— Ако станат наследствени. Но какво ще допринесе за това моята сватба?
— Няма ли Дворът чрез теб да се намесва и дори да контролира младия шогун и неговото управление?
Интересът й се събуди:
— Да контролирам? В полза на Императора?
— Разбира се. Как може това момче — сравнено с теб, Височество, той е дете, — как може това момче да има някакви тайни от съпругата си? Разбира се, че не. Сигурно надеждата на Благородния е, че неговата сестра ще му стане посредник. Като съпруга на шогуна ти ще знаеш всичко, а забележителна личност като теб скоро може да държи всички нишки на властта на Бакуфу в свои ръце. От третия шогун Торанага насам вече няма силен шогун. Нима това не е идеалният начин да държиш истинската власт?
Тя бе мислила за тази възможност отдавна.
— Анджо и шогунът не са глупаци. Сигурно са стигнали до същия извод.
— Те не те познават, Височество. Вярват, че си само една тръстика, която ще бъде превита и оформена, и използвана според прищевките им точно както момчето Нобусада, защо, мислиш, го избраха? Те желаят брака, да, за да увеличат своя престиж и, разбира се, за да сближат Двореца и шогуната. Естествено, ти, едно момиче, ще бъдеш тяхната податлива марионетка, за да потискат волята на Императора.
— Толкова съжалявам, че искаш твърде много от една жена. Аз не желая да напусна дома си, нито да се откажа от моя принц.
— Императорът моли да го направиш.
— Щом отново шогунатът го насилва да се пазари, когато всъщност те просто трябва да се подчинят — рече тя горчиво.
— Императорът моли ти да му помогнеш да ги подчини.
— Моля да ме извиниш, не мога.
— Преди две лета, през лошата година — продължи Уакура по същия премерен начин, — през годината на глада, годината, в която И подписа споразумението, някои учени на Бакуфу търсеха в историята примери за детронирани императори.
Язу ахна:
— Те никога няма да се осмелят да го направят… не и това!
— Шогунатът е шогунат, те са всемогъщи в момента, защо да не премахнат една пречка, всякаква пречка. След като нарушиха неговото уа, бе решил дори да абдикира в полза на сина си, принц Сачи.
— Слухове — избухна Язу, — не може да е истина.
— Вярвам, че е така, принцесо — отвърна той почтително. — А сега — истината, Синът на небето моли, моли да му помогнеш.
Независимо от всичко тя знаеше, че каквото и да каже, винаги ще се връщат към неговите „молби“. Нямаше никакъв начин да се измъкне. В крайна сметка трябваше да отстъпи или да стане монахиня. Устата й се отвори за последен отказ, но не го направи. Нещо, изглежда, се бе променило в мозъка й и за първи път започна да мисли по различен начин, вече не като дете, а като възрастен човек, и тази промяна й даде отговора.
— Много добре — рече Язу, решила да скрие собствения си замисъл. — Ще се съглася при условие, че продължа да живея в Йедо, както съм живяла в императорския дворец…
Този разговор я бе довел до сегашната нощна тишина, нарушавана само от нейното ридание.
Язу седна в леглото и попи сълзите си. „Лъжци — помисли си тя горчиво, — обещаха ми, но дори и в това ме измамиха.“ Нобусада леко изшумоля. Обърна се в съня си. В светлината на лампата, без която не можеше да спи, той изглеждаше съвсем момченце, по-скоро като по-малкия й брат, отколкото като съпруг — толкова млад, толкова млад. Мил, деликатен, винаги я изслушваше, съобразяваше се с мнението й, нямаше никакви тайни от нея, всичко, което Уакура беше предсказал. Но не я задоволяваше.
Скъпият Сугауара, вече е невъзможно — не в този живот.
Тръпка премина през нея. Прозорецът беше отворен. Язу се облегна на трегера, едва забеляза резиденцията долу, опустошена и тлееща, други пожари осветяваха тук-там града, лунната светлина върху морето отвъд — мирис на изгоряло се носеше във вятъра, първите лъчи на зората огряваха небето на изток.
Тайното й решение не се бе променило от онзи разговор е Уакура: да прекара живота си в разрушаване на шогуната, който бе разрушил нейния, да отхвърли властта им с всякакви средства и да възвърне властта на Божествения.
