Анжелик зарови лице в ръцете си, сълзите й рукнаха, внимаваше да не вдига твърде много шум, та прислужничката й да я чуе и да занарежда, да направи сцена като през първия ден. Нощницата й беше от кремава коприна, бледозелена наметка покриваше раменете й, косата й — разрошена, стаята — мъжка, леглото с балдахина бе огромно, гарнитурата бе много по-голяма от тая на Малкълм. От едната страна се намираше преддверието, свързващо неговата спалня с нейната, отдясно — трапезария за двайсет души със собствена кухня. И двете врати бяха залостени. Тоалетната масичка беше единственият разкош в помещението, отделена със завеса от розов сатен.
Когато сълзите спряха, тя подсуши очите си и тихо се разгледа в сребърното огледало. Никакви сенки, лицето й — малко по-изпито отпреди. Никаква външна промяна. Въздъхна тежко, после пак започна да пише:
„Плачът не помага. Днес трябва да говоря с Малкълм. Просто трябва. Андре ми каза, че пощенският кораб ще дойде след ден, и истината за моята катастрофа е на път с него. Ужасена съм, че майката на Малкълм ще бъде на борда — новината за раняването му трябва да е стигнала в Хонконг на двайсет и четвърти, така че ще е имала достатъчно време да хване пощенския кораб. Джейми се съмнява, че тя ще тръгне толкова бързо, нали има и други деца, съпругът й наскоро е починал и още е в траур, горката жена.
Когато Джейми беше тук за първи път и разговаряхме с него насаме, той ми разказа различни неща за семейство Струан: Лиза била на шестнайсет, Роналд на тринайсет, а Дънкан на десет; разказа ми и за повечето им нещастия: миналата година седемгодишните близнаци Роб и Дънрос се удавили при произшествие с лодка извън Хонконг, край място, наречено Шек-О, там семейството има земя и лятна къща. Когато Малкълм пък бил на седем, четиригодишната му сестричка Мери се разболяла от треска и умряла. Горкичкото детенце, плаках цялата нощ, мислейки си за нея и за близнаците. Толкова мънички!
Харесвам Джейми, но защо е така скучен, така нецивилизован — никога не е ходил в Париж, познава само Шотландия, семейство Струан и Хонконг. Чудя се дали мога да настоявам…“
Анжелик задраска последната фраза, промени я в „когато се оженим…“ Перодръжката й се поколеба.
„Малкълм и аз ще прекарваме няколко седмици в Париж всяка година и децата ни ще израснат там, разбира се, като католици.
Двамата с Андре разговаряхме за това вчера — да са католици. Той е много любезен и ме разтоварва от проблемите ми, разтоварва ме и неговата музика. Андре ми каза, че госпожа Струан е строга протестантка, и ме напъти как да се държа, ако някога стане дума за това.
Разговаряхме тихо — о, толкова съм щастлива, че ми е приятел и ме предупреди за баща ми. Той внезапно постави пръст на устните си, приближи се до вратата и я открехна. Старата кукумявка. А Ток, бавачката на Малкълм, бе прилепила ухо и почти падна в стаята от рязкото отваряне. Андре й каза нещо на кантонски и я отпрати.
По-късно видях Малкълм и той се съсипа да се извинява. Не е важно, рекох му, вратата не беше заключена, моята прислужничка също бе в стаята, за да не съм сама, но ако А Ток иска да ме шпионира, моля те, кажи й да почука и да влезе. Признавам си, че се държа на разстояние и съм хладна към Малкълм, а той продължава да е изключително мил и да ме успокоява. Но Андре ме посъветва да се държа така, докато годежът не стане официален.
Трябваше да помоля Андре, макар да се боях, така или иначе помолих го за заем — чувствах се ужасно. За първи път правя подобно нещо, но съм отчаяна, защото нямам никакви джобни пари. Бе любезен и се съгласи да ми даде двайсет луидора утре срещу разписка, достатъчни са ми за седмица-две. Малкълм просто не забелязва, че имам нужда от пари, а не ми се искаше да го моля…
Наистина почти непрекъснато ме тормози главоболие, опитвам се да мисля как да се измъкна от кошмара. Няма никой, на когото да се доверя истински, дори и на Андре, макар досега да е показал колко достоен човек е. Всеки път, щом започна да разговарям с Малкълм, зная, че думите ми звучат пресилено, плоско и ужасно, така че не смея да отворя реч.
