Хирага сви рамене:
— Не зная. Видях него и нея заедно тая вечер, той вървеше с два бастуна като сакат — твоят удар го е ранил жестоко, Ори.
— Добре. А… а жената как изглеждаше?
Хирага се разсмя:
— Чуждоземски, Ори, напълно като палячо. — Хирага описа кринолина й. И прическата й. Изправи се и изимитира походката й. Скоро и двамата почти се търкаляха от смях на татамите. — … Гърдите й оголени дотук, пфу, покварена! Точно преди да дойда при теб, надникнах през един прозорец. Мъжете я стискаха открито, тя и някакъв се прегръщаха, въртяха се в нещо като танц пред всички под музиката на онези ужасно звучащи инструменти; ако изобщо това е музика! Вдигаше си полите, така че можеха да й се видят наполовина краката, обути в тесни гащи до глезените; никога не бих повярвал на това, ако не го бях видял с очите си, но тя преминаваше от мъж на мъж като обикновена курва и те до един я окуражаваха. Само глупакът, който ще се жени за нея, седеше на един стол и сияеше, представяш ли си! — Той понечи да налее, но бутилката бе празна. — Саке!
Вратата се отвори тутакси, прислужница влезе на колене с две шишета, наля и изчезна. Хирага се оригна, сакето започваше да го хваща.
— Те се държаха като животни. Без своите оръдия и кораби са достойни за презрение.
Ори хвърли поглед навън през прозореца към морето.
— Какво има? — Хирага внезапно застана нащрек.
— Опасност ли?
— Не, нищо няма.
Хирага се намръщи обезпокоен, спомни си какъв усет има Ори за външни присъствия.
— Имаш ли мечове тук?
— Да. Райко ми ги пази.
— Мразя да съм без мечове на колана.
— И аз.
Известно време пиха мълчаливо, а после пристигна храната — малки съдове с печена риба, ориз, суши и сашими и португалско ястие, наречено темпура — риба и зеленчуци, потопени в оризово брашно и доста препържени. Преди да пристигнат португалците около 1550 година — първите европейци край бреговете на Япония, — японците не познавали приготвянето на храната чрез пържене.
Когато се натъпкаха, повикаха Райко и й направиха комплименти, отказаха да ги забавлява гейша, така че тя се поклони и ги остави сами.
— Ти можеш да дойдеш утре, Фуджико. Ще бъда тук по някое време след залез-слънце.
— Да, Хирага-сан. — Фуджико се поклони много ниско, доволна, че я отпращат без по-нататъшна работа; Райко вече й бе казала, че щедро са й заплатили. — Благодаря за честта.
— Разбира се нищо от това, което чу или видя, няма никога да споменаваш пред Тайра или някой гай-джин, пред когото и да било.
Вдигна глава изненадана:
— Разбира се, че няма, Хирага-сама. — А щом видя очите му, сърцето й се сви. — Разбира се, че не — повтори Фуджико, гласът й едва се долавяше, поклони се с чело до татамите и силно изплашена, излезе.
— Ори, поемаме риск с тая жена, тя ни слушаше.
— Така е с всяка от тях. Но тя никога не би се осмелила, нито пък останалите. — Ори разгони комарите с ветрилото си. — Преди да си тръгнем, ще уговорим цената с Райко, като се разберем да настани Фуджико в долнопробна къща; там ще бъде прекалено заета и няма да й остане време да създава неприятности; пък и ще бъде достатъчно далеч от гай-джин и Бакуфу.
— Добре. Това е ценен съвет. Може да ни струва скъпо. Райко твърди, че Фуджико била изключително харесвана от гай-джин по някаква си причина.
— Фуджико ли?
— Да, странно е, нали? Райко казва, че те са твърде различни от нас. — Хирага видя, че усмивката на Ори се изкриви. — Какво има?
— Нищо. Можем да поговорим повече утре.
Хирага кимна, пресуши последната чаша, изправи се, свали юкатата, която всички Къщи и кръчми набавяха за своите клиенти, и се облече отново в най-обикновено кимоно на селянин, с груб тюрбан и островърха сламена шапка; после сложи на раменете си празната кошница.
— В безопасност ли си така?
— Да, докато не се наложи да се съблека, а имам и това — Хирага посочи два документа, издадени от Тайърър, единия за японците, другия за англичаните. — Охраната на портата и на моста е бдителна, както и военният патрул на колонията през нощта. Няма никакво ограничение в часовете, но Тайра ме предупреди да внимавам.
