— Ще им отговоря след три дни дали приемаме.
Отново шумно поемане на дъх, няколко плахи опита да се сменят трите дни с трийсет, с десет, осем, но всичките бяха като скала и отказваха.
— Три!
Учтиви поклони и делегацията си тръгна. Щом останаха сами, Йохан засия:
— За първи път постигнахме нещо, Сър Уилям, за първи път!
— Да, вярно е, ще видим какво ще излезе. Не ги разбирам изобщо. Очевидно се опитваха да ни омаломощят, но защо? Каква е ползата им? Те вече са държали в ръцете си свитъка, тогава за чий дявол не ни го дадоха още в началото и да приключим с това отвратително губене на време? Шибани идиоти! И защо изпратиха два празни паланкина?
Филип Тайърър рече сияещ:
— Струва ми се, сър, че това е една от техните черти. Да хитруват.
— Добре, Тайърър, ела с мен, моля те! — Той го поведе към кабинета си, затвори вратата и ядосано викна:
— Министерството на външните работи не те ли е научило на нещо? Ти съвсем без мозък ли си? Нямаше ли достатъчно усет да прецениш, че не бива да показваш емоциите си на дипломатическите срещи? Побъркал ли си се?
Тайърър бе шокиран от язвителността.
— Съжалявам сър. Много съжалявам сър, толкова бях поласкан от вашата победа, че…
— Това не е победа, идиот такъв! Това е само забавяне, пратено сякаш от небето! — Облекчението на сър Уилям, че срещата е свършила, изчезна, а убеждението, че е постигнал, противно на очакванията, много повече, отколкото бе искал, увеличи неговото раздразнение. — Ушите ти с памук ли са пълни? Ние постигнахме само поредното забавяне, това е всичко, което се случи, и ако срещата с Йедо се състои след трийсет дни, ще бъда удивен. Следващия път недей да показваш чувствата си, за Бога, и ако някога станеш преводач… по-добре се захващай с японския, или ще се качиш на следващия кораб за вкъщи с бележка в досието ти, та да не можеш да получиш никакъв пост през остатъка от живота си!
— Слушам, сър!
Все още бесен, сър Уилям забеляза, че младият мъж го гледа стоически, и се зачуди какво има у него. После забеляза очите му.
„Къде съм виждал тоя поглед преди — същия, почти неопределен, като на младия Струан? О, да, разбира се, сега си спомням! В очите на младите войници, които се връщаха от Крим, в очите на ранените — съюзници или врагове. Войната откъсваше младостта им, откъсваше невинността им с такава бясна скорост, че те завинаги оставаха променени. И това се виждаше в очите им, а не по лицата. Колко пъти съм казвал: преди битката са младежи, няколко минути по-късно възрастни — британец, руснак, германец, французин или турчин без значение.
Аз съм идиот, а не този младеж. Забравил съм, че той е само на двайсет и една и че за шест дни престой щеше да бъде убит, и натрупа такъв опит, който само възрастен мъж може да има. Или някоя жена, за Бога! Точно така, по същия начин гледаше и девойката. Глупав съм, че не го разбрах. Бедното момиче, та то не е ли само на осемнайсет! Ужасно е да пораснеш толкова бързо. Моето детство бе тъй щастливо.“
— Да, г-н Тайърър — подхвана той дрезгаво, завиждаше му, че е изкарал бойното си кръщение храбро. — Сигурен съм, че всичко ще се оправи с вас. Тези срещи са достатъчни да изпробват търпението на Йов, нали? Не е лошо да пийнем по шери.
С много усилия Хирага се измъкна от градината през кръгове от самураи и се върна в кръчмата на Четиридесетте и седем ронини. Когато стигна, с доста закъснение, се изненада, че групата вече е тръгнала за мястото на засадата.
Ори рече безпомощно:
— Един от нашите докладва, че делегацията е излязла от замъка точно както вчера, със знамената, с петте паланкина, и ние решихме, че господарят Йоши е в някоя от тях.
— Нали се разбрахме, че всички ще чакат.
— Те чакаха, Хирага, но ако… ако не тръгнеха тогава, нямаше да успеят да пристигнат на мястото на засадата навреме.
Хирага бързо се преоблече с евтино кимоно и прибра дрехите на градинар.
— Видя ли се с лекар?
— Ние, мама-сан и аз, мислихме, че е много опасно днес. Утре ще е по-добре.
— Тогава ще те видя в Канагава.
— Соно-джой!
— Отивай в Канагава! Тука е опасно!
Хирага се промъкна зад оградата и тръгна по задните улици и малко използвани пътеки и мостове, заобикалящи замъка. Този път имаше късмет и избягна патрулите.
Повечето от дворците на даймио извън стените на замъка бяха празни. Хирага продължи от градина на градина, докато стигна до един повреден от пожар дворец на даймио, разрушен при последния земен трус преди три дни. Както бяха планирали, засадата щеше да е близо до разбитата главна порта; тя гледаше към централната алея, водеща до самия замък. Хората му бяха там — но девет, а не единайсет.