— Какво има, скъпа? — пита ме непрекъснато.
— Нищо — отвръщам.
След като си тръгна от него, заключвам вратата си и плача ли, плача на възглавницата. Мисля, че ще полудея от скръб — как можа татко да ме излъже, да ме измами, и да открадне парите ми? И защо Малкълм не ми даде дребни, без да се налага да го моля; ако ми предложи, ще се престоря, че отказвам, а после ще ги приема с радост. Не е ли това задължение на съпруга или на годеника? Не е ли задължение на бащата да защитава любимата си дъщеря? И защо Малкълм чака ли, чака и не обявява годежа? Променил ли е намеренията си? О, Боже, не позволявай да се случи такова нещо…“
Анжелик спря да пише, сълзите й пак рукнаха. Една капна върху страницата. Девойката изтри очите си, сръбна малко вода от чашата, после продължи:
„Днес ще говоря с него. Трябва да го направя днес. Хубаво е, че британският флагман се върна невредим в пристанището преди няколко дни за радост на всички (ние наистина сме беззащитни без военните кораби). Беше обстрелван и с повредена мачта, по другите плавателни съдове го следваха с изключение на парната фрегата с 20 оръдия, наречена «Зефир», с повече от двеста души на борда. Може би тя е на сигурно място, надявам се да е така. Вестникът пише, че петдесет и трима матроси и двама офицери са загинали в бурята, в тайфуна.
Това беше най-страшната буря в живота ми. Бях ужасена. Мислех, че цялата сграда ще бъде отнесена, а тя е солидна като Джейми Макфей. Много от постройките изчезнаха, избухнаха и пожари. Фрегатата «Пърл» бе повредена, също остана без мачта. Вчера пристигна бележка от капитан Марлоу: «Току-що чух, че сте болна, и ви изпращам най-дълбоки и искрени пожелания», и т.н. Не мисля, че го харесвам, твърде е надменен, макар униформата да го прави много чаровен и да подчертава неговата мъжественост — тесните панталони допринасят затова точно както ние се обличаме, за да покажем гърдите си, талията си и глезените си. Снощи пристигна и друго писмо — от Сетри Палидар, второто от него, пожелания и т.н.
Мисля, че ги мразя и двамата. Всеки път, щом си помисля за тях, си спомням проклетата Канагава и че те не изпълниха задължението си да ме защитят. Филип Тайърър е все още в Легацията в Йедо, но Джейми каза, че чул, че Филип ще се върне утре или вдругиден. Чудесно е, защото, като се върне, имам план да…“
Смътен тътен от оръдие я накара да скочи и да се взре към пристанището. Беше сигналното оръдие. Далеч в морето последва отговор. А откъм хоризонта се видя издайническият пушек на пристигащия пощенски кораб.
Джейми Макфей държеше куфарче, натъпкано с поща, и водеше един непознат по парадното стълбище пред сградата на Струан. Слънчевата светлина проникваше през високите и елегантни стъклени прозорци. И двамата бяха облечени с вълнени рединготи и цилиндри, макар денят да бе топъл, и непознатият носеше куфарче в ръката си. Беше тантурест, с брада, грозен и на около петдесет, с една глава по-нисък от Джейми, макар да бе по-едър в раменете; кичур дълга сива коса стърчеше изпод цилиндъра. Те продължиха по коридора. Макфей почука леко:
— Тай-пан?
— Влез, Джейми, вратата е отворена. — Струан зяпна мъжа. После веднага попита: — Майка ми на борда ли е, д-р Хоуг?
— Не, Малкълм. — Д-р Роналд Хоуг видя внезапното облекчение, изписано по лицето на Малкълм, малко се натъжи, макар да го разбираше. Тес Струан беше безпрекословна в своята присъда за „чуждестранната безсрамница“, беше сигурна, че оная върти сина й на малкия си пръст. Като скри загрижеността си от вида на Малкълм, лекарят остави цилиндъра си до чантата на бюрото. — Тя ме помоли да те видя — гласът му беше дълбок и любезен, — за да разбера дали мога да направя нещо за теб и да те придружа до вкъщи, ако имаш нужда от придружител. — Повече от петнайсет години той беше домашният лекар на семейство Струан в Хонконг и бе изродил последните му четирима братя и сестри. — Как си?