„Твърде опасно е за него да пази такова предателство живо, но много по-опасно е за мен да го притежавам. О, да, моят красив господар, лесен за обожаване, за да се смее и играе любовните игри и ти да се преструваш, че си в екстаз, когато влиза в теб — и да помниш, че в края на всеки ден си изкарала едно коку. Мисли за това, Койко-чан! Едно коку на ден, за да си част от най-вълнуващата игра на земята, с най-възхваляваното име на земята, с един млад, красив, невероятен мъж с огромна култура, чийто член е най-добрият, който някога си пробвала… и в същото време да печелиш повече богатство от всеки друг.“
Ръцете й, устните й и тялото й му отговаряха изкусно, отваряха се, затваряха се, разтваряха се повече, поемаха го, водеха го, помагаха му, бяха един изящен, съвсем вярно настроен инструмент, с който той да поиграе; позволяваха му да се приближи към края. Койко се преструваше, че стига до екстаз, караше го да се гмурка в нея отново и отново, но внимаваше да запази част от енергията и остроумието си, защото той беше мъж с ненаситен апетит — наслаждаваше се на любовния акт, никога не бързаше, но винаги продължаваше напористо. Тя го пускаше да върви, възпираше го, докато го остави да влезе и стигне момента на облекчението.
Настъпи тишина. Йоши спеше, в съня тялото му не беше неприятно. Тя героично се въздържаше да не помръдне ни най-малко, за да не наруши покоя му. Добре беше задоволен от уменията й — бе сигурна в това. Последната й, най-съкровена, развеселяваща я мисъл, преди да потъне в съня, бе: „Чудя се как Кацумата, Хирага и техните приятели шиши ще тълкуват «мечът на моите деди…»“
14.
Понеделник, 1-ви октомври
На няколко мили южно от Киото, в здрача се водеше ожесточена ариергардна схватка между бягащите войски на Сацума и силите на Господаря от Чошу, Огама, който напоследък бе заграбил от тях контрола над „Дворцовите порти“. Кацумата, майсторът на меча от Сацума, тайният шиши, подкрепян от сто самураи на коне, се сражаваше на няколко мили на юг, за да осигури оттеглянето на господаря Санджиро и на основните сили на Сацума. Те ги превъзхождаха значително по численост. Местността беше равниста, вятърът бушуваше, носеше тежка воня на човешки тор от полетата, а над главите им — зловещи буреносни облаци.
Кацумата отново поведе яростна атака, проникна през предните редици и се насочи към знамената на Огама, даймио на Чошу, чиито войски също бяха на коне, и свирепо ги отблъснаха с тежки загуби; подкрепления се втурнаха, за да защитят своя водач.
— Всички войски в атака — изкрещя Огама. Той беше на двайсет и осем, възтежък, яростен мъж, с лека ризница от бамбук и метал и с военен шлем, с изваден и окървавен меч. — Обходете тези кучета! Заобиколете ги! Искам главата на Санджиро!
Адютантите веднага се втурнаха да предадат заповедите му.
На три или четири мили оттам господарят Санджиро и останките от войските му бързаха за крайбрежието и Осака, разположени на двайсетина мили, за да потърсят лодки; те трябваше да ги отведат на южния остров Кюшу, в безопасната им столица Кагошима, на четиристотин морски мили на юг.
Общо имаше около осемстотин войни, добре въоръжени фанатични самураи, решени да се втурнат обратно и да се включат в битката, все още огорчени от своето поражение и от оттеглянето си от Киото преди седмица. Огама беше предприел внезапна нощна атака, обкръжи казармите им и ги подпали, анулирайки тържествения мораториум помежду им.
С много загуби хората от Сацума си пробиха път навън от града към селото Фушими, където Санджиро яростно ги прегрупира, а отрядите на Чошу ги следваха по петите.
— В капан сме.
Един от капитаните се обади:
— Господарю, предлагам незабавна контраатака на Киото.
Кацумата се намеси недвусмислено:
— Твърде опасно е, войските им са многобройни, ще ни смажат. Господарю, ще побъркаш всички даймио, а след това ще подплашиш Двора. Съветвам те да предложиш на Огама временно примирие — ако ни разреши организирано оттегляне.
— При какви условия?
