— Какво?
— Трябва да го премахна, Андре.
— Мислиш за аборт ли? Та ти си католичка!
— Ти също. Това е работа между мен и Господа.
— Ами изповедта? Трябва да се изповядаш. В неделя ще се наложи да отидеш и…
— Това пък е работа между мен и свещеника, а после и Господа. Първо трябва да се реши основното.
— То е против Божите и човешките закони.
— И е било правено през вековете още преди потопа. — Гласът й прозвуча остро. — Ти всичко ли изповядваш? Прелюбодеянието също не е според „Божите закони“, нали? Убийството също е против всички закони, нали?
— Че кой казва, че съм убил някого?
— Никой, но е повече от вероятно да си причинявал смърт. Става дума за случай на насилие. Андре, нуждая се от помощта ти.
— Ще си навлечеш вечно проклятие.
„Да. Вече пролях езера от сълзи“ — помисли си Анжелик мрачно. И макар да го гледаше с невинни очи, мразеше го, задето й се налага да му се довери.
Сутринта се бе събудила рано и лежа, докато обмисляше плана си; така стигна до внезапното откритие, че трябва да мрази всички мъже. „Мъжете причиняват проблемите ни, бащи, съпрузи, братя, синове и свещеници — свещениците са най-лошите измежду мъжете, мнозина сред тях са прословути женкари, грешници и лъжци, които използват църквата за долните си цели, макар да е вярно, че се срещат и светци. Свещениците и останалите мъже са господари на нашия свят и погубват нас, жените. Мразя мъжете — с изключение на Малкълм. Него не мразя, не още. Не зная дали наистина го обичам. Не зная какво е любовта, но го харесвам повече от всеки друг мъж, когото съм познавала, и го разбирам. Най-после благодарение на Бога очите ми се отвориха!“
Анжелик погледна Андре с доверие и с молба. „Проклет да си, че трябва да се заробя пред теб, но, слава Богу, поне сега те разбирам какъв си. Малкълм и Джейми са прави — единственото ти желание е да господстваш над компания Струан или да я разориш. Проклятие, че трябва да се доверя на мъж. Само ако си бях в Париж или дори в Хонконг, щеше да има десетки жени, които дискретно да помоля за нужната помощ, но не и тук. Онези две вещици? Невъзможно! Те открито ме мразят и са ми врагове.“
Анжелик пророни няколко сълзи.
— Моля те, помогни ми.
Понсен въздъхна.
— Ще говоря с Бабкот днес…
— Ти луд ли си? В никакъв случай не бива да го замесваме. Нито пък Хоуг. Не, Андре, премислих всичко много внимателно — никого от тях. Трябва да намерим някой друг. Някоя съдържателка.
Той я зяпна, поразен от спокойния й глас и логиката й.
— Искаш да кажеш някоя мама-сан? — заекна Понсен.
— Какво е това?
— О… жената… японка, която… която държи местните публични домове, уговаря услугите на момичетата, уговаря цената, настанява момичетата. И така нататък.
Челото й се набръчка.
— Нямах предвид тях. Чух, че има една къща надолу по пътя.
— Господи! Искаш да кажеш — онази — Безсрамната Нели… в Пияния град? Не бих отишъл там за хиляда луидора.
— Но не е ли това домът, който държи сестрата на госпожа Фъдърингил? Прочутата госпожа Фъдърингил от Хонконг.
— Как си научила за нея?
— О, Боже мой, Андре, аз да не съм глупава и тесногръда като англичанките — заяви Анжелик сприхаво. — Всяка европейка в Хонконг знае заведението за млади дами на госпожа Фъдърингил, макар да се преструва, че не й е известно, и да не говори открито за него, както и всички, освен най-глупавите знаят, че мъжете им посещават чайните или че имат любовници от Ориента. Такова лицемерие. Дори ти би се учудил, ако разбереш какво си говорят дамите насаме в будоарите или когато няма мъже край тях. В Хонконг чух, че сестра й е отворила къща тук.
— Не е същото, Анжелик, при нея се обслужват моряци, пияни, безделници — отрепките. Безсрамната Нели не е нейна сестра, само твърди така; навярно плаща нещичко, за да използва името.
— О! Тогава къде ходиш ти? „За забавление?“
— В Йошивара — отвърна Андре и й обясни подробностите, учуден, че е толкова откровен.
