Йоши се засмя и нежно я прегърна.
— На какво дължа това удоволствие?
— Липсваше ми — рече Койко. — Мога ли да видя стихотворението?
— Разбира се.
Докато изучаваше творбата, Йоши я гледаше и си мислеше за непрекъснатото удоволствие тези трийсет дни, през които тя бе зад стените на замъка. Изключителни дрехи, чиста като порцелан кожа, лъскава гарвановочерна коса; щом я разпуснеше, стигаше до талията й, фин нос, зъбите й бели, както и неговите, не начернени по модата в двореца.
— Глупости! — бе казал баща му, когато той вече бе започнал да разбира нещата. — Защо трябва да си черним зъбите само защото е обичай на двореца, въведен от Император преди векове, чиито зъби са били стари и гнили и затова е издал указ, че начернените зъби са по-красиви, отколкото да имаш зъби на животно! И защо да си боядисваме устните и бузите, защото някой искал да бъде жена, а не мъж, преструвайки се, че е такъв, и придворните почнали да го, я имитират, за да се подмазват.
Койко беше на двайсет и две, Таю — най-висшата възможна степен за гейша във Върбовия свят.
Като чу слуховете за нея, изпрати да я доведат преди няколко месеца, забавлява се в компанията й, а после нареди на нейната мама-сан да му я даде. Предложението отиде до съпругата му, която трябваше да се занимае със случая. Жена му му писа от Драконовия зъб, техния замък-дом:
„Обични ми съпруже, днес направих задоволителни уговорки с мама-сан за Таю Койко от Къщата на глициния. Господарю, ние смятаме, че е по-добре да я имаш изключително за себе си, отколкото да имаш право да си първи на нейните услуги, а също е и по-безопасно, тъй като си заобиколен от врагове. По твой каприз договорът ще се подновява всеки месец, плащанията ще бъдат месечни, за да осигурят нейните услуги и тя да може да поддържа много високия стандарт, който ти очакваш от нея.
Приятно ми е, че си решил да имаш играчка, ние бяхме и продължаваме да сме загрижени за твоето здраве и сигурност. Мога ли да те поздравя за твоя избор, говори се, че Койко е нещо съвсем рядко срещано.
Синовете ти са добре и са щастливи, и дъщеря ти, и аз. Изпращаме ти нашата вечна преданост и копнеем за твоето присъствие. Моля те, дръж ме в течение, тъй като трябва да наредя на нашия ковчежник да отдели пари…“
Правилно жена му не споменаваше сумата, нито го занимаваше с нея, това бяха нейни функции: да ръководи и пази семейното богатство и да плаща сметките.
Койко го погледна.
— Стихотворението ти е безупречно, Йоши-чан — рече тя и плесна с ръце, „чан“ беше интимно обръщение.
— Ти си безупречна. — Йоши скри удоволствието си от оценката й. Освен уникалните физически данни, Койко беше известна с красивата си калиграфия, с красотата на стихотворенията си и проницателността си в политиката и изкуството.
— Обожавам начина, по който пишеш стихотворението. Обожавам цялата ти мисъл.
— И какво мислиш, че казвам?
Очите й светнаха:
— Първо ми кажи дали възнамеряваш да го запазиш — да го държиш на открито, на тайно място, или искаш да го унищожиш?
— Какво е твоето предложение? — наслаждаваше й се Йоши.
— Ако го държиш на открито или се престориш, че го криеш, или се престориш, че е тайна, ти желаеш другите да го прочетат, по някакъв начин ще информират твоите врагове, както го искаш.
— И какво ще си мислят те?
— Всичко, но най-умните ще сметнат, че твоята решителност отслабва, че твоите страхове започват да се появяват наяве.
— А другите?
Очите на Койко не загубиха нищо от очарованието си, но той видя, че допълнително светнаха.
— Твоят главен противник — започна тя деликатно, — шогунът Нобусада, ще го преведе дълбоко в себе си, че си съгласен с него, че не си достатъчно силен, за да бъдеш истинска заплаха, и той щастливо ще допусне, че става по-лесно и по-лесно да те елиминира, нещо, което отдавна очаква. Анджо ще изпита завист към храбростта ти като поет и калиграф и ще те намрази, като вярва, че храбростта ти е без стойност, но стихотворението ще го разтревожи, особено ако му се докладва като таен документ, тъй като то има осемдесет и осем вътрешни значения, а те ще увеличат неговото непреклонно противопоставяне.
Откровеността й го заслепи.
— А ако го запазя в тайна?
Тя се засмя.
— Ако искаше да го запазиш в тайна, щеше да си го изгорил веднага, никога нямаше да ми го показваш, жалко, да се унищожи такава красота, толкова е жалко, Йоши-чан, но е необходимо на човек в твоето положение.
— Защо? Това е само стихотворение.
— Смятам, че това стихотворение е специално. То е много добро. Такова изкуство извира от дълбочината, разкрива откровения, което е целта на поезията.
— Продължавай.
Очите й сякаш смениха цвета си, понеже тя се зачуди как се е осмелила да стигне толкова далеч, като проверява интелектуалните граници — да забавлява и вълнува своя господар, ако той се интересува от това. Йоши забеляза промяната, но не разбра причината.
— Например — допълни Койко непринудено — за грешните очи стихотворението може да означава, че твоята вътрешна мисъл казва: „Мощта на моя праотец, съименник, шогуна Торанага Йоши, е в мен, тя моли да бъде използвана.“
Йоши я наблюдаваше, не можеше да се прочете нищо в очите му. „Ийе — мислеше си той, всичките му сетива усещаха опасност. — Толкова ли съм явен. Може би тази дама е твърде схватлива, за да бъде жива.“
— А принцеса Язу? Какво би си помислила тя?
— Тя е най-умната от всичките, Йоши-чан. Знаеш го. Ще разбере значението веднага — ако има специално значение. — Очите й отново не можаха да прочетат нищо.
— А ако е подарък за теб?
— Тогава моята нищожна личност ще се изпълни с радост, че й е дадено такова богатство, но аз съм затруднена, Йоши-чан. То е твърде специално, за да се дава или получава.
Йоши откъсна погледа си от нея и загледа творбата си много внимателно. Койко беше всичко, което желаеше. Не можеше никога да я повтори. Сякаш се наблюдаваше как взе листа хартия и й го подаде, като затвори капана.
Тя пое листа с двете си ръце и се наведе ниско. Мигновено го разгледа внимателно, искаше да подреди всичко от него в паметта си, както мастилото бе наредило думите на листа. Дълбока въздишка. Внимателно задържа крайчето до пламъка.
— С твое разрешение, Йоши-сама, моля? — обърна се тя официално, погледна го, очите й твърди, ръката й твърда.
— Защо?
— Твърде е опасно за теб да оставиш такива мисли живи.
— А ако откажа?
— Тогава, моля да ме извиниш, трябва да реша вместо теб.
— Решавай тогава.
Койко веднага пъхна листа в пламъка. Той го обхвана й подпали. Извиваше го ловко, докато остана само една мъничка лентичка, все още горяща. Койко събра пепелта върху друг лист. Пръстите й бяха дълги, почти идеални. В тишина те нагънаха листа на фигурка и я оставиха на масата. Хартията беше във формата на шаран.
Когато Койко вдигна отново очи, те бяха пълни със сълзи.
— Истински съжалявам, моля те, извини ме — прошепна гейшата, гласът й трепереше. — Но е толкова опасно за теб… толкова е тъжно да унищожиш такава красота, исках много да я запазя. Съжалявам, ала е твърде опасно…
Йоши я прегърна нежно, знаеше, че това, което тя направи, беше единственото решение за него и за нея, благоговееше пред прозорливостта й, различила много точно първоначалното му намерение: да скрие стихотворението, като възнамеряваше то да бъде намерено и предадено на всички, които Койко назова, и особено на принцеса Язу.
„Койко е права, сега виждам. Язу щеше да усети номера ми и да прочете истинските ми мисли. Нейното влияние над Нобусада трябва да спре, или с мен е свършено. Не е ли точно за това другият начин на тълкуването: «Мощта на моя праотец». Спокойно могат да ми набучат главата на кол заради нея!“
— Не плачи, малката ми — измърмори Йоши, сигурен, че сега може да й се довери.
И докато Койко се успокои, и после го приласкае в третото си сърце, най-тайното й сърце — първото за всички по света, второто само за близките от семейството, третото никога не се показваше пред никого, — та в третото си сърце тя въздъхна мълчаливо с облекчение, че е изкарала поредната проверка, защото това сигурно беше проверка.