— Като част от временното примирие ще приемеш неговите сили да пазят „Портите“ — неговите сили, а не на Тоса, и това ще посее по-нататъшни разногласия помежду им.
— Не мога да приема. — Санджиро трепереше от ярост, че Огама го е измамил. — А дори и да го сторя, той няма да се съгласи, пък и защо да го прави? Ние сме му в ръцете. Пикал е на всички ни. На негово място щях да нападна тук преди пладне.
— Да, господарю, така е, освен ако не го изпреварим. Това ще е нашата уловка — той не е истински боец като теб — неговите войски не са ревностни като нашите, нито са така добре обучени. Успя срещу ни единствено защото ни нападна нощем, чрез мръсно предателство. Помни, неговият съюз с Тоса не е надежден. Огама ще трябва да укрепи позицията си на „Портите“, а войските му не достигат, за да се справи с проблемите през следващите няколко седмици. Трябва да организира и намери подкрепления, без да предизвиква опозиция. А Бакуфу скоро ще пристигнат въоръжени да си възвърнат „Портите“, което е тяхно право.
Според указа на Торанага охраната на всички даймио, които посещаваха Киото, бе сведена до петстотин души и Огама трябваше да живее при строги ограничения в собствените си феодални казарми, построени според декрета без всякакви защитни укрепления.
Същият указ разрешаваше войските на шогуната да превъзхождат по численост всички други, взети заедно. През вековете на мир Бакуфу бяха допуснали тези закони да не се съблюдават строго. В последните години даймио на Тоса, Чошу и Сацума издържаха свои собствени армии и бяха подмамвали чиновниците да увеличат тяхната численост, докато не ги принудиха да отпратят новите си войни по родните им места.
— Огама не е глупак, никога няма да ме остави да се измъкна — рече Санджиро. — Щях да го извадя от строя, ако го бях хванал в клопка.
— Той не е глупак, но може да бъде манипулиран. — Кацумата понижи глас. — Към „Портите“ ще прибавиш и съгласието си да подкрепиш претенциите му да оглави Съвета на старейшините, ако и когато се състои събрание на даймио.
Санджиро избухна:
— Никога! Той трябва да знае, че никога няма да се съглася на това. Нима ще повярва на такива глупости?
— Ще повярва, защото е Огама. Защото е укрепил проливите Шимоносеки с дузина оръдия от своята не дотам тайна, построена от холандците фабрика за оръжие и вярва, и то основателно, че може да спре корабите на гай-джин, когато му скимне, и да му се размине току-тъй. Мисли си, че самичък ще осъществи желанието на Императора да прогони гай-джин, че сам може да възстанови отнетата императорска власт — защо да не претендира за голяма награда, за тайро — диктатор?
— Страната ще се разцепи преди това.
— Той ще приветства едно възможно примирие, защото, господарю, никога преди не е властвал над „Портите“. И не е ли той едно парвеню, узурпатор, не е ли от долен произход — подметна саркастично Кацумата. — Не е древен и благороден като твоя. Има и още една причина: ще приеме примирието ти, защото ще му го предложиш за постоянно.
Объркан от смайване и гняв, Санджиро гледаше съветника си, поразен от прекомерните отстъпки, предлагани от Кацумата. Без да го разбира, но познавайки го много добре, той отпрати останалите.
— Какво се крие зад всичките ти бръщолевения? — запита нетърпеливо. — Огама трябва да знае, че всяко примирие е добро само докато аз съм на сигурно място зад моите планини, където ще мобилизирам мъжете от Сацума, и после ще се отправя към Киото, за да си възстановя правата, да отмъстя за оскърблението и да му взема главата. Какви са тези твои глупости?
— Ти си в смъртна опасност, както никога досега, господарю. В капан. Сред нас има шпиони. Нуждая се от време да събера лодки в Осака и имам план за битката.
Санджиро дълго мълча.
— Много добре. Преговаряй.
Преговорите продължиха шест дни.
През това време Санджиро кротко си седеше във Фушими, но бе изпратил шпиони по всички пътища до и от Киото. Като проява на взаимно доверие Санджиро се съгласи да се премести в по-незащитената позиция, а Огама изтегли войните си, с изключение на една символична група, разположена на възможния път за бягство.