— Имаш ли определено място, определена къща, където си в добри отношения с мама-сан?
— Да.
— Отлично. Иди при твоята мама-сан и вземи лекарството, което използват те.
— Какво?
— Боже мой, Андре, бъди разумен, бъди сериозен! Работата е сериозна и ако не решим проблема, никога няма да стана стопанка на Търговската къща и няма да съм в състояние да служа на… на определени интереси. — Анжелик видя, че е улучила целта, и изпита задоволство от себе си. — Иди довечера там и я помоли. Не моли своето момиче или изобщо някое момиче за него, те вероятно няма да знаят. Попитай покровителката, мама-сан. Можеш да й кажеш, че на „момичето“ му закъснява.
— Не зная дали имат такова лекарство.
Анжелик се усмихна мило.
— Не ставай глупав, Андре, разбира, се, че имат, сигурно имат. — С дясната си ръка опъна пръстите на лявата си ръкавица. — Щом разреша този проблем, всичко ще се нареди чудесно, ще се оженим на Коледа. Между впрочем реших, че докато се оженим, ще е по-добре да се преместя от покоите на Струан — сега господин Струан се оправя с всеки изминат ден. Ще се върна в Легацията днес следобед.
— Разумно ли е? По-добре стой близо до него.
— Съвсем нормално е. Въпрос на благоприличие, освен това е твърде важно; сигурна съм, че от лекарството ще се чувствам зле ден-два. Щом всичко свърши, ще реша дали трябва да се върна. Зная, че мога да разчитам на теб, приятелю. — Анжелик се изправи. — По същото време утре?
— Ако не съм намерил нищо, ще ти изпратя бележка, за да те уведомя.
— Не. По-добре да се срещнем тук по обяд. Зная, че мога да ти вярвам. — Тя се усмихна с най-милата си усмивка.
Андре изтръпна от усмивката й и от мисълта, че госпожицата бе свързана с него завинаги, каквото и да стане отсега нататък.
— А буквите — започна той, — написани върху чаршафа, помниш ли ги?
— Да — отвърна Анжелик, изненадана от неговата непоследователност. — Защо?
— Ще успееш ли да ми ги напишеш? Може да позная някоя, сигурно имат значение.
— Написал ги е върху, кувертюрата, не върху чаршафа. С… с неговата кръв. — Анжелик пое дълбоко въздух, пресегна се, взе перодръжката и я потопи в мастилото. — Забравих да ти кажа още нещо. Когато се пробудих, малкият ми кръст, който нося от дете, бе изчезнал. Търсих навсякъде, нямаше го.
— Той ли го е откраднал?
— Предполагам. Макар че нищо друго не липсваше. Имаше малко бижута — бяха недокоснати. Не че бяха много ценни, но струваха повече от кръста.
Представата за нея в леглото, с разрязана до подгъва нощница, за ръката на насилника, дърпаща верижката, за лунната светлина, проблясваща върху кръстчето, преди или след това, бързо се превърна в нещо осезаемо и еротично и Андре целият се разтрепери. Очите му се плъзнаха по фигурата й, приведена над бюрото, неподозираща за страстта му.
— Ето — Анжелик му подаде листа.
Той го загледа, слънчевата светлина просветна върху пръстена му с печат, който носеше винаги. Буквите не се свързваха по никакъв начин.
— Съжалявам, не означават нищо, дори не изглеждат китайски — китайски или японски, писането е едно и също. — Внезапно обърна листа и зяпна. — Токайдо — ето какво означават! — Анжелик пребледня. — Ти просто си ги прекопирала наопаки. Токайдо обяснява всичко! Искал е да знаеш, искал е цялата Колония да научи и така щеше да стане, ако беше казала на някого какво се е случило. Но защо?
С треперещи пръсти тя докосна слепоочията си.
— Аз… аз не зная. Може би… Не. Той… той сигурно е мъртъв вече. Г-н Струан го простреля, сигурно е мъртъв.
Разтревоженият Андре се поколеба, претегляше дали да й разкрие за операцията.
— Тъй като си споделихме много съкровени неща и е ясно, че можеш да пазиш тайна, съжалявам, но ще трябва да ти открия още една подробност. — Французинът й разказа за Хоуг и за операцията. — Не е грешка на Хоуг, не е имало начин да знае. По ирония на съдбата и двамата лекари съветваха да не ти казваме, да ти спестим тревогите.