— Няма да отнеме много време и моля да разберете, че го правим заради вашата сигурност.
— Толкова съжалявам, но не разбирам. Моля, говорите ли английски или холандски?
— Не, разбира се, че не. Трябва да ви е ясно. Искам само да вляза за малко. Моля, отворете вратата. Става дума за вашата сигурност. Вижте, портите! Ето, аз ще ви покажа! — Самураят пристъпи напред, сграбчи едно от резетата и шумно блъсна портите; всички отвътре пристъпиха нервно, мнозина свалиха предпазителите на пушките, а Палидар заповяда:
— Сложете предпазителите! Никаква стрелба без моя заповед!
— Не зная за какво, по дяволите, говори той. — Студена пот се стичаше по гърба на Тайърър. — Освен че е очевидно — иска да отворим портите.
— Да, да, дявол го взел, няма да го направим за тая въоръжена паплач! Кажи му да се маха, защото Легацията е британска собственост.
— Това… — Тайърър се замисли за момент, после посочи пилона и английското знаме — това е английско място… никакво влизане. Моля да си идете!
— Да си идем ли? Вие луд ли сте? Аз току-що обясних, че става дума за собствената ви сигурност. Току-що хванахме това куче и сме сигурни, че другият е тук или се крие наблизо. Отворете портите!
— Толкова съжалявам, не разбирам. — Тайърър безпомощно се огледа, японските думи просто го заливаха. Тогава погледът му падна върху Хирага, който беше наблизо. — Укия, ела тук — извика на японски. — Укия!
Сърцето на Хирага почти спря. Тайърър му викна отново. С престорен ужас, препъвайки се, Хирага угоднически затича, зарови главата си в мръсотията пред краката на Тайърър, задникът му щръкна срещу портите, островърхата му шапка скриваше по-голяма част от тялото му.
— Какво казва мъжът? — попита Тайърър.
С престорено треперене, с изострени до краен предел сетива, Хирага тихо отговори:
— Той е лош човек… иска да влезе, за да… открадне вашите пушки.
— А, да, да влезе. Защо?
— Той… той иска да претърси.
— Не разбирам.
— Да претърси. Той иска да огледа вашата къща, навсякъде.
— Да, разбирам „да влезе“. Но защо?
— Аз казах, да претърси…
— Ей ти, градинаря — изкрещя офицерът самурай и Хирага трепна — яростта в гласа му го заля. За пръв път в живота си от страх усети неочакван пристъп на гадене — беше станал център на вниманието, както бе коленичил пред един гай-джин, със съзнанието, че под островърхата си шапка крие груб тюрбан и ако му го смъкнат, ще лъсне избръснатото му теме на самурай.
— Ей, ти, градинаря — отново изкрещя самураят и пак удари по портите. — Кажи на тоя глупак, че искам само да претърся за убийците — за убийците шиши!
Хирага рече вече съвсем отчаян.
— Тайра-сама, самураят иска да влезе, да огледа всички. Кажете му, че си тръгвате, после може да влезе.
— Не разбирам. Укия върви там! — Тайърър посочи портите. — Кажи му да си върви, да бъде така добър да си върви!
— Не мога, не мога — прошепна Хирага, опитвайки се да накара мозъка си да проработи и да преодолее гаденето.
— Филип — обади се Палидар, потта бе избила на петна по униформата му. — Какво, по дяволите, се опитва да ти каже?
— Не зная.
Напрежението нарасна, когато самураят удари отново портите, настояваше да влезе, хората му се стълпиха отпред и хващаха резетата, за да му помогнат. Палидар се приближи. Студено поздрави самурая, мъжът се поклони по същия начин. Тогава Палидар бавно изговори:
— Това е британска собственост. Заповядваме ви мирно да напуснете или да поемете последствията.
Самураят го загледа озадачен, отново с думи и действия му каза да отворят вратата… и то бързо.
— Махни се! — Без да се обръща, Палидар извика: — Само драгуните! Готови за стрелба!
На секундата десетте драгуни се втурнаха като един. Оформиха две редици точно пред портите, предната редица коленичи и десетимата свалиха предпазителите от пушките, патроните влязоха в задната част на цевите и те се прицелиха. В настъпилата тишина Палидар бавно разкопча кобура си.
— Махай се!