„Аз ще ги разбия, както те разбиха мен — помисли си тя, — достатъчно съм помъдряла вече. Молих се да не идвам тук, молих се да не ме омъжват за това момче и макар че го харесвам, ненавиждам омразното място, ненавиждам тези омразни хора.
Искам да си ида у дома! Ще си ида у дома! Връщането ще направи живота ми поносим. Ще осъществим тази визита, каквото и да прави или казва Йоши, каквото и да прави или казва, който и да е. Ще отидем у дома… и ще останем там!“
18.
Понеделник, 15 октомври
Десет дни по-късно в ослепителната слънчева светлина по пладне Филип Тайърър седеше пред едно бюро на верандата на Легацията в Йедо и доволен се упражняваше по японска калиграфия; на плота имаше четка, мастило и вода, дузина изписани и захвърлени листа от оризова хартия, учудващо евтина тук в сравнение с Англия. Сър Уилям го бе изпратил в Йедо да подготви първата среща със Старейшините.
Четката му рязко изскърца и спря. Капитан Сетри Палидар и десет спретнати драгуни яздеха нагоре по хълма. Когато стигнаха на площада, самураите там, много повече отпреди, се разделиха, за да ги пропуснат до Легацията. Леки, вдървени поклони — в отговор лек, непохватен поздрав — според новосъздадения протокол. Часовите с червени униформи (караулът също беше подсилен) отвориха железните порти и ги затвориха, след като групата влезе с шум и подрънквания в оградения с високи зидове преден двор.
— Здравей, Сетри. — Тайърър се спусна по главната стълба, за да го посрещне. — Слава Богу, приятно ми е да те видя, откъде, по дяволите, се взе тук?
— От Йокохама, старче, откъде другаде? Дойдох с кораб. — Докато Палидар слизаше от коня, един от градинарите, с мотика в ръка, вече бързаше полуприведен да хване поводите. Палидар го видя и ръката му улови кобура. — Махай се!
— Няма нищо, Сетри. Това е Укия, един от нашите постоянни работници; винаги е много услужлив. Домо, Укия — рече Тайърър.
— Хай, Тайра-сама, домо. — Хирага се усмихна равнодушно, лицето му беше засенчено от островърха шапка, той се поклони и не помръдна.
— Махай се — повтори Палидар. — Съжалявам, Филип, но не ми харесва някой от тези негодници да се навърта край мен, особено пък с мотика в ръка. Отвратителни са!
Драгунът веднага отиде и грубо избута Хирага; измъкна поводите от ръцете му.
— Изчезвай, японецо! Чупка!
Хирага смирено се поклони, запази безсмислената гримаса на лицето си и се отдалечи. Но остана на разстояние, за да може да ги чува; сдържа желанието си да си отмъсти за обидата мигновено — с острата мотика, с малката кама, скрита в шапката му, или с яките си като желязо ръце.
— Защо, за Бога, дойде с кораб? — попита Тайърър.
— За да спестя време. Разправиите с патрулите от барикадите из целия Токайдо и ступванията по пътя от Ходогая до Йедо са по-лоши от задръстванията на площад „Пикадили“ на рождения ден на Кралицата; могат да изкарат всекиго извън нерви. Има съобщение от Сър Уилям; заповядва Легацията да се затвори и ти заедно с персонала да се върнете обратно — аз ще те ескортирам за „лице“.
Тайърър се втренчи в него.
— Ами срещата? Работя като грешен дявол, за да приготвя всичко.
— Не зная, старче. Ето виж.
Тайърър разчупи печатите на официалното писмо:
„За г-н Ф. Тайърър, Британската легация, Йедо: С настоящото те уведомявам, че се уговорих с Бакуфу да отложа срещата от 20 октомври за понеделник, 5 ноември. За да икономисаме ненужни разноски за войски, ти и твоят персонал се върнете незабавно с капитан Палидар.“
— Три пъти ура! Йокохама, идвам си!
— Кога желаеш да тръгнем?
— Незабавно, нарежда Големият бял татко, значи така и ще бъде. Не може да се чака. Имаш ли нещо против да е, след като обядваме? Ела и седни. Какво ново в Йокопоко?