Ори замислено разгледа документите. Хирага ги скри в ръкава си.
— Лека нощ, Ори.
— Да, лека нощ, Хирага-сан. — Ори го изгледа особено. — Ще ми се да зная къде живее жената.
Хирага присви очи:
— Така ли?
— Да. Искам да зная къде е. Със сигурност.
— Мога да разбера навярно. А после?
Тишината нарасна. Ори мислеше: „Не съм сигурен тази вечер, а ми се иска да съм, но всеки път, щом се отпусна, си спомням оная нощ и своето безкрайно проникване в нея. Ако я бях убил тогава, всичко щеше да е свършило. Но знам, че е жива, и се чувствам като омагьосан. Тя ме омагьосва. Глупаво е… глупаво е, ала съм омагьосан. Тя е дявол, отвратителна е, зная го, но все още съм омаян и съм сигурен, че докато е жива, мисълта за нея винаги ще ме спохожда.“
— А после? — повтори Хирага.
Ори не се издаде за какво мисли. Погледна назад и сви рамене.
20.
Сряда, 17 октомври
Андре Понсен премигна.
— Бременна ли?
— Да — рече Анжелик тихо. — Разбираш, че…
— Това е чудесно, идеално! — избухна той, смайването му се смени с радост, защото Струан, британският джентълмен, бе злоупотребил с невинна дама и сега не можеше да избегне ранния брак, за да остане джентълмен. — Мадам, мога ли да ви поздравя…
— Шт, Андре, не можеш, и не толкова високо, стените имат уши, особено в Легациите, нали? — прошепна Анжелик; не беше на себе си, учудваше се, че гласът й остана така спокоен и че цялата е толкова спокойна и можа да му разкаже с такава лекота. — Разбираш ли, за нещастие, бащата не е Малкълм Струан.
Усмивката изчезна от лицето на французина и после се появи отново.
— Шегуваш се, разбира се, но защо шег…
— Само слушай, моля те. — Анжелик премести стола си по-близо до него. — Аз бях изнасилена в Канагава…
Андре я загледа втрещен, докато тя му разказа какво смята, че й се е случило, какво е решила да прави, как е прикривала ужаса си оттогава.
— Боже мой, горката Анжелик, горкото момиче, колко ужасно е било за теб — беше всичко, което успя да измърмори, дълбоко объркан, докато постави следващото парче от мозайката на мястото му.
Сър Уилям, Сьоратар и Струан бяха решили да ограничат съобщението за операцията на д-р Хоуг в Канагава пред колкото е възможно по-малко хора — да я скрият особено от Анжелик; и двамата лекари съветваха, че от медицинска гледна точка това е най-разумното. „Защо да я тревожим излишно? Достатъчно я разстрои произшествието на Токайдо?“
„Няма все още причина да й кажа“ — помисли си Андре с ирония.
Взе ръката й и я погали, насилваше се да прогони собствените си безпокойства и да се съсредоточи върху нейните. Гледаше я — седнала в кабинета му, спокойна и сериозна млада девойка, с ясни очи и въплъщение на невинността, само преди няколко часа хубавицата на най-пищния бал в Йокохама; сега случилото се с нея му изглеждаше като небивалица.
— Наистина ли е станало? Наистина ли?
Анжелик вдигна ръка, сякаш за да положи клетва.
— Кълна се в Господа. — После отпусна ръце в скута си. Бледожълта пристегната дневна рокля, малко оранжево боне и чадър.
Смутен, Понсен поклати глава.
— Изглежда невъзможно.
През целия си живот бе участвал в множество такива трагедии на мъже и жени: в някои бе забъркван от своите началници, с други се сблъскваше, много от тях създаваше и ги използваше, ако не и всичките, за доброто на каузата: за Франция — за революцията, за Liberte, Fraternite, Egalite или за императора Луи Наполеон, за когото и да било от силните на деня… и на първо място за самия себе си.
Защо не? — помисли си Понсен. — Какво е направила Франция за мен, какво ще направи тя за мен? Нищо. Но тази Анжелик, тя или ще се провали някой ден — нейното спокойствие не е истинско, — или и тя е като някои познати жени, родени лоши, дето блестящо изкривява истината за собствени цели; или пък като други, подтикната от ужаса, ще стане пресметлива, студенокръвна за годините си жена.