Самураят безцеремонно се разсмя и смехът се поде от площада. Там имаше стотици самураи, а той знаеше, че наблизо чакат хиляди, а десетки хиляди бяха на разположение. Никой от тях обаче не допускаше каква касапница можеха да причинят няколкото безстрашни дисциплинирани британски войници с техните бързи и лесни за стрелба пушки.
Както избухна бързо смехът, така бързо и замря. И двете страни чакаха за първото фатално движение. Безумното напрежение изпоти всички. „Ще се бием до последна капка кръв, ши кирару беки. Всемогъщи Боже, Наму Амида Буцу.“
Хирага крадешком погледна Тайърър, видя пълната му безпомощност и изруга; знаеше, че след секунда офицерът ще заповяда атаката, за да спаси репутацията на англичаните пред клокочещата враждебност отвъд портата. Преди Хирага да се сдържи, инстинктът му за оцеляване го подтикна да рискува и той се чу да прошепва на английски — никога по-рано не бе показвал пред Тайърър, че може да говори английски.
— Моля да се довери — моля да каже думите: Сенчо… додз…
Тайърър зяпна.
— Какво? „Да се доверя“ ли каза, а?
Когато го направи, сърцето на Хирага лудо заби; надяваше се, че двамата офицери в съседство са твърде много съсредоточени в това, което ставаше отвън, за да го чуят. Хирага пак прошепна несигурно, произношението му беше добро:
— Моля, спокойно. Опасност. Кажи Сенчо, додзо шидзука ни… кажи тия думи! — ни жив, ни умрял от страх, той изчака; усещаше, че напрежението на самураите зад вратата е на ръба; пак изсъска на английски, почти заповяда: — Кажи думите сега! Сега! Сенчо… додзо шидзука ни… бързо!
Сякаш не на себе си, Тайърър се подчини. — Сенчо, додзо шидзука ни… — повтори той като папагал думите, както и тези, които последваха; не знаеше какво казва и полагаше усилия да си втълпи факта, че градинарят говори английски и че всичко не е сън. След секунди Тайърър видя ефекта от думите. Самураят изкрещя за тишина. Напрежението на площада намаля. Самураят офицер се заслуша внимателно.
— Хай, уаката. Да, разбирам. — Куражът на Тайърър се върна и той се съсредоточи върху Хирага и японския. Думите завършиха бързо с „домо“.
Самураят веднага му отговори. Хирага изчака, докато онзи свърши речта си.
— Поклати глава — прошепна на Тайърър. — Кажи: Айе, домо, поклони се бързо-бързо и се върни в къщата. Нареди ми аз също да си вървя.
Овладял се, Тайърър категорично поклати глава.
— Айе, домо! — рече важно и във впечатляващата тишина изпита чувството, че е центърът на света; после закрачи към сградата, спря внезапно сконфузен, обърна се и извика на английски: — Укия! Идвай… О, Боже. — Потърси отчаяно японската дума, намери я и махна: — Укия, исоги!
Със същото угодническо подтичване Хирага се подчини. Най-горе на стъпалата нещастният Хирага се наведе с гръб към всички и прошепна, така че само Тайърър да го чуе:
— Моля, заповядай другите мъже. Сега безопасно. Вътре в къщата бързо, моля.
Тайърър се подчини и извика:
— Капитан Палидар, заповядайте на войниците да се оттеглят, ъъ, вече сме вън от опасност!
Щом се озоваха в Легацията и без никой да ги вижда, облекчението на Тайърър премина в гняв.
— Кой си ти и какво, по дяволите, казах, а?
— Обясни по-късно, Тайра-сан. Самураите искат претърси теб, другите мъже, искат вземат пушки — рече Хирага, като заекваше, още не се бе съвзел от страха си. Стоеше вече изправен, гледаше Тайърър право в очите, не беше висок като него, но също толкова потен; знаеше, че не се е измъкнал напълно от капана. — Капитан много ядосан, иска пушки, вземе пушки, иска да претърси за… за врагове на Бакуфу. Ти му каза: Не, капитане, кинджиру, забранено е претърсване. Днес аз и мъжете си тръгваме, тогава търси. Не сега, кинджиру. Ние ще вземем оръжията си, когато тръгнем. Кинджиру, забранено е да ни спирате. Благодаря. Сега се приготвям да си тръгна за Йокохама.