят приятел, г-н Тайърър.
— А со десу ка? Тайра-сан? — Тя се поклони сериозно, Тайърър стори същото непохватно, после жената им махна да я последват.
— Казва, че Тайра е известно старо японско име. Ти си късметлия, Филип, повечето от нас тук имат прякор. Аз съм Фурансу-сан — най-близкото, което могат да намерят за французин.
Събуха си обувките, за да не изцапат чистите и скъпи татами, после седнаха несръчно, кръстосали крак върху крак в стаята, Андре Понсен обясняваше какво е токояма, беседка за специално висящи спирални орнаменти и за подредба на цветята, които се подменяха всеки ден, разведе го да оцени качеството на шоджи и дървения материал.
Донесоха саке. Прислужничката беше млада, може би на десет години, но сръчна и мълчалива. Райко наля първо на Андре, после на Тайърър, накрая на себе си. Отпи, Андре пресуши мъничката чашка и я подаде за още. Тайърър направи същото, като откри, че вкусът на затопленото вино не е неприятен, просто е никакъв. Двете чаши веднага бяха напълнени, пресушени и пак напълнени. Още подноси и още шишета.
Тайърър им загуби бройката, но скоро го обгърна приятна топлина, забрави за своята нервност, гледаше, слушаше и почти не разбираше какво си говорят другите двама, само оттук-оттам. Косата на Райко беше черна и лъскава, беше украсена с много инкрустирани гребени, лицето й бе белосано с пудра, нито грозно, нито красиво, просто различно, кимоното й — от розова коприна с втъкан зелен шаран.
— Шаран е кой, обикновено е знак за късмет — бе обяснил по-рано Андре. — Любовницата на Таунсенд Харис, куртизанката от Шимода, която Бакуфу уговорили да го развлича, се наричала Кой, но се боя, че това не й донесе никакъв късмет.
— Така ли? Какво се е случило?
— Говори се, че в началото, когато Бакуфу я одобрили; тя твърдо отказала да отиде при чужденец — нечувана дързост, не забравяй, че той е първият, на когото някога е разрешено да живее на японска земя. Помолила Бакуфу да изберат друга, да й позволят да живее спокойно, казала им, че по-скоро ще стане будистка монахиня, дори се заклела, че ще се самоубие. Но те също били непреклонни, увещавали я да им помогне да решат този проблем с гай-джин, умолявали я седмици наред да бъде съпруга и да преодолее задръжките си. Съгласила се и те й благодарили. А когато Харис си заминал, всичките Бакуфу й обърнали гръб, всичките до един: „Ах, толкова съжаляваме, но всяка жена, която е спала с чужденец, е опетнена завинаги.“
— Колко ужасно!
— Да, според нашите схващания, и е толкова тъжно. Но помни, това е Дамата на сълзите. Сега тя е легенда и всички я уважават заради нейната жертвоготовност.
— Не разбирам.
— Нито аз, нито който и да е от нас. Но те го правят, японците го правят.
„Колко странно — помисли си Тайърър отново. Както и тази малка къща, този мъж и тази жена, които си бъбрят на полуяпонски, полупиджин, смеят се заедно; тя е съдържателката, той — клиентът и двамата се преструват, че са нещо друго. И пак, и пак саке.“
Жената се поклони, изправи се и излезе.
— Филип, още саке?
— Благодаря. Много е хубаво, нали?
След пауза Андре рече:
— Ти си първият човек, който някога съм водил тук.
— О, защо мен?
Французинът стисна порцелановата чаша в пръстите си, пресуши последната капка, наля си още малко, после заговори на френски, гласът му беше мек и пълен с топлота.
— Защото ти си първият човек, когото съм срещал в Йокохама с… защото говориш френски, културен си, мозъкът ти е като гъба, попива всичко, млад си, почти си наполовина на годините ми, нали? На двайсет и една години си и не си като другите, ти си неопетнен и ще бъдеш тук няколко години. — Той се подсмихна, защото това беше само част от истината. „Наистина си първият човек, когото съм срещал, alors, макар че си англичанин и всъщност враг на Франция, ти си единственият, който някак си изглежда, че цени познанието, придобито от мен тук.“ Още една смутена усмивка: — Трудно е да се обясни, Филип; винаги съм искал да бъда учител, може би защото никога не съм имал син, не се ожених, може би скоро ще се върна в Шанхай, може би защото сме врагове и може би… може би ти можеш да си сигурен приятел.
— Ще бъде чест за мен да ти бъда приятел — веднага отвърна Тайърър, объркан и впечатлен от чара му. — И аз наистина мисля, винаги съм мислил, че трябва да бъдем съюзници, Франция и Британия, а не врагове и…
Шоджи се плъзна, появи се Райко на колене, кимна на Тайърър. Сърцето му се сви.
Андре Понсен се усмихна:
— Просто я последвай и помни каквото ти разказах.
Като насън Филип Тайърър стана несигурно и тръгна след нея надолу по коридора до някаква стая, после през една веранда до следващата стая, където тя го вкара, затвори шоджи и го остави.
Засенчена петролна лампа. Мангал с дървени въглища, за да е топло. Сенки, тъмнина и петна светлина. Футони — малки квадратни дюшеци, постлани върху пода като легло, легло за двама. Пухкави завивки. Два юката, памучни халати с широки ръкави за спане. През малката врата се виждаше баня, светлина от свещ, висока дървена вана, пълна с вряла вода. Сладникаво ухаещ сапун. Ниско трикрако столче. Малки кърпи. Всичко така, както му го бе разказал Андре.
Сърцето на Филип биеше бързо и през омаята от саке той се опитваше да си спомни инструкциите на Андре.
Методично започна да се съблича. Палтото. Жилетката. Шалчето. Ризата, вълнената жилетка, всяка дреха педантично сгъната и нервно оставена на купчинка. Непохватно седна, после събу чорапите си, неохотно и панталоните и се изправи още веднъж. Оставаха му само дългите гащи. Повъртя се малко, после смутен вдигна рамене и ги свали и скъта още по-внимателно. Настръхна и влезе в банята.
Там гребна вода от бъчвата, както му каза Андре, и я плисна над раменете си, усети приятна топлина. Още веднъж след това чу, че се отваря шоджи и се огледа.
— Всемогъщи Боже — измърмори Филип. Жената беше като крава с огромни ръчища, с къса юката, отдолу бе гола, само с една препаска. Тръгна към него с широка усмивка, заведе го да седне на столчето. Съвсем смутен, Филип се подчини. Тя веднага забеляза разреза на ръката му и като пое дълго дъх, каза нещо, което той не разбра.
Насили се да се усмихне.
— Уакаримасу. — Разбирам. — После, преди да успее да я спре, жената изля вода на главата му — това бе неочаквано и не беше част от предварителните предупреждения — и започна да го сапунисва и да мие дългата му коса, после тялото му; пръстите й бяха груби, опитни и настойчиви, но тя внимаваше да не закачи раната му. После — ръцете и краката от горе до долу. Предложи му кърпа и посочи между краката му. Все още шокиран, Филип изчисти сам тази част от тялото си, кротко върна кърпата.
— Благодаря — измърмори. — О, съжалявам, домо.
Тя го поля с още вода и му посочи ваната:
— Додзо! — Моля.