— Моля да ме извиниш, татко, съгласен съм, че моят избор не е идеален, но семейството й е самурайско, а аз съм пленен от нея. Моля те. Ти имаш други четирима синове — аз имам един-единствен живот и ние, ти и аз, и двамата сме съгласни, че той трябва да се посвети на соно-джой и за това ще бъде навярно кратък. Разреши ми да се оженя за избраницата си като мое единствено желание на живота ми. — Според обичая такова желание бе сериозна молба и веднъж приета, означаваше, че ако му се разреши, той не може да моли за нищо друго, никога.
— Много добре. — Баща му бе мрачен. — Но не като желание на живота ти. Можеш да се сгодиш, когато тя стане на седемнайсет. Аз ще я посрещна добре в нашето семейство.
Този разговор се бе провел миналата година. Няколко дни по-късно Хирага напусна Шимоносеки, като възнамеряваше да се присъедини към групата на Чошу в Киото, всъщност да обяви, че е за соно-джой, и да стане ронин, и да се посвети на тайно четиригодишно обучение.
Сега беше Деветият месец. След три седмици Сумомо ставаше на седемнайсет, но той бе извън закона, нямаше никакъв шанс да се върне безопасно към нормалния живот. До вчера. Баща му писа: „За учудване, нашият господар Огама е предложил да прости на всички войни, които открито са прегърнали соно-джой, и ще им възстанови всички възнаграждения, ако те се върнат веднага, откажат се от ереста и се закълнат в преданост пред него публично. Ти можеш да извлечеш полза от това предложение. Мнозина се върнаха.“
Писмото го натъжи, разколеба решителността му. „Соно-джой е много по-важно от семейството и дори от господаря Огама, дори от Сумомо — повтаряше си Хирога многократно. — На Огама не мога да се доверя. Както и да повярвам за моето възнаграждение.“
За щастие баща му бе сравнително богат и заради дядо му Шоя беше издигнат хиразамурай, трето ниво самурай. Следваше старши самурай хатамото и даймио. Подхирацамурай бяха гоши, ашигару, селски самураи и пехотинци, които бяха от феодалната класа, но стояха под самураите. Тъй като баща му имаше достъп до по-низшите чиновници, бе осигурил най-доброто образование на синовете си.
„Дължа му всичко“ — помисли си Хирага.
„Да, но и покорно работих, за да стана най-добрият ученик в самурайското училище, най-добрият фехтовач, най-добрият по английски. И имам неговото разрешение и одобрение, както и това на Сенсей, да прегърна соно-джой и да стана ронин, да водя и организирам войните от Чошу. Да, но тяхното одобрение е тайно, защото, ако се знае, сигурно ще коства главата на баща ми, а и тази на Сенсей.
Карма. Ще изпълня своето задължение. Гай-джин са отрепки, от които нямаме нужда. Трябват ни оръжията им, за да ги убием с тях.“
Дъждът се засили. Бурята също. Стана му приятно, колебанието му се разсея. Топла баня, саке и чисти дрехи щяха да го сгреят и направят силен. Това, че нападението не успя, не го интересуваше. Карма.
Учителите му бяха втълпили, че враговете и предателите са навсякъде. Стъпките му бяха премерени, увери се, че не го следят, реши ей така да смени посоката, огледа се, преди да тръгне и забърза в нощта.
Щом стигна пътеката, се вцепени. Кръчмата на Четиридесетте и седем ронини и оградата край нея липсваха.
Онова, което бе останало, бе силната миризма на изгоряло и димящата пепел. Няколко тела на мъже и жени. Някои обезглавени, други съсечени на парчета. Позна приятеля си шиши Гота по кимоното. Главата на мама-сан се търкаляше на земята с надпис върху й: „Противозаконно е да се дава подслон на престъпници и предатели.“
Официалният печат отдолу беше на Бакуфу, подписан от Нори Анджо, глава на роджу.
Обзе го гняв. „Тези отвратителни гай-джин — помисли си Хирага. — Това е тяхната грешка. Заради тях се случи. Ще си отмъстим.“
13.
Неделя, 30 септември
Малкълм Струан се събуди бавно. Сетивата му се пробуждаха. Знаеше много за душевната болка, бе загубил двамата си братя и сестра си; болката, причинена от пиянството на баща му и нарастващия му гняв; от нетърпеливите учители, от собствената му потребност да бъде съвършен, защото един ден ще стане тай-пан, и страха, че няма да се справи с това, колкото и много да се подготвяше и обучаваше, надяваше и молеше, работеше ден и нощ, всеки ден и всяка нощ от живота си — никакво истинско детство, нито юношество